Всичко е въпрос на време и създаване на подходящия момент – не чакане, а създаване, смята покорителката на Антарктида

Още с първите страници на новата книга на пътешественичката Изабела Шопова разбрах колко любов таи в сърцето си към това далечно кътче на планетата ни.

„На юг от разума” (запознайте се с ревю на книгата тук) се чете на един дъх, а авторката ни пренася на Ледения континент с подробно описание на всяка стъпка, всяко впечатление и всяка среща. Варненката, която от 15 години живее в чужбина, първо в Нова Зеландия, а сега в Бризбън, Австралия, е позната на читателите с книгите си „На изток – в рая“ (2009 г.), „На запад от рая“ (2012 г.) и „Самоучител за преднамерено убийство на скуката” (2013 г.).

Безстрашната авантюристка се съгласи да даде интервю за читателите на Jasmin.bg и да сподели повече за пътуването си до Антарктида в началото на 2016 г. като гост за месец на Българската база на о-в Ливингстън. И още – за мечтата да отиде до Марс, за пътешествията, които да направим и мечтите, които да сбъднем…

Освен личните преживявания, срещи и впечатления, книгата Ви „На юг от разума” дава много факти за Антарктида, която определено не е в списъка на популярните и познати дестинации. С какво обаче Ледения континент изненада Вас, като един от хората, запознали се обстойно с неговата история и особености?

От приключенската литература на юношеските си години бях останала с впечатлението, че Антарктида е недостъпна, малцина, единици са хората, които стигат и оцеляват на свирепия леден континент.

Книгите на съвременните покорители на Антарктида и живота ми сред българските антарктици там ме смаяха с това колко много хора вече са били и понастоящем живеят и работят там. Колко обитаема и населена е днес Антарктида.

Нечовешкият, непристъпен, чудовищно неземен южен Марс! И колко обикновен, делничен, нормален и съвсем човешки е животът им, колко естествени взаимоотношенията, въпреки необичайната среда и бит.

Кое приключение или случка по време на пътешествието си спомняте „сякаш беше вчера”?

Запомнила съм много ярко пристигането, настаняването на базата, първата разходка по Българския плаж, първия срещнат пингвин Гошо, поразяващата красота на искрящите под слънцето айсберги в залива, зловещият тътен на сриващите се в океана ледници, хижарският уют на малкото човешко обиталище, големите сърдечни усмивки на новопридобитите ми антарктически роднини, ослепителното незалязващо слънце, божественият звън на разлюляната от вълните ледена супа. Величествената осанка на изправения високо над нас връх Фризленд.

Антарктида ще остане завинаги в спомените ми такава – каквато я видях за първи път.

„На юг от разума” е книга за хора, които…

Искат да знаят – по принцип, любопитни са да опознаят света и хората;

мечтаят или са мечтали някога за приключения и предизвикателства;

търсят вдъхновение, интересуват се от Антарктида или от българската кауза в Антарктида, или и двете;

вълнуват се от постиженията на човешкия дух, обичат пингвини :) или китове;

имат слабост към пътуване и екзотични дестинации;

обичат да им е студено;

говорят български език и нямат нищо против да четат дебели книги

Ако трябва да опишете живота си  с 3 прилагателни, кои биха били те?

Ох! Много бих искала те да са: космополитна, дръзка, щедра, но се опасявам, че досегашната ми житейска история се описва по-скоро с: любопитна, объркана, непостоянна.

Сред хобитата Ви се нареждат скачане с бънджи, парашут, гмуркане, катерене. Кое е най-екстремното приключение, което сте предприемала?

Майчинството. Нищо друго не може да се мери по предизвикателство, рискове и трудност. Всеки родител е по дефиниция редовно практикуващ, дългогодишен и доживотен търсач и неволен потребител на приключения и силни усещания.

Кои три дестинации бихте препоръчали на кандидат-пътешествениците?

1. Място, за което си мечтаете/сте мечтали
2. Място, което ви плаши
3. Място, за което не знаете нищо

И трите гарантират невероятни преживявания, силни усещания, незабравими спомени и чувство за лична реализация и удовлетворение.

Преди 15 години сте напуснала България и в „На юг от разума” метафорично сравнявате отделяне на парчета айсберг със заминаващи емигранти. С коя особеност на емигрантския живот се свиква трудно?

С културния шок – това, че нищо в света навън не е според твоята представа за това какъв е светът. Трябва да предефинираш абсолютно всичко в собствената си карта на вселената, което в крайна сметка означава да предефинираш и промениш себе си.

Вътрешната битка със себе си е най-трудната битка в живота на хората по принцип. Емигрантите я водят ежеминутно до края на живота си.

А с какво най-бързо свикнахте в Нова Зеландия, а после и Австралия?

С усмивките, вездесъщата любезност, добродушие и добронамереност на хората. Много бързо се научих да ги смятам за нормални и да ги очаквам от всички.

Имате вече пораснала дъщеря. Тя споделя ли авантюристичния Ви дух и има ли желание да върви по стъпките Ви по отношение на пътешествията?

Дъщеря ми е основният подстрекател и най-верен сподвижник на всички пътешествия и приключения в живота ми.

В екстремните спортове се замесих само под нейно давление и против мнението на моите силно развити инстинкти за самосъхранение и житейска мъдрост.

Надявам се, освен любовта към пътуването и опознаването на света и неговите хора, дъщеря ми да възприеме някак чрез моя съзнателно култивиран, старателно демонстриран, дискретно и не толкова дискретно деклариран личен пример основния житейски урок, който аз научих в странстванията си – че няма невъзможни неща и единствените пречки по пътя към мечтите ни са тези вътре в нас, нашите собствени страхове, задръжки, навици, нежелание за промяна; преодолеем ли себе си, никой и нищо не може да ни спре.

Трудно ли се описват емоции, когато Вие сте главният герой? Имало ли е ситуации, в които Ви е било трудно да опишете видяното на хартия? Например, в Антарктида.

Разбира се, че е трудно – все едно да разголиш душата си и да се изповядваш откровено пред непознати. Особено за крайно интровертен тип като мен, пък и те май и повечето писатели са тежки интроверти, споделянето на съкровенни чувства и мисли е страшно, плашещо, болезнено, мъчително.

А, ако пишеш за други хора – съвременници, живи, дишащи хора с техни си чувства и сложни мисли, става още по-трудно. Как хем да ги представиш с максимално много детайли, така че да не са схематични, неубедилни герои в текста, пък хем и да не нараниш чувствата им, да не влезеш в противоречия, да не се поддаваш на личните си пристрастия и оценки, абе трудно е.

Писането е трудна работа и аз лично все се чудя защо хората го правят :)

В Антарктида един от проблемите на описанието е, че някои от най-поразителните аспекти на преживяванията ми там бяха свързани с липсата на нещо. Например, оглушителната, кънтяща тишина. Тоталната липса на миризми. Отсъствието на хора, живот, зеленина, движение, забързаност, стрес. Как се описва нещо, дето го няма?!

Пътешественическите Ви мечти се простират отвъд Земята. След като покорихте Ледения континент, идеята за пътуване до Марс струва ли Ви се още по-близка?

Идеята за пътуване до Марс никога не ме е напускала, както и дълбоката ми убеденост, че все някак ще успея да го осъществя.

Всичко е въпрос на време и създаване на подходящия момент – не чакане, а създаване – щастливите случайности и късметът не падат от небето, нито от Марс, те се създават със систематично и неотстъпно търсене на решения. Аз още не съм намерила начина, но ще продължавам да опитвам.

Казват, че най-трудната стъпка към нещо ново е първата. Как бихте окуражила читателите на Jasmin.bg да бъдат по-смели и да следват мечтите си?

Проблемът с мечтите е, че те не само мамят и привличат, но и плашат. Ако не бяха страшни, щяхме отдавна да сме ги реализирали. Те си остават мечти, защото ние се страхуваме да тръгнем към тях.

Това, което ми позволява да реализирам мечтите си, е откритието, че обикновено плашеща и страшна е не първата стъпка, нито втората, а нещо друго, неясно и неизвестно, там далеч, отвъд хоризонта, за което хем си мечтая, ама хем и не смея дори да си го помисля.

Затова моят метод е да се фокусирам върху първата крачка. Без да мисля за страховитото неизвестно далечно нещо. Тя е винаги простичка и лесна за реализиране.

Например, като се осмелих да мисля за ходене до Антарктида, започнах с проучване в интернет, четене на книги на съвременни антарктици, учене, за да придобия професия, с която да кандидатствам и писане на писма до хора, които биха могли да ми съдействат. Това не е страшно – никой не е умрял от сърфиране в нета и писане на имейли.

После правя и втората крачка. Тя пък беше да започна да си водя подробни записки за темите, които откривах в процеса на проучване, и за които исках да пиша в бъдещата си книга. Така за три години събрах материал и направих подробен план на цялото съдържание на бъдещата си книга. Още нямах никаква идея как ще стигна до Южния континент, но вече имах подробно описан проект за книгата, която ще напиша, като отида. Който най-неочаквано се превърна в решение на проблема – с този проект кандидатсвах пред Австралийската и Българската антарктически експедиции.

Това също не е страшно, нито трудно – пак писане на имейли и прикачване на файлове. Докато се случи чудото и ме поканиха на българската база. И така стигам до третата стъпка. Тя също беше лесна – няма нищо страшно в това да влезеш в спортен магазин и да си накупиш специално облекло за екстремни студове. Е, малко е нелепо, ако го правиш насред адска лятна жега в тропическия Бризбън, ама в никой случай не е страшно.

И така, когато най-после се стигне до момента, в който трябва да реша страшния проблем, да направя онова плашещото нещо, дето ме парализира от ужас, се оказва, че аз първо вече не съм толкова далеч и няма да е толкова трудно да го достигна, второ, съм понатрупала опит и увереност покрай вече успешно направените първи стъпки и трето – от близо се виждат детайлите и неясното, неизвестното е станало много по-дефинирано, големият нерешим проблем се е разкрил като струпани на куп по-малки и по-решими проблеми, които повече не ме плашат.

Ако продължа примера с мечтата ми за Антарктида – когато трябваше да направя първото истински страшно нещо – да скоча от борда на кораба в надувна лодка насред разлюляния Южен океан и колосални количества плаващ лед, аз вече бях стигнала толкова далеч, бях инвестирала толкова много усилия, амбиция, време, средства, че просто нямаше връщане назад. Достатъчно беше да преодолея страха си само за секунда, колкото да се пусна от заледените перила на кораба и толкова. От там нататък нямаше връщане назад.

Аз всъщност постигнах мечтата си не когато излазих на четири крака от ледената супа на Българския плаж на остров Ливингстън, а в онзи дъждовен августовски ден в Бризбън четири години по-рано, когато излегната удобно в хамака си написах съдбовния първи имейл.

Всички сбъднати мечти започват така – с лесна първа крачка. Трябва само да я направим.

Снимки: личен архив