English version below

Той има славата на филмиращ „нефилмируеми романи“. Създал над 40 филма, Фолкер Шльондорф е едно от големите имена в Новата вълна на немското кино, заедно с Райнер Вернер Фасбиндер, Вернер Херцог и Вим Вендерс.

Роден във Вайсбаден, Германия, през 1939 г., 40 години по-късно той печели едновременно „Оскар“ за най-добър филм и „Златна палма“ в Кан за „Тенекиеният барабан“ – екранизация по Гюнтер Грас. Шльондорф е известен на няколко поколения киномани по цял свят, включително в България, и с творби като „Младият Тьорлес“ по романа на Робърт Музил, „Изгубената чест на Катарина Блум“ по Хайнрих Бьол, „Горски цар“ по Мишел Турние, „Деветият ден“ и „Дипломация“ (награда „Сезар“ за най-добре адаптиран сценарий).

В искрен разговор, часове преди да представи последния си филм „Завръщане в Монтаук“ в София, в рамките на кино-литературния фестивал CineLibri, Фолкер Шльондорф ни разказва за авторите и актьорите, с които е работил, за силните личности и силното его, за евтините ефекти и тихите филми… И дори ни препоръчва книги за четене.

Не за първи път идвате в България. Как Ви се стори идеята да участвате във фестивал, основан изключително на екранизации? 

Преди години се надявах да направя филм в София („Папеса Йоана“). По-късно съм бил няколко пъти на Сoфия филм фест на Китанов, a сега идвам заради литературата, която всъщност е първата ми любов, дълго преди киното. Винаги съм бил читател и все още съм. Затова този фестивал, уникален в света, доколкото ми е известно, е от особена важност за мен.

Първото заглавие на автобиографичната Ви книга е било „Щастливецът“. Защо го променихте? Чувствате ли се късметлия и днес?

Винаги съм бил щастливец и днес все още съм късметлия. Но съзнавам, че трябваше да заплатя за късмета си с много болка.

Българската анотация на книгата Ви твърди: „Фолкер Шльондорф разказва с нежност за другите и безмилостно за себе си“. Защо? 

Може би защото е по-лесно да обичаш останалите, отколкото самия себе си, у когото винаги откриваш липса на изящество.

Веднъж казахте, че „режисьорът винаги трябва да оставя егото си у дома, когато отива на снимачната площадка, а актьорите – да го носят със себе си.“ Какво имахте предвид?

Филмът е екипна работа, а режисьорът трябва да бъде само един сред всички останали. Особено важно е да не настоява на личните си чувства, а по скоро да помага на актьорите да изразят чувствата на своите роли. Никога не става въпрос за нас, става въпрос за персонажите в историята, която разказваме; личните си чувства трябва да пазим за себе си, те са нашето гориво, парата, която ни движи.

Работил сте с големи актьори, с част от тях едновременно, на една и съща снимачна площадка. Трудно ли е да се справяш с толкова много силни егота в един и същ момент? Какви са спомените Ви от Дъстин Хофман и Джон Малкович? А от Джеръми Айрънс и Ален Делон?

Сред положителните примери, Дъстин Хофман и Джон Малкович наистина се държаха като приятели, уважаваха се взаимно, въпреки че имаха напълно различно актьорско минало. Джон често се подиграваше на Дъстин заради това, че „се напряга прекалено“, но от друга страна бе впечатлен от присъствието му на екрана.

Други актьори, като Делон и Джеръми Айрънс, просто не се разбираха. Възможно е да е имало ревност или суета.

Тогава осъзнах, че силните личности могат да имат силно его, но то не помага за работата на екрана.

Други, като Робърт Дювал, имат прекрасно равновесие между двете и обикновено се чувствам по-добре с хора, които нямат такова високо мнение за себе си. Предпочитам да ги утеша и да ги насърча, а след това да ги сведа на човешко ниво.

Работил сте също с текстове на Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол, Маргарет Атууд, Макс Фриш… Какво е да си сътрудничиш с авторите по адаптациите на собствените им творби?

Разбирах се по-добре с живите, отколкото с мъртвите. Бьол, роден преди 100 години например, е написал много радиопиеси и е имал добро ухо за диалог и за структура, Гюнтер Грас винаги ме изненадваше със своите визуални изобретения, както и с неочакваните завои в поведението на персонажите си. Маргарет Атууд е по-скоро фикционален писател, не драматург. Беше хубаво да обсъждам нещата с нея, но не можех да очаквам решения. Докато Артър Милър, истински театрален човек, винаги е бил полезен от практическа гледна точка, той ми даде най-доброто въведение в американското общество и история. Беше много щедър човек и философ по свой начин.

Казвал сте, че не може да отличите един от филмите си като любим. Че това би било по-скоро колаж от всичките Ви филми. Кои сцени и актьори със сигурност биха намерили място в този колаж?  

Много трудно е да се отговори, защото не преглеждам филмите си и понякога не ги помня правилно. Но със сигурност сцената с дългият разпит на Катерина Блум е едно от любимите ми парчета в колажа, както и сцената на Дъстин Хофман с Джон Малкович в хотелската стая или  тази, в която го уволняват. Много ми харесва Маргарет фон Трота в Coup de Grâce и разбира се песента на Валеска Герт в същия филм. Дори не споменах „Тенекиеният барабан“, където любимата ми сцена, може би, е тази на плажа с главата на коня и орехите.

Казват, че сте способен да филмирате „нефилмируеми романи“. Съгласен ли сте с твърдението? Коя се оказа най-предизвикателната Ви екранизация? 

Не претендирам да имам специални способности. Ако избирам трудни романи, то е защото мога да бъда и мързелив и се нуждая от истинско предизвикателство. Ако трябваше да изкачвам планини, винаги щях да избирам северната стена.

Най-трудно беше с Пруст и не казвам, че съм успял. Най-трудно изглеждаше, че ще бъде с „Тенекиеният барабан“, а се оказа, че филмът се случи почти сам, след като намерихме правилния Оскар.

Вярно ли е, че всъщност не сте искал да правите „Тенекиеният барабан“? А има ли роман, който бихте желал да екранизирате днес? 

Да, страхувах се от „Тенекиеният барабан“, а той се оказа чудесно изживяване… Бях нетърпелив да направя „Завръщане в Монтаук“ и ние всички се насладихме на работата си по него, както актьорите, така и останалият екип. За съжаление публиката не го разбра, или не поиска да чуе истината по толкова прям начин. Филмът не беше литературна адаптация и може би това е обяснението. Нямам бъдещи планове, нито за филми, нито за адаптации изобщо.

„Изгубената чест на Катарина Блум“ е за връзката между насилието и протеста. А по повод на „Дипломация“ сте казвал: „Мисля, че думите могат да променят реалността“. Все още ли Ви безпокои насилието? И още ли вярвате в силата на думите и, може би, образите?   

Ние сме потопени в образи, в насилие и в образи на насилие. Не издържам повече да ги гледам и затова тихи филми с думи и мисли стават все по-важни. Експлозиите, кръвта, червата, евтините ефекти и виртуалната смърт отравят умовете и сърцата ни.

Назовавате се страстен читател. Какво четете сега? Препоръчайте ни книга.

Току що препрочетох „Дон Жуан (разказано от самия него)“ на Петер Хандке, което ме накара да разбера по-добре персонажа си от Монтаук и самия себе си, най накрая, на тази възраст.

Също така кратък памфлет от Даниел Дефо за бежанците, от 1709 г., „Бедните палатински бежанци“, много актуален днес. Тъкмо започвам да чета TYLL на Даниел Келман, която обещава да е книгата на годината. Освен това чета нехудожествени произведения – за гъвкавостта на нашия мозък и още едно за началото на човечеството, хомо сапиенс и първата миграция отпреди 100 000 години, за която бих се радвал да направя филм.

 

English version of the interview

The audience of Cinelibri, the only international book&movie festival in the world, will meet the famous German director Volker Schlöndorff who won an Oscar as well as the Palme d’Or at the 1979 Cannes Film Festival for The Tin Drum, the film version of the novel by Nobel Prize-winning author Günter Grass. In addition to Schlöndorff’s latest film, “Return to Montauk”, Cinelibri viewers will be able to watch three of the most significant titles in his filmography, a mini panorama of his entire work.

But before that we had the honour to ask him a few questions:

It’s not the first time that you are coming to Bulgaria. How did you like the idea to participate in a movie festival based exclusively on adaptations?

Years ago I had been hoping to do a film in Sophia, (Pope Joan), later I was many times at Kitano’s Sofia film festival and now I am coming for literature which has been in fact my first love long before cinema. I have always been a reader and still am. Therefor this festival, unique in the world as far as I know, is of special relevance for me

The first title of your biography was “The Lucky One”. Why did you change it? Do you feel lucky today?

I have always been lucky and I am still fortunate today, but I know I had to pay for it with a lot of pain.

The Bulgarian annotation of your biography says that “he talks with tenderness for others and mercilessly for himself”. Why is that?

Maybe because sometimes it’s easier to love others than yourself whom you always find lacking grace.

You commented once that “the director should leave his personal ego home when he goes to the set. And the actors have to bring it.” What do you mean?

Film is teamwork and the director should be just one among others, especially he should not insist on his personal feelings but rather help actors to express the feelings of their parts. It’s never about us, it’s always about the characters in the story we are telling; our personal feelings we should keep to ourselves, they are our fuel, the steam we run on.

You have worked with great actors, and with many of them simultaneously at the same film set. Is it difficult to deal with so many strong personal egos at the time? How was that process going, for example, with Dustin Hoffman and John Malkovich? Or with Jeremy Irons and Alain Delon? Can you recall one curious memory involving your work with famous actors?

On the positive side Dustin Hoffman and John Malkovich were really behaving like friends, respecting each other even though coming from completely different acting backgrounds. John often mocked Dustin for his “trying too hard”, on the other hand he was impressed by Dustin‘s presence on screen.

Other actors like Delon and Jeremy Irons just did not get along. There may have been jealousy or vanity involved.  That’s when I understood that strong personalities may have strong ego’s, but they do not help for the work on screen. Others like Robert Duvall have a wonderful balance between both and generally I get along better with people who do not have such a high opinion of themselves. I’d rather comfort and encourage them, then to bring them down to a human level.

You’ve also worked closely with Gunter Grass, Heinrich Boll, Margaret Atwood, Max Frisch…. How was it to work with the authors of their works’ adaptations?

I got along with the living one’s better than the dead ones. Böll, born now a 100 years ago, for instance, had written a lot of radio plays and he had a good ear for dialogue and for structure, Gunter Grass was always surprising in his visual inventions as much as unexpected turns in the behavior of the characters. Margaret Atwood is formost of fiction writer not a dramatist. It was good to discuss things with her but you could not expect solutions. Whereas Arthur Miller, a true man of theater, was always helpful on the practical side, and he gave me the best introduction to American society and history. He was a very generous man and philosopher in his own way.

You said once that you cannot distinguish one of your movies as favorite. That this would be a collage of all your movies. Can you point some scenes and actors that would for sure be part of that collage? And why?

Very hard to answer because I do not revisit my films and sometimes do not remember them correctly, but certainly the long interrogation of Katerina Blum is one of my favorite pieces, as well as Dustin Hoffman’s scene with John Malkovich in the hotel room or the scene when he is fired. I very much like Margarethe von Trotta in Coup de Grace and of course Valeska Gert’s song in the same movie. I did not even mention the Tin Drum where my favorite scene might be the one on the beach with the horse’s head and the eales.

They say that you are a director capable of “filming unfilmable novels”. Do you agree? What was the most challenging adaptation you’ve made?

I do not pretend that I have special capabilities, if I choose difficult novels it’s because I may be lazy and I need a real challenge. If I were to climb a mountain I would always pick the north face. Тhe most difficult was Proust and I don’t say that I succeeded. The one that looked most difficult was the Tin Drum and it turned out to happen almost by itself once we had found the right after for Oskar.

Is it true that you actually didn’t want to make “The Tin Drum”? Is there any novel that you want to adapt for cinema now?

Yes I was afraid of the Tin Drum and it turned out to be a wonderful experience… I was eager to do Return to Montauk and we all enjoyed the work very much, the actors as much as the crew.  Unfortunately the audience didn’t get it, or did not want to hear the truth in such a blunt way. It was not a literary adaptation and maybe that’s the explanation. I do have no future plans neither for films nor for adaptations at all.

“The Lost Honor of Katharina Blum” is about the relation between violence and protest. Referring to “Diplomacy” you said once “I think words can change reality”. Are you still concerned about violence? Do you still believe in the power of words and, maybe, images?

We are immersed in images and in violence and in images of violence. I cannot stand to look at it anymore and therefore quiet films with words and thoughts become more and more important. Explosions, blood, guts and cheap effects and virtual deaths are poisoning our minds and hearts.

You say that you are passionate reader. What are you reading now? Recommend us a book.

I have just been rereading Peter Handke’s Don Juan by himself, which made me understand my own Montauk character and myself finally at own age.

Also a short pamphlet by Daniel Defoe about refugees, from 1709, The Poor Palatine Refugees, very up to date. And I am just starting to read Daniel Kehlmann’s TYLL which promises to be the book of the year. Other than that I read nonfiction about the flexibility of our brain, and another one about the very beginning of mankind, homo sapiens and the first migration 100,000 years ago and I would love to make a film about that.