Към усмихнатото момиче, способно да нарисува всяка емоция, ни водят много и щастливи пътища. Впечатли ни с корицата на книгата „Змията и Дъгата“ и, още мечтаещи за по-близка среща, поредицата  (Не)познатите визуални артисти на България сама ни отведе при нея…

Коя е Албена Лимони?

Занимавам се с това да изразявам себе си чрез рисунка. Винаги се опитвам да отразя вътрешния си свят в работите си, въпреки че ми се налага да работя и по зададена тема.

Историята зад „Лимони“ не е ужасно интересна – дойде случайно преди години, докато се чудех какво да добавя към името си, което да звучи добре интернационално. Дори не знам как пък го измислих този плод, при това в множествено число. Обаче предназначението му работи, а и цитроси не отказвам.

Разкажи ни за изкуството на авторската книга? Как се роди идеята за твоята светеща книга?

Светещата книга е резултат от моето желание да нарисувам емоция. Бих казала, че това е един малко по-завършен изглед  на тези мои репетативни опити да описвам нещо, което, един вид, не би могло да се опише. Книгата е предназначена за малки деца, но начинът, по който да бъде разчетена, съм планирала да бъде различен за всяка главица и възраст.

Смислово обръщам внимание на три заглавия – „Скок, целувка и смърт”. Въпреки опасенията на някои възрастни да срещнат децата си с темата за смъртта (заради собствени страхове и виждания, точно както и черния цвят ), аз реших, че тези няколко, да ги наречем есенции, са емоции, през които едно дете може да премине с разбиране. Книгата не представлява конкретно обяснение на термини, тя е частна разходка сред поетични въпроси и заключения.

Конструктивно книгата е книга-пъзел, там е и смисълът на „светещото”. Състои се от три части, които сглобени представляват един общ стандартен формат – 50х70 см. По план частите са отпечатани в CMYK, като пъзелът се осъществява с надпечатен пласт от неоново мастило, ярко открояващо се от останалото.

В крайна сметка, целият макет е в доста „домашно” изпълнение, затова съм си сложила задача в бъдещите планове да го модифицирам към конвенционална книга със същото съдържание, но без частта с неоновия слой. Впрочем, имам поне още две готови книги за публиката, които съм оставила, може би поради недостатъчна увереност във възможностите си. Смятам обаче да ги „пусна в обръщение”, че няма какво повече да чакат.

Корици, илюстрации, комикси, авторски (пространствени) книги, графити… Кое е твоето „платно“?

Много ми се правят стотици корици.

Корицата на „Змията и Дъгата“Корицата на „Къде отива кучето“Илюстрация към „Островът на съкровищата“ Илюстрация към „Островът на съкровищата“ Корицата на „Храбрият оловен войник“Илюстрация към „Храбрият оловен войник“

(Част от въздействащите корици и илюстрации за книги на Албена Лимони)

Възможността да разкажеш история, дори момент, е нещо, което много ме интригува в книжния формат – в разлистването и появата на нов кадър на следващата страница. Направих опит за подобен разказ на момент (зина „Nightswimming”), който представих на фестивала за независими издания Hip Hip Zine Fair, а после присъстваше и в колекцията на ТИ-РЕ на панаира на книгата, който се състоя по-рано тази година.

Комиксите ги харесвам много, изобщо явно съм фен на наратива, както биха се изразили хората около мен. За сега не съм се впускала в комикса в познатия му вид, но и това съм сложила „за после”.

Графитите са сцена, която само ме интересува и наглеждам от време на време, но не съм участник. С Костадин Кокаланов (той поне има графити минало) нарисувахме един трафопост в Люлин миналата година по това време, заради конкурса „Нарисувай ми стена”, обаче само с четки и мечета, а по официални данни това не влиза в категорията графити. Та явно книжното тяло е моето бяло плАтно :)

Разходи ни из още любими проекти!

Един от тях е проект, върху който работих по време на пътуването си до Белгия. Там живях половин година и бях студент в академия по изкуствата в град Гент. Трябваше да създадем история, която да се развива около един обект, а резултатът да бъде изложен в красив театър със сложно име.

Аз си измислих страховитата история за едно малко дете, което не живее в града. Майка му „изчезва“ и то тръгва да я търси. Така стига до градски магазин за касички-прасета. Обясняват му, че то служи за събиране на пари. Накрая то се е сдобило с касичка-прасе, за да събира майки (илюстрацията показва различни видове майки – рибни, насекомови, човешки…).

В последно време ветровете на случайността и обстоятелствата ме отвяха към интересна и нова за мен посока – дизайн на опаковки. Преди около две години започнах работа в „Идея дизайн” студио, където навлязох в опаковането на хранителната промишленост. Там успях и да прокарам вижданията си за „рисунки навсякъде и във всичко”, хаха.

Вече не работя там, но научих много и започнах да работя по подобни проекти. Това е нещо, което ми е много интересно от сферата на дизайна в момента. Опаковките изискват от дизайнера типографска култура, което пък е друг мой интерес. Започнах магистратура „Шрифт” в академията, но ми се наложи да прекъсна. Със сигурност бих довършила начинанието, а и с Костадин имаме пъклен план за проектиране на шрифт…

С какво би искала да експериментираш? Обичаш, изглежда, да снимаш, особено черно-бели портрети…

За разлика от любопитността на експеримента, в момента ми се занимава главно с това, което ми се удава. Много бих се заела с илюстриране на цяла книга, на която да отделя повече време и усилия.

А пък снимането е нещо, което активно ме вълнуваше.  Не съм го афиширала като своя способност, нямам представа дали имам такава, това беше пореден опит по някакъв начин да покажа нещата през своите очи. Отдавна не съм хващала апарата, знам ли…

Умееш дори да прегърнеш с рисунка. Как го правиш?

Работата с деца е едно от най-благодарните занимания. Работих с ателие „Прегърни ме” не толкова дълго, колкото ми се искаше, но пък беше активен период на двустранно обменяне на идеи между мен и децата. Всяко е с неговата си чудатост, но едно нещо ни обединяваше – рисуването. Малко тромаво го разказвам – просто подобна интеракция е нещо, през което бих препоръчала на всеки човек да мине. Изтощението от купчина дечурлига е една блага умора :)

По време на скорошната ни среща Капка Кънева каза, че би искала да те попита как успяваш да рисуваш, дори с малката Симона в прегръдките си. Както и какво ти дава процесът на съвместно творчество с друг художник. Какви би й отговорила?

Малката Симона е най-милото кюфтенце, което съм срещала. Тя е толкова спокойна и интересна, че не бих могла да изпитвам трудност с нея около себе си. Засега се адаптираме една към друга все още, но се старая да не я изяждам напълно и да ми остава време за рисуване… дори да не е по работа, а да си драсна нещо от околността.

В момента най-активно тандемствам с Косьо – човекът с когото живея, моят съмишленик и всичко. Той е страхотно талантлив дизайнер и калиграф, на когото силно се възхищавам, а работата с него ме окрилява и вдъхновява. Имам и отрицателен опит в екипната дейност, когато съм се срещала с его и други разминавания. Хубавото на общата работа с подходящи колеги е, че човек е склонен да допусне идеи и решения, които иначе не би.

Албена и дъщеря й Симона… рисуват.

А на теб какво ти се иска да попиташ и кого? 

След този цитат:

„Ако душата изостава в деня някъде зад нас, то човек трябва да има от онези тихи места, в които тя да може да го догони.”,

бих попитала твореца Иво Димчев дали успява да намери тези тихи места на отчуждение от околния свят?  И в коя част на планетата се чувства най-разбран от почитателите си или пък отговорът не е еднозначен?

Въпросите (и избраният от Албена цитат) са твърде любопитни, за да пропуснем да ги зададем. Очаквайте продължение…

А ето и кой ни отведе при Албена Лимони:

Капка Кънева: Играта като книга има безброй лица (интервю)