Стефана Белковска е известен блогър и писател. Още от малка е привлечена от книгите – и като читател, и като творец. От ранна детска възраст пише комикси, които илюстрира сама. Като ученичка се заема с изготвянето на ученически вестник, който раздава на приятелките си, а по-късно пише и илюстрира свои приказки.
Идеята за „Чаках точно теб“ й хрумва, когато е на 16 години. Написва част от историята в училищна тетрадка, която един ден загадъчно изчезва. Ръкописът остава в неизвестност допреди 2 години, когато Стефана го намира случайно, докато помага на майка си с чистенето на тавана. Веднага се заема с възстановяването на текста и дописва историята, която днес четем на страниците на „Чаках точно теб”.
Чаках точно теб
(откъс)
Стефана Белковска
Петък
Загаси двигателя и се загледа напред. Бяхме се изкачили на висок хълм. Целият град се откриваше пред нас – с блещукащите си светлинки и потъващ в прегръдката на нощта. Слънцето залязваше плавно сред тъмните облаци. Започваше да ръми. Залисана в разговорите ни, не разбрах къде сме. Никога не бях се озовавала в тази част на Лондон.
– От дете идвам тук – започна той, долавяйки въпросителния ми поглед. – Обичам този квартал. Мечтаех си някой ден да се преместя наблизо и всяка вечер да наблюдавам как заспива градът. – Кимна с брадичка към загасващите слънчеви лъчи. – Нямах пари за метрото, затова въртях като луд педалите на колелото с часове. Заслужаваше си. Това бе мястото, на което седях и бленувах за един нов живот.
Каза го толкова сериозно. От малкото, което знаех за безрадостното му детство, не се учудвах, че толкова много е искал промяна.
– Какви са родителите ти, Джейсън – въпросът се отрони неловко от устните ми. Превръщах се в журналистката, която не исках да бъда. Той присви недоволно очи.
– Какви ли? Разведени – намръщеният му поглед бързо се смени с развеселен. – Майка ми се омъжи повторно, но с втория ми баща така и не се харесахме взаимно. Преместих се да живея при баба и дядо, когато бях на осем.
– Бил си още дете – възкликнах. – Как си могъл да вземеш такова решение? Защо…
– Бях достатъчно голям, за да разбера, че искам друг живот – погледна ме отново намръщено. – С баща ми почти не поддържам връзка, нямаше как да остана при него! Имам две сестри. С тях се разбирам прекрасно, въпреки че сега рядко ги виждам. И… много питаш – погали ме по лицето и ме тупна по носа
Наистина питах много. Но нали така се опознават хората. Замислих се, че може би аз съм в по-добрата позиция – все пак не познавах никой от родителите си. Макар че така болеше повече.
– Стана ми тъжно, когато каза, че още на осем си избрал да напуснеш собствената си майка. Винаги съм искала да разбера коя е моята…
– Защо толкова държиш да ровиш в миналото? Ако някой се е отказал от теб, значи не ти е истински родител. Аз не бих ги потърсил на твое място…
Ето. Думите, които ме измъчваха цял живот. Някой се бе отказал от мен. Не бях желана. Съжалих, че бях споделила на Джейсън. От друга страна, може би беше прав. Имах Стивън. А той бе повече от биологичен баща. Бе истински човек. И истински ме обичаше.
– Може би така бих разбрала повече за себе си… – продължих неуверено.
– Ти си тази, която си днес. Със своите чувства, емоции, усещания. Родителите не определят коя си, ти сама го правиш.
Реших да замълча. Болната тема само ме караше да се отдръпвам от него, сякаш той бе някаква заплаха за мен. Поех дълбоко въздух. Ръмежът се засили и Джейсън се загледа навън. Градът започна да се губи в далечината. И друг път бях забелязвала как наблюдава дъжда. Никога не се криеше от него.
– Защо обичаш да вали? – прекъснах блуждаещите му мисли.
Той примигна бавно, продължавайки да гледа навън. Ръката му потреперваше, хванала моята.
– Не ти трябва преводач, за да разбереш дъжда. Той винаги разказва точно твоята история, изпява точно твоята песен – засмя се леко с ъгълчето на устните си и трапчинката му заигра.
– Просто притихни и слушай…
Пръстите му се пуснаха нежно по дължината на косата ми и ме придърпаха към себе си. Отпуснах глава на рамото му. Тишината отново завладя пространството. Чуваше се само финият шум от дъжда, падащ по стъклото. Мълчахме. Тихо. Заедно. Скоро капчиците се впуснаха в странен танц и донесоха спомена за любима песен. Заприличаха на малки ноти, изписани по стъклото. Джейсън беше прав. Не ми трябваше преводач, за да разбера дъжда. И за да го обикна.
– Хайде! – скочи изведнъж и отвори вратата.
– Какво? Какво правиш? – запротестирах, когато ме затегли навън.
– Който не обича дъжда, никога не е танцувал с него!
Смехът му огласяше тишината наоколо, а аз се дърпах с все сила. Беше студено, не бях облечена много, щях да се разболея… Погледът на Джейсън буквално ме викаше. Майната му! Скочих и изпищях, сякаш със стъпването ми върху калната трева дъждът се усили. Джейсън тананикаше някаква песен и подскачаше около мен в измислен танц. Съвсем неумело се включих в стъпките.
– Видя ли… дъждът е песен.. и танц… Винаги можеш да му се довериш – обхвана кръста ми с две ръце, вдигна ме във въздуха и с всичка сила ме завъртя. Отново изпищях, а той се заливаше в смях.
„Когато и да имаш нужда от мен,
целуни дъжда,
когато ме няма за дълго,
целуни дъжда,
ако устните ти са самотни и жадни…
целуни дъжда…“
Гласът на Били Майърс сякаш по поръчка се извисяваше от радиото в колата. Джейсън се включи с припяване, а на мен не ми оставаше нищо друго освен да забравя за студа и мокрите си коси. Една светкавица проблесна в далечината и секунди след това околността се разтресе от силен гръм. Подскочих в уплаха и, естествено, Джейсън избухна в смях.
– Хайде! Вече не е добра идея да стоим навън! – задърпа ме за ръката и тичешком влязохме в колата. Светкавиците се множаха с всяка изминала минута, а времето между тях и гръмотевиците се скъсяваше до секунди. Подскачах при всеки трясък, а неговите очи проблясваха в радостно вълнение.
– Не се страхувай – заговори ми тихо, като на малко дете. – Бурите са толкова красиви, те ни напомнят, че небето също плаче понякога. Точно както правим ние, хората. Но винаги, винаги след бурята изгрява слънце. Така е и в нашия живот. И в моя, и в твоя – погали ме нежно по лицето и се усмихна с топлина. Сгуших се в него.
Отново беше прав. Сега сигурно щях да се влюбя и в гръмотевичните бури, от които толкова ме беше страх. Седях облегната на рамото му с ръка, впита в неговата. Джейсън бе като всички сезони в едно. Лятото играеше горещо в ръцете му, стопляйки моите ледени пръсти, златистата есен примигваше с очите му, устните му с вкус на пролет ме събуждаха сякаш за нов живот всеки път, щом ме докоснеха. Вековен сън ли бях спала досега? А зимата? Зимата бе в уюта на душата му. Не, в уюта на моята душа, когато бях с него. Сменящи се сезони, огън и лед, всичко в едно…
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.