Харизматичен, обаятелен, многолик, с неподражаемо чувство за хумор  – ако сте го срещали поне веднъж, няма как да не го помните. Гаро Узунян е човек, с когото бихте могли да разговаряте с часове, от когото бихте научили удивителни неща, но който също е достатъчно любопитен и отворен към света, за да „попива“ новости… Да го оставим да разказва чудните си истории:

Имаш много интересно име, от къде идва, означава ли нещо?

Да, казвам се Гаро Ехиязар Узунян и всяко от имената ми означава нещо. Гаро, или Гарабед както е цялото, означава Предтеча или този, който е предрекъл появата на Исус. Ехиязар е доста старо име и в превод е нещо като „пътеводна светлина“, а Узунян е с турски корен и означава „дълъг“.

Определяш се като хамелеон, като човек, който без много да мисли, се хвърля в какви ли не предизвикателства. Какъв си днес?

В българския език думите „хамелеон“ и „манипулация“ звучат лошо. Но, ако приемем, че хамелеонът е някой, който иска да прави много, за да разчупи рамките, ако приемем, че манипулация е опит да убедиш хората да те последват, мисля, че се свързвам и с двете думи.

Днес, това, което ме е обгърнало като идея и вълнение е правенето на култура в Пловдив, без да разчитам на средства от общината. Дотирам културата, правя събития, които са различни, които целят провокация, но не в лошия смисъл на думата. Не провокативни, свързани със скандали, а такива, които разбиват стереотипите за култура.

Познат си като създател и собственик на клуба за изкуство и култура „Библиотеката“, на едно уникално арт пространство. Смело твърдиш, че клубната култура днес е динамична, че има голям глад за стойностни събития. Как виждаш това през очите на най-известния пловдивски „библиотекар“?

Да клубната култура е динамична, но в същото време е и закостеняла, непредвидима. Хората не обичат да мислят – макар това да звучи малко глобално, както когато миските говорят за световния мир. Повечето хора не обичат да мислят, в смисъл, че когато отиват на определено място очакват, хем да им е готино, хем да няма изненади, да е това, с което са свикнали.

Ние страшно ги провокираме с клуб „Библиотека“, при нас всеки ден е различен, с изключение на срядата, който традиционно е посветен на латино музика и танци. От вторник до неделя разпределяме времето между театри, литературни четения и представяне на книги, куиз, музика на живо, концерти, конференции на различни организации, срещи на психолозите… Сътрудничим си с младежката организация на JCI, които правят много интересни събития… Наистина една голяма каша, ако не обичаш да мислиш и да четеш.

След „Библиотеката“ направихме и кафе-пекарна – „Малката кафе-библиотека“, в която предлагаме на пловдивчани прясно изпечено кафе и, случайно или не, тя се намира на мястото, където преди много години е имало друга пекарна. Някак то само ни привлече… Искаме да възпитаме хората и в кафе културата, защото тя малко ни липсва, за съжаление. Когато седнеш в заведение си поръчваш просто „кафе“ и най-много те питат „дълго или късо“, „със сметана или мляко“.

При нас има 8 сорта кафе, от които всеки човек може да направи бранд за себе си, така както ние правим бранд за седмицата. И така кафето вече не е просто еспресото, сервирано без отношение, а една напитка, която е приготвена с много любов.

Последната ни „рожба“ е един уиски бар, който е направен от сандъци и се казва „СандъкЪ“. Той цели запознаването на широката аудитория с различни видове уиски и бира, които не се сервират в редовите заведения или пък в супер скъпите барове, до които хората не могат да се докоснат. Направихме и уиски паспорт и хората, които пият някакво питие, го описват и после могат да проверят дали са открили своите вкусове. Отново провокираме…

Лесно е да да кажеш „един Бушмилс“ или „едно Джони“, които виждаш навсякъде по рекламите, вместо да опиташ нещо, което е с история, което не е толкова скъпо, но което би ти оставило спомени, би ти дало дори легенда, която да разкажеш. Питиетата, от рода на уискито са свързани със страшно много легенди и предания, знаем колко е богата Скандинавската литература и колко са свързани там народите с местата и традициите си.

Погледнато реално – направил съм две кръчми и едно кафе, но всъщност са места, които не се повтарят, които аз бих посетил като клиент: да е нещо, което се различава от останалите, да ме провокира да отида пак. Места с много отношение, направени с мисъл и любов. Да, може да нямам много клиенти, но хората, които идват, се интересуват, искат да научат нещо ново…

Направил си интересен преход от бойните изкуства към латино танците. Как се случи?

Беше необходимост, начин да балансирам в себе си напрежението от забързаното ежедневие. И понеже не употребявам алкохол в промишлени количества, нито психотропни вещества, танците бяха начин да открия баланс в живота си.

Бойните изкуства, преди това, ми бяха необходими, за да оцелея. Аз съм от малцинство, сега хората в България са до голяма степен толерантни, но когато бях малък, всеки „различен“ си имаше проблеми.

Когато се занимавах с бойни изкуства, работех изключително с деца, но щом установих, че не мога повече да се абстрахирам от историите за насилие, реших да преустановя тази дейност. Просто реших да стана пацифист.

Към латино танците отново ме насочи провокацията – заради битуващия стереотип, че мъжете танцьори са с „лява ориентация“, че трябва да танцуват, пристегнати в тесни панталони, да правят нежни движения. А аз, както можете да видите, не се вписвам в този образ.

Страстта към танцуването свързваш с още една любов – към авантюристичните пътешествия. Разкажи ни за любима авантюра.

Това може би е пътуването ми по следите на един 150-годишен часовник. Той ми е най-ценното нещо, единственото, останало от прадядо ми. След като го получих нямаше какво да ме спре да отида до родните ни места.

Тъжната история на дядо ми беше публикувана като разказ в сборник на две журналистки, които от края на 80-те събират спомени на възрастни арменци, преживели ужаса на Първата световна война, геноцида и гоненията. Разказва за момента, когато извеждат баща му и той не го вижда повече. Почи всичко помнеше от думите на баба си, тъй като майка му умира, когато бягат към България.

Аз си обещах да донеса пръст от родното му място, за да почива в мир. И така стигнах до Талас. Макар Армения никога да не е била наша родина и да ми е чужда като нрави и разположение, все пак ми е близка. Родното място на дядо ми, село Талас, се намира в покрайнините на град Кайсери. Името е запазено за разлика от спомените от онези мрачни времена. Останали са няколко дувара и стари врати. Дядо не говореше много за родната си къща, знаех само, че се намира в горната част на селото. Близо до гръцката църква, която открих като джамия. Така и не разбрах къде е била къщата, но си взех малко пръст, която вече почива на гроба на дядо ми. Той оттам нищо не е донесъл, освен часовника.

Взимаш присърце каузите на арменците, организираш благотворителни събития, събираш средства…

Всички знаем какво се случва в момента в Нагорни Карабах и аз не мога да стоя и да гледам безучастно. Последно организирах благотворителния концерт „Стоп на войната в Нагорни Карабах“. Сега заминавам за Карабах да видя с какво мога да бъда полезен и да предам лично събраните средства на хората, за да могат да възстановят разрушените си домове.

От 1994 г. посещавам международни лагери и арменски конференции, помагам на различни организации и инициативи. Сега и синът ми е член на Скаутската организация – семейна обремененост така да се каже – да запазим армейщината, колкото се може по-дълго…

Каква е твоята любовна история с кизомбата?

Видях я отново по време на едно пътуване, през 2009 г. Беше любов от пръв поглед. Беше като необходимост в живота ми. Латино средите в България бяха станали много агресивни, салса средите го бяха обърнали на бизнес. Наистина се влюбих в кизомба от пръв поглед и поисках да посея семето й у нас.

В последствие разбрах, че бойните изкуства страшно много ми помагат в овладяването й. Сега, когато с партньорката ми Анелия правим мастър класове по кизомба нашите ученици ни „обвиняват“, че ги караме да усвояват, е, не точно бойни техники, но неща, свързани с равновесието, с баланса. Неща, които според мен са необходими на всеки здрав човек, но малцина се замислят за тях.

Имах удоволствието да опозна автентичната кизомба. Сега тя залива света, става по-комерсиална и от салсата. Но май всяко изкуство, когато стане много популярно, както и всяка цивилизация, е обречено на самоунищожение.

Имах щастието да уча от първите осем „патриатси на кизомбата“, ако мога да използвам тази дума, които споделиха с мен кизомба в най-чиста форма – като философия и емоция.

Eдин от тези патриарси – Квенда Лима казва за теб, че ти си човекът, който ще успее да пренесе магията на Африка в България, защото си успял да усвоиш най-важното – преподаваш една култура, живееш я, но по никакъв начин не я адаптираш към европейския дух на състезателно усъвършенстване. Разкажи ни повече за това отношение към танца.

Аз смятам, че нещата трябва да се съчетаят – съвремие, традиция, танц, преплетени с медитация, хармония… „Липсващата брънка в моето ДНК“, обединяваща горните неща, се оказа кизомбата.

Много големи приятели сме с Квенда, почти като братя.

Една тайна ще издам: той усилено си търси място в България, за да отвори свой шрам. С него за поредна година ще правим ритрийт – едноседмично обучение в планината, но не по танци, а в сбор от практики, които целят освобождаване от стреса и обръщане към себе си.

Баща на кизомбата. Как се чувстваш, когато те определят така?

Смешно ми е малко. Името ми беше дадено от Квенда. За съжаление не мога, а и не съм се опитвал, да контролирам „децата“ си. Не се гордея от това, което се случва в момента с кизомба.

Но пък се радвам, че извървеният път ми помогна да създам много приятелства. Още 2011 г. нещата бяха предначертани: когато разореш и засееш нивата, ще дойдат много хора с комбайни да жънат…

Така и се случи. В момента, в който спрях да пътувам – с Анелия преди една година взехме решение да преустановим многобройните си пътувания из България и в цяла Европа и да се концентрираме в родния ми Пловдив – за 9 месеца постигнахме много добри резултати, с хора, които са ни чакали да им бъдем, не „мащехи“, а „истински родители“. Резултатите ни са удивителни за по-малко от година – много приятели, последователи и добри традиции.

Как би въвел в този танц хора, които не го познават?

За да започнеш да танцуваш кизомба, трябва да загърбиш егото си. Нужно е да се разгърнеш само към партньора си

За мнозина танцът изглежда страшно сексуален. За мен кизомба е три думи: доверие, доброта и споделеност. Свързват я с бачата, със забавен регетон, а нямат нищо общо. Кизомба идва от Африка, въпреки че и латино корените, бих казал, идват от Африка, и може би затова хората лесно свързват кизомба с латино танците. Двете култури обаче са коренно различни, посланието, което носят в себе си е коренно различно, движението на тялото, което изискват е коренно различно. Затова е много по-лесно да научиш човек, който не е танцувал латино танци да танцува кизомба, отколкото такъв, който по някакъв начин е „обременен“ с латино културата.

Това е моят танц. След  дълги години танцуване на най-динамичния и луд вид салса – тимба, кизомбата ми даде онова липсващо парченце, за да се чувствам в хармония не само с партньора си, което е абсолютно задължително, но и със заобикалящата ни природа.

За да започнеш да я танцуваш, трябва да загърбиш егото си. Нужно е да се разгърнеш единствено и само към партньора си – енергията ви да циркулира в двойката, да се движите като едно тяло, да разчитате един на друг в танца.

Относно сексуалността на кизомба – навсякъде  преди преподаване се уточнява, че това е чувствен танц, а не сексуален. Интимността в кизомба идва от това, че за да танцуваш наистина и да усетиш  нейното тайнство, трябва да се довериш на човека срещу теб.

Кизомба няма за цел показност, трудно се поставя на сцена в чиста форма. И все пак ти успешно я представи в „България търси талант“. Кое те накара да се качиш на тази сцена?

Отново провокацията. Нямам нужда от реклама, имам достатъчно много участия и достатъчно дълга визитка. Провокацията да разбия стереотипите, че мъж над 40 години може да танцува и това не е „гейско“, провокацията, че мъж над 100 килограма може да танцува и да се движи леко, колкото и нескромно да звучи.

Разбира се, продуцентите орязаха 99,9 % от нещата, които казахме и показахме. Имаше подхвърляния от страна на журито за моите килограми и т.н. Форматът не е такъв, че да търсиш дълбоки и стойностни неща. За мен все пак беше вдигане на адреналин, а и исках да видя доколко медиите за масово отразяване у нас са склонни да покажат нещо не скандално, не комерсиално, нещо различно, нещо, което се гради на доверие и на импровизация. Не стана.

Но пък за сметка на това екипите, които работиха с нас по време на заснемането много ни харесаха, станахме страхотни приятели и ни записаха много материал, който, надявам се, ще видим скоро. Обикновените хора се докоснаха до изкуството, което правим, а това беше най-важното за нас.

Българският „мачо“ като че ли не гледа с много добро око на танцуващите събратя. Ти какво би променил в характера на тукашния мъжкар с помощта на танците?

Българският мачо е този, който гледа лошо, хвърля салфетки и удря по масата, за съжаление. Надявам се все повече това да се променя с помощта на танците.

За съжаление танцовите формати, които по цял свят са движеща сила, за да започнат хората да танцуват, в България няма бизнес интерес към тях. Не мога да си го обясня. По принцип българите сме танцувален народ. Ето, тази година телевизиите си „направиха оглушки“ и не купиха и малкото подобни формати, които излъчваха…

Пеенето и певците си имат своето място на екрана, но не и танците. За тях нищо не се случва в България. Мога смело да кажа, че преди 10 години бяхме европейска сила в латино танците, имахме европейски шампиони, Мони и Моника. Бяхме на светлинни години пред сърбите, румънците и гърците. В момента сме на опашката, наред с Албания и Македония.

А какви са хората, които идват в твоята зала да учат един толкова екзотичен за нашите ширини танц?

Опитваме се да ги научим първо да уважават човека срещу себе си. Караме ги да стъпват в своите си стъпки – това е моето верую то първия миг, в който прекрачат прага на залата – да не имитират нас, а да са верни на усещанията си.

Да, има хора, затворени, на които липсват социални контакти и заради това искат да се научат да танцуват.

Има и доста жени, на средна възраст, които казват: „Добре, пречупи моята еманципация, научи ме да се водя, че аз нали съм свикнала да ръководя…“ (обикновено са мениджъри на най-различни по големина фирми). Общо взето идват а се „самонаказват“, защото аз не търпя жената да танцува сама. Все пак, кизомба е танц за двама.

Между другото, подходът ни дава резултати, след това голяма част от хората ни благодарят, че уроците са им помогнали в общуването с колеги, познати и приятели. Мога да кажа, че както бойните изкуства възпитават, така би трябвало и кизомба, а и танците като цяло, да възпитават. Освен в дисциплина и в по-широспектърен подход, в по-благото гледане към заобикалящия ни свят.

Разбира се, има ги и „бройкаджиите“, които идват просто, за да си хванат гадже. Те си личат и бързо отпадат от уроците. Когато мотивацията ти не е свързана с теб самия, с това да създадеш нещо хубаво, бързо се отказваш.

Сред всички неща, с които се занимаваш и с които си известен, забравихме да споменем пословичното ти добро настроение и хубаво чувство за хумор. Разкажи ни любимия си виц.

Преди това бих искал да ти разкажа нещо стойностно, а след това и виц, свързан с историята. Понеже ще бъде виц за свещеници, ще спомена, че много пъти моят баща, като почетен консул на Армения в Пловдив, е искал извинение от официални лица, използвали подигравателно израза „арменски поп“.

Не знам дали истинската история за „арменския поп“ е широко известна. Като нарицателно го има само в българския език: „Иди да се оплачеш на арменския поп“, казваме на някого, когато нищо не зависи от него. Но истинската история е свързана с, може би, най-силните исторически събития в България – Априлското въстание и времето след него.

Оцелелите четници били заточени в Диарбекир. Там имало само едно духовно лице – арменски свещеник-революционер. Българските четници ходели да се изповядват при него. Той бил затворник като тях, но не им отказвал да ги изповядва като духовно лице. В него намирали утеха и опора, макар съдбата му да не била по-различна от тяхната. Ето това е историята за арменския поп – нарицателното го има само при нас, но не мисля, че е хубаво да го използваме с подигравка.

Любимият ми виц е за свещеници. След религиозен празник се събират еврейско, арменско и мюсюлманско духовно лице и си разказват как разделят „парсата“, събрана по време на празници. Ходжата казва: „Аз чертая един кръг, хвърлям парите нагоре, каквото падне в него е за мен, каквото остане отвън – за джамията“. Равинът казва: „Аз чертая една черта, хвърлям парите нагоре, каквото падне отсам чертата е за мене, каквото падне от другата страна – за синагогата“. И накрая арменският поп казал: „Аз имам доверие в Бога, хвърлям всички пари нагоре, каквото му трябва на Господ, той си го взима, каквото падне на земята е за мен.“ Така, е – човещинка ;-)