Пьотр Пажински ни потапя в личния си разказ за внуците на онези евреи, успели да преживеят Втората световна война

„Пансионът” (Издателство „Колибри”) на младия полски автор Пьотр Пажински е лъжовно малка книга. Нейните 150 страници се четат бавно, с мисъл, отношение, въздишки и много тъга. Това не е книга, в която бушуват действия и читателят активно прескача от една случка на друга. Това е книга с атмосфера и наситеност, която  разказва спомените на едно изгубено поколение. Това е книга за паметта.

В началото бяха железопътните релси. В зеленината, между небето и земята. С гари като корали на връвчица, нанизани толкова нагъсто, че докато влакът набереше скорост, вече трябваше да я намалява преди следващата спирка.

„Пансионът“ и пътят, по който ни повежда

Това описание дава началото на романа, който ни пренася в едно курортно селище близко до Варшава, а пътят отвежда героя в един еврейски почивен дом, познат от детството му.  Там вече порасналото момче се среща с призраците на миналото, затворени между четирите стени на забравения от времето пансион. Те изскачат от избледнелите спомени на възрастните обитатели, от кутии с изрезки от вестници, които разказват за улиците на Варшава – онази Варшава, разрушена от войната, която днес вече не съществува.

Така спомените на възрастните обитатели на пансиона се оказват последните свидетелства за едно заличено място, което никога вече няма да бъде същото.

Главният герой в „Пансионът”се впуска в пътешествие към спомените и миналото на своите близки, събира и свързва парченца изгубена памет, някак повече с идеята да отговори на въпросите, които вътрешно го вълнуват, и по-малко с целта да ги предаде нататък.

Авторът за книгата в среща с българските си читатели

Пьотр Пажински разговаря с българските си читатели за „Пансионът“

С интерес посетих представянето на книгата в София от самия Пажински, който се срещна с читатели в Литературен клуб „Перото” в края на април. Той сподели, че идеята му е била да опише „есенцията” на това, което е запомнил от онези времена, да предаде атмосферата, а не детайлите. Допълни, че с писането на книгата е осъзнал, че си спомняме по-малко, отколкото си мислим и към тези спомени всъщност добавяме повече неща, които сме преживели след това.

Пажински подчерта още, че в романа му става дума за внуците на хората, които са успели да преживеят войната и това е един личен и индивидуален разказ , а не гласът на едно цяло поколение.

… Поколение, орисано или прокълнато да носи и „крещи” историята в себе си.

Избрани цитати:

Трябваше да попитам по-рано, сега вече няма кого. Твърде късно е. Преди това беше твърде рано или аз бях твърде малък

• Госпожа Теча развърза панделката и вдигна капака. По средата, здраво опаковани, един върху друг лежаха хартиени свитъци.  Наподобяваха миниатюрни мумии, сякаш техните собственици никога не са напускали страната на робството си; всеки пакет увит във вестник, после допълнително прихванат с ластик, два големи ластика на кръст – за всеки случай, че знае ли се какво може да стане.
• Трябваше да попитам по-рано, сега вече няма кого. Твърде късно е. Преди това беше твърде рано или аз бях твърде малък. Със старите е скучно. И така, необезпокоявани, те отнесоха спомените със себе си.
• А може би само случайното стечение на обстоятелствата им е разрешило да се измъкнат, за да бъдат свидетелство, да крещят и да ридаят и никога да не забравят или да забравят завинаги , но и така да помнят – от поколение на поколение, до края, до последния си дъх, а дори и след това.
• Господин Леон, господин Аврам, баба и госпожа Теча. Със своя отпечатък върху това, което е било и което от момента, в който са си отишли, веднага е изчезнало в небитието. Техният живот и моят, сред сенки, сред духове и с духове – вместо свежите слънчеви лъчи. Затова пък горчивият вкус на промените. И твърде много старост.
• Завръщания не са известни, а следите на миналото се разпиляват бързо като частички пепел, издигнати от вятъра, носещи се към четирите краища на един невидим свят.

Малко за автора

Пьотр Пажински е роден през 1973 г. Той e журналист, литературен критик, философ и преводач и е считан за един от най-обещаващите писатели в съвременната полска литература.

Автор е на две монографии за „Одисей“ на Джеймс Джойс, както и на романите „Пансионът” и „Птичи улици”. За „Пансионът” получава наградата на списание „Политика” и Европейската награда за литература през 2012 г. Живее във Варшава и е главен редактор на еврейското списание  „Мидраш”.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.