Ивелина Берова е млада жена, побрала много страсти и посоки в себе си. Танцува салса, скача с парашут, обича високите скорости, пътува много… И едновременно с това е един от най-интересните ни съвременни фотографи, макар тя самата да избягва да се нарича така и да предпочита определението „любител“ (приемаме, само защото ключовата дума тук, както ще се убедите от фотографиите й, е „любов“).

За Ивелина Берова снимането е „пътешествие – из душите на хората по-малко и повече из моята собствена. Фотографията е флирт. Флирт с времето, флирт с постоянното движение, откраднато изключение“…

Днес я срещаме в поредицата (Не)познатите визуални артисти на България.

Ивелина Берова

Познаваме те като чаровна „скитница“ с фотоапарат. Коя си ти?

И аз все още се опитвам да разбера коя съм! Често хората ме гледат изпод вежди, опитвам се да се самонаблюдавам през техния поглед… Предполагам, че съм просто едно постоянно учудващо се и развълнувано човече, на което му липсва търпение и подреденост във всякакъв смисъл.

Разкажи ни как виждаш пътуването, какво улавяш с камерата си, какво изпускаш…

Пътуването е много лично преживяване. Обикновено започва с едно клокочещо предчувствие за нещо задаващо се. Това е зародишът. Той покълва в мен, узрява в мен и заедно с мен, пулсира с кръвта ми и по някое време се ражда. Като заживее собствен живот, пътуването най-първо ми изважда душата и оттам нататък прави с нея всичко, което си поиска.

Снимките, които правя през това време са естествените въпроси и отговори на личността ми, те са и реакцията ми, общуването със света наоколо. Странно е, надзъртам в чуждите животи, а намирам себе си…

Гьоте казва : „Човек вижда толкова, колкото знае.”  За едно няколкодневно пътуване научавам толкова неща, колкото не бих могла да прочета в книгите с години. И после никога не се връщам същата. Предполагам, че това е, което се опитвам да улавям с камерата – което научавам и което ме променя, опитвам се да уловя полета на собствената си мисъл, пулса на вълнението от срещата с истинското или с непознатото, всъщност, всичко, което ме владее.

Изпускам онова, което още не съм открила и разбрала.

Един от най-интересните ти проекти е „Хроники от България“? Какво успя да „запишеш“ в този летопис на нашето време, изпъстрен с толкова много минало?

Да, това е любимият ми проект! Негови герои са хората – чисти, добри, искрени. Прозорецът през който гледам е техният начин на живот, запазен през годините непокътнат или пък променящ се, но неизменно носещ богата информация за собствените ни корени, обречени на забрава, за пресъхналите извори на вяра и традиции, за пластовете в човешката душа и за вековната мъдрост на Българина.

В него продължавам да записвам много уморено мълчание, много човешки преживелици, много злъч, малко надежда, много усмивки, много износени истини за вярата, за любовта, за самотата, за уважението и себеприемането.

Записвам гордите снаги на къщи, някога пълни със смях и глъч, а днес дом за празни легла и зейнали студени огнища, села, наситени със спомена за танците по мегданите, а днес останали с по десеттина жители, чиито ръце без думи разказват как са се трудили цял живот…

Записвам хора, успели да съхранят в себе си изконното, човешкото въпреки ударите на живота, хора, дето те срещат с отворени сърца, канят те в дома си без да те познават, разрешават ти да си вземеш от погледа им нещо, дето са пазили дълго само за себе си, въздъхват някоя и друга мъдрост инакрая те изпращат с добра дума…

Къде можем да видим твои работи? Подготвяш ли нова изложба?

Разбира се, мои работи може да се видят в личното ми интернет пространство : www.ivelinaberova.com .

Отделно от това, съвсем наскоро, с няколко добри приятели, също скиталци, създадохме нещо като електронен дневник на пътуванията ни, който ще проследява пътеките, които сме извървели, за да стигне всеки от нас накъдето е тръгнал. За сега се опитваме да маркираме местата (оказа се, че са невероятно много) с по няколко снимки, имена и GPS координати, но скоро ще започнем да го пълним и с различни истории и преживелици по пътя, интересна информация и т.н.  Това е www.myroads.mobi . За сега там са само мои снимки, но базата ще се обогатява постоянно и се надявам това да стане едно интересно и уютно място за много хора.

През пролетта на 2014 г. родителите ми имат юбилей, навършват по седемдесет години. Имам огромно желание да им посветя по този повод голяма изложба, свързана с проекта „Хроники от България”. Не зная дали ще успея да се справя, но силно се надявам това да се случи най-късно в края на годината.

Автопортрет

Успя ли да направиш мечтаната снимка – „като всяка друга, само дето да не се вижда, но да я има,…като човешката душа“?

Все още мечтая за това :) и не спирам да се опитвам! :)

А твоите лични пътешествия? Къде те е водило любопитството ти? Кои са местата, които няма да забравиш?

Всяко пътешествие е лично преживяване! Аз съм родена под щастлива звезда и съм имала късмета да пътувам през много места! Бидейки ненаситна в любопитството си, непрестанно горя в желания да обикалям света постоянно, да се срещам с различни култури, бит, творчество, архитектура и  да се удивлявам на многообразието във Вселената, наречена Човек.

Въпреки това, има места, които ти засядат в гърлото ти, стоят си там и държат в шепичка част от душата ти. Такива за мен са магичните Родопи, площадът пред старата катедрала в Хавана, древният град Палмира в Сирия, Матера в Италия,  Катедралата „Парижката Света Богородица”, цяла Йордания, един малък остров – Гранд Търк.

Скачане с парашут, танци, джаз… толкова много страсти… Какво ти носят?

Страст! Това ми носят! :) Страст е онова, без което не мога да живея.

Имаш прекрасна дъщеря, която казва неща като: “Обещай ми, че дори й да не слушам, повече няма да ми изхвърляш спомените, защото сега очаквам да сънувам лоши сънища!”… Черпиш ли вдъхновение от нея? Тя какво мисли за твоите „скиталчества“?

:) Да, дъщеря ми е непресъхващ извор на вдъхновение. Удивително е да откривам постоянно как знае много повече от мен, как чувства по-истински и каква архетипна мъдрост се съдържа в съществото й! Силно вдъхновяващо ми действа възможността да й  покажа нагледно, че може да не спира да следва себе си, че не е нужно да се ограничава в рамките на очакваното, че може да живее живот, кипящ от страсти и в постоянно движение. Ако желае!

За „моите скиталчества”… Не иска да идва с мен все още, когато отивам да снимам, но никога не протестира заради отсъствието ми. Мисля, че е наясно дето завися от тях, че ми носят едновременно свобода и окови и че са ми нужни тези пътища…