През 2025 г. се навършиха сто години от първата цялостна публикация на „Дехуманизацията на изкуството“ – труд с ключово място в размишленията на испанския философ Хосѐ Ортѐга-и-Гасѐт върху изкуството.

По този повод „Колибри“ предлага на българските читатели настоящия сборник в превод на Анна Златкова. Подборът на есетата и бележките в края на изданието са заслуга на преводачката. Художник на корицата е Стефан Касъров.

„Дехуманизацията на изкуството“ и други есета“ обхваща есетата „Педагогиката на пейзажа“, „Размишление за рамката“, „Въведение към един „Дон Хуан“, „За гледната точка в изкуството“, „Двете големи метафори“, „Произходът на държавата от спорта“, „Дехуманизацията на изкуството“, „Изкуството в сегашно и в минало време“, „В търсене на Гьоте отвътре, „Интелектуалецът и другият“.

„Всички особености на новото изкуство може да бъдат изведени от тази липса на значимост,

която на свой ред не означава нищо друго, освен че изкуството е заело друго място в йерархията на човешките интереси и дейности. Тези интереси и дейности може да бъдат представени като концентрични кръгове, чиито радиуси измерват динамичното разстояние от оста на живота, където действат нашите върховни въжделения. Всички неща – от жизнено или от културно естество – се движат по различните орбити, привличани повече или по-малко от емоционалния център на системата. И така, аз бих казал, че изкуството, разположено преди – както науката или политиката – много близо до оста на влечение, гръбнак на нашата личност, сега се е отместило към периферията. То не е изгубило нито един от външните си признаци, но е станало далечно, второстепенно и по-малко сериозно.

Стремежът да се твори чисто изкуство не издава, както обикновено се приема, високомерие, а напротив, голяма скромност. Освобождавайки се от човешки патос, изкуството губи каквато и да било значимост – остава само изкуство, без други претенции.“  – из „Дехуманизацията на изкуството“, 1925 г.

Хосе Ортега-и-Гасет (1883-1955) е виден испански философ, социолог и есеист. През 1914 г. пише първата си книга – „Размисли за дон Кихот“. През 1916 г. става съосновател на всекидневника „Сол“. През 1934 г. публикува книгата „По повод на Галилей“, а през 1935 г. излиза „Историята като система“. Най-известният му текст е „Бунтът на масите“, а сборникът „Мисли за Европа“ включва статии и лекции, писани през различни периоди от първата половина на ХХ век.

Избран е за депутат през 1931 година, не след дълго се оттегля разочарован от политиката, а след началото на гражданската война през 1936 г. живее в емиграция до 1948 година.

Дехуманизацията на изкуството и други есета

Хосе Ортега-и-Гасет

ПЕДАГОГИКАТА НА ПЕЙЗАЖА

Спомням си, че веднъж се намирах в една борова гора край Сеговия, когато слънцето захождаше, и виждах как пред мен се простират като величествен амфитеатър могъщите хълмове на Гуадарама. С мен беше Рубин де Сендоя, испански мистик, човек скромен, човек страстен. Днес, любезни читателю, ще ти разкажа какво чух тогава от неговите уста.

Около нас цареше дълбока тишина, която всеки миг щеше да бъде нарушена, тишина, в която тупти утробата на нещата, в която очакваме да ни заговори всичко, което не може да говори. Долината, зелена и жълта, се разстилаше в краката ни; планината извисяваше мощно стария си гръб в чистото небе. По широкия път започваха да блещукат частиците прах. Силни ухания се издигаха от боровата гора, а над главите ни
прелетяха големи сиви птици, бавно размахвайки криле, изтръгвайки от въздуха въздишки.
Рубин де Сендоя, испански мистик, каза така:

„Ние не усещаме как нашите мисли извършват в нас свещени обреди и се свързват в божествени съюзи: под мнимата ни свободна воля те пребивават в непоклатимо единство. Виж как сега, щом оставя погледа да се плъзне по начупената линия на планинската верига, в паметта ми изникват образите на мъртвешки бледите мъже, нарисувани от Ел Греко. В тия зъбери, както в зениците на онези мъже, има върховна воля да надживеят всяка изменчивост.

Оставяйки погледа да обходи тъмната линия, която прорязва небето, усещам в душата си едно метаисторическо зрънце, което идва от дълбината на миналото и се готви да потъне в едно безгранично бъдеще. Тази планина е съхранила през вековете своите очертания и в тези величави очертания моите погледи се събират с погледите на всички отмрели поколения испанци и отразявайки се в синкавия планински хребет, срещат сивите зеници на келтиберските деди, които в дълбините на времето, облечени в черни кожи, са съзерцавали същата тази гледка, пред която сега стоим ние, келтиберийци от един млад век, облечени в цилиндрични дрехи. Времето в своя бяг всява смут в душите ни, времето е непрестанен, вечен трепет. Безкраен копнеж
по непреходност се надига от най­-съкровената ни същност, докато разумът ни натрапва образа на една сигурна смърт. Пред този трагичен, неразрешим проблем индивидът изчезва. Водната капка, която живее една нощ, тръпнеща от наслада върху зеления лист, може в своята самонадеяност да се смята за нещо нужно; със зазоряването тя ще вкуси от златното вино на слънцето и така ще се опияни, че ще се търкулне от листото
надолу, ще се удари в земята, а слънцето, издигайки се на хоризонта, ще разпръсне нейните молекули надлъж и нашир.

Тези върхове са нещо необходимо във всеобщото устройство; но ние с теб, застанали сега пред тях, навярно предизвикваме същото полукомично, полуизненадващо впечатление, каквото предизвиква у нас това, което наричаме случайност. Повярвай ми, приятелю, ние с теб сме една случайност.

А този пейзаж, напротив, ме кара да открия в себе си една по-­плътна и силна част, не така мимолетна и случайна. Заведеш ли ме в един град, поставиш ли ме между две редици къщи, обкръжен от сновящи хора с часовници в джобовете, хора, за които са важни минутите, тогава ще почувствам, че изчезвам от личния свят, ще помисля, че съм мъртъв, че съм отминал вече, че съм „никой“. Но този пейзаж ме кара да открия в
себе си нещо дълбоко лично, отличително: сега съзнавам, че съм нещо устойчиво, неизменно, вечно; пред тези високи сини върхове аз съм поне един „келтибериец“.“
Рубин де Сендоя, испански мистик, тъжно замълча. Там високо няколко облака бяха толкова червени, че уплашени се питахме дали слънцето не се е наранило, докосвайки острите, сякаш вечни планински върхове.

Този възторжен човек продължи така:

„Както имението на Сенека му е разкрило превъзходното изкуство на старостта, така този пейзаж ме е посветил в една религия. Всеки пейзаж ме учи на нещо ново и ме подтиква към някоя нова добродетел. Наистина, уверявам те, че пейзажът възпитава по­-добре и от най-­способния педагог, и ако имам малко свободно време, ти обещавам да съчиня една по­-скромна от прекрасната „Социална педагогика“ на професор Наторп, но по­-съдържателна „Педагогика на пейзажа“.

Може би единственият ми повод за несъгласие с Платон са думите му, че за разлика от хората в града, дърветата сред природата не могат да научат Сократ на нищо. Това впрочем е напълно простимо, ако се има предвид, че у Платон са оставали още немалко от пороците, характерни за периода на софистиката, изпълнен с антропологични предубеждения и предразсъдъци, както френския осемнадесети век. Дърветата са велики учители – самият Платон често е навестявал един чинар в околностите на Атина, а най­-добрият приятел на Тен е бил също един чинар.
Нерядко, след като са се занимавали с какви ли не науки, след като са се увличали по изкуства и идеологии, в края на краищата великите мъже са се посвещавали на ботаниката, която без съмнение им предлага приятни загадки и сладки утехи – например Русо и Гьоте.

Дървото е може би най­-красивото нещо, което съществува: в ствола му има якост, в клоните – капризна колебливост, в трепкащите листенца – нежност. А освен
това в него има някаква ведрост, някакъв смътен, ням, пърхащ живот, който се рее плахо сред листака. Струва ми се, че с право древните египтяни са вярвали, че
душите на умрелите живеят в клоните на дърветата, а аржентинските индианци са поставяли под някое дърво своите приношения за божествения Валечу. Ренан
твърди, че религиозният инстинкт у човека е като инстинкта за гнездене при птицата: нищо странно няма в това, че както птиците вият своите гнезда по дърветата, хората ги превръщат в свои олтари.

На пейзажите дължа по-­добрата половина от душата си; и ако не бях пропилял дълги години живот в неприветливите градове, сега щях да бъда по-­добър и по­-задълбочен. Кажи ми сред какъв пейзаж живееш, и ще ти кажа кой си.

Когато през Европа преминава вълна на революционна истерия, неколцина прозорливи англичани намират подслон край езерата на Шотландия и живеят сред благодатната самота на природата. Там се ражда спокойната духовност на „езерните“ поети и несравнимото блаженство на техния живот. От нивята е литнала онази сладкогласна чучулига, която се долавя като полско ехо в страниците на Емерсън. Това са били красиви, величествени пейзажи, със свежестта на езерца и вирове, със светлото великолепие на горички, и те са посели в своите ученици едно семе на идеалистична широта.

А спомни си какви са, освен Пардо и Монклоа, пейзажите около Мадрид. Вгледай се в тези толкова жалки изтерзани нивя, където очакваме само да видим проснат някой човек с прашни дрехи, с окървавено лице до земята. Това са прокълнати ниви, купени с трийсетте сребърника, ниви, които загатват единствено за някое предателство или за някое грозно престъпление. Наистина, мадридчани сме между най­-злите и враждебно
настроени същества на земята.

Испанците бягат от природата, когато могат, защото в самотата няма кого да тормозят, нито кого да съсипват.

Мисля, че двете големи добродетели, които педагогиката трябва да възпита у човека, са искреността и спокойствието. А и на двете природата учи по­-добре от всички учители на света. Всичко, което не е човекът, е по-­искрено от човека. Затова, озовем ли се сами в естествена среда, едни невидими мънички пръсти започват да тъкат около нас тази загадъчна искреност, която събира върху един килим животни, растения и
камъни. И много скоро се чувстваме приобщени към единодушния живот на полята; самотният пейзаж влива в гърдите ни покой, хармония, доброжелателност. Защо се чувстваме толкова добре сред природата? – се пита Ницше. И отговаря: защото природата няма мнение за нас. О, колко вярно! Човекът е винаги съдник за човека, ако не и негов враг. По отношение на човека, който най-­много ни уважава, винаги сме неспокойни и нащрек – да не би да се прояви у нас нещо ново, което да разруши неговото уважение.

Не мисля обаче, че днес някой може да се похвали, че е в единение с природата, защото човечеството постепенно се е отдалечило от нея, придавайки ѝ човешки, тоест неестествен вид. Първобитният човек е бил по-­близо до природата, тя му е говорела по-­живо и затова е можел да дава имена на нещата. За нас природата е един голям мъртвец, тя е като вкаменен скелет на бронтозавър и до нея може да се приближим отново само с изкривяващ я научен или художествен интерес. Природата е съвършената липса на интерес – ето защо я наричаме „Природа“ с главна буква.

Поради тази причина Стендал твърди, че с времето тесният интерес към пейзажа се оказва недостатъчен, нужен е и един духовен или исторически интерес. Ако очите ни се уморяват да гледат, на нещата им дотяга да бъдат гледани и техните мистични внушения се притъпяват. Днес пейзажите не ни показват същинска природа, защото, както казах, природата е мъртва от векове, отровена от един силогизъм; но те ни учат на морал и история, две вдъхновяващи познания, от които ние, испанците, имаме немалка нужда.

Така този пейзаж учител – Гуадарама, ми е преподал един урок по „келтиберизъм“ и ми е разкрил онези етнически тайни, които в светлите музеи, в дълбоки и влажни манастирски галерии се опитват да разбулят пред нас мъжете на Ел Греко с леко потрепващите си остри бради.“

Пейзажът се вглъбяваше в себе си: няколко ясни звезди красяха нежността на залеза. Далечен лай. В долината звукът на едно звънче се плъзга тъй, както се плъзга по лицето една сълза. Нощта наближаваше, крачейки по небето с мудна кравешка стъпка.
Обхванахме с последен поглед възхитителния покой на върволицата върхове; слязохме на главния път. Един минувач ни попита колко е часът; казахме му, че нямаме часовници, защото сме мистици и келтиберийци. Той изобщо не ни разбра и продължи по пътя си към Сеговия, а ние влязохме в селото.