English below

Срещаме се с гръцката режисьорка и драматерапевтка Георгия Цангарки, дни преди началото на 16-ия ACT Фестивал за свободен театър, за да ни разкаже за „In Between #2“ – пътуване през ритъм, движение и колективно преживяване, вдъхновено от „Вакханки“ на Еврипид.

„Георгия“ на гръцки означава „тази, която обработва/ облагородява земята“. А вие какво обработвате и облагородявате чрез своето изкуството?

Преди всичко искам да кажа, че името ми на вашия език – Георгия – дълбоко ме вълнува. То носи нещо от гръцкото си звучене, но същевременно събужда и един стар спомен.

В продължение на десет години работих в старата къща и в земята на баба ми Георгия в Атина – имот в територия извън регулация и извън градоустройствения план, която впоследствие промени облика си и вече е включена в строителните планове на града. Там провеждах театрални занимания, представления и сесии по драматерапия сред природата. Намирах се едновременно в градската среда и извън нея. Само на осем минути от метростанцията, но сякаш в друг свят.

Всяка сутрин се озовавах сред дървета и пръст, папагали и костенурки. Преди много години дядо ми отглеждал там цветя и зеленчуци, които продавал на пазарите в Атина. Работел с много хора, за които баба ми готвела и осигурявала храна. Майка ми израснала там заедно със своите братя и сестри, а по-късно и ние прекарвахме време на това място, макар да не успяхме да преживеем същата реалност. Когато сме се родили, парцелът вече бил изоставен от години, тъй като дядо ми починал млад.

Когато започнах да се връщам там, се изправих лице в лице със застиналото минало – с необузданото изобилие, но и с болката от загубата и самотата. Вече имах двадесет години опит като актриса, но в онзи момент почувствах нуждата да направя нещо свое, да отглеждам по собствен начин и да открия себе си.

Без да променям нищо в семейната къща или в земята, започнах да преподавам театър. Това ме отведе към режисурата, а впоследствие създаде общност в рамките на града – общност, която започна да развива своята душа и тяло.

Съвсем прости средства – стари столове, печки и гребла – ни бяха достатъчни, за да правим театър. Именно там се появи пространство, в което да се развие собственото ми разбиране за ритуала. Смятам тези десет години за повратен момент в творческия си път. А щом споменахте името ми, тази връзка между него и преживяното се превръща в неизбежна.

На тазгодишния ACT Фестивал за свободен театър ще разберем какво се случва, когато театърът се превърне в ритуал. Ще гледаме вашия проект „In Between #2“, представен като пътешествие през ритъма, движението и колективното преживяване, вдъхновено от „Вакханки“ на Еврипид. Разкажете ни повече – какво ще видим в София?

Театърът по своята същност е ритуал. Той възниква от човешката потребност да се възхвалява божество – първоначално чрез форми на драматизация без претенция за изкуство, каквито са езическите празници, а по-късно и чрез по-развити художествени форми като дитирамба и трагедията. Но в основата остава празникът в чест на бога – и по-конкретно на Дионис, бога от „Вакханки“ на Еврипид.

Един от въпросите, които поставям чрез тази резиденция – „In Between #2“, подкрепена от EFFEA и фестивалите, които ме приемат, – е какъв би могъл да бъде съвременният ритуал и дали той изобщо има отношение към човека днес. В какво вярваме, за да можем да го празнуваме? Какво ни обединява и ни дава сила, но същевременно буди у нас страхопочитание, трепет и благоговение?

Избирам „Вакханки“ за свой ориентир

и използвам Дионис като символ на силата на природата. На онази природа, която е способна да създава всичко, но и да унищожава – както прави Дионис в пиесата, когато не я уважават.

Понятието за природа и нейната същност стоят отвъд религиите, политиката, психологията и анализите. Природата е реалност, а необходимостта да я опазваме и почитаме е безспорна. Може би именно това е общата концептуална основа, от която да възникне потребността от градски ритуал – своеобразна катарзисна практика за общността.

Затова и представлението ще се роди от изследването, което провеждаме с хора от софийската общност, откликнали на моята покана. В продължение на десет дни ще се опознаваме, ще обменяме идеи, ще изследваме пиесата и самите себе си и ще създадем оригинална композиция, вдъхновена от „Вакханки“ на Еврипид, от моя театрален метод „Спирален ефект“ (Spiral Effect) и от идеята за градския ритуал.

Но основната съставка на тази работа са участниците. Обичам да преплитам лични свидетелства, традиционни мелодии и ритми, фрагменти от местни обичаи и – преди всичко – да оставам отворена към онова, което групата има нужда да изрази чрез темата и конкретните обстоятелства.

Това, което ще видите, бих сравнила с ястие по специална рецепта.

То все още се приготвя – намираме се на етапа, в който подбираме съставките и предстои същинското готвене.

„In Between #2“ е създаден в рамките на трансгранична резидентна програма с участници от Гърция, България и Румъния. Лесно ли беше – и продължава ли да бъде – да намерите общ език? Как протече съвместната ви работа?

През последните десет години работя върху „Вакханки“, като търся обща основа за комуникация чрез тази творба. Разпознах в нея скритите тайни на ритъма на речта и движението, но и идеята за екстаза – тема, която силно ме занимава.

Екстазът като сценичен процес;

свободата на изразяване; „божественото“ усещане за сила; съвместното съществуване. Duende – както го нарича Лорка.

Провеждала съм работилници и съм създавала представления в различни части на света. Целта ми винаги е била – и продължава да бъде – да откривам сценичен език, който надхвърля езиковите особености на всяка отделна страна.

Така се роди „Спирален ефект“ (Spiral Effect) – образователен театрален метод, който създадох и който поставя акцент върху невербалната комуникация и принципа на периферното зрение. Той черпи вдъхновение от идеята за хора в древногръцката трагедия и от значението на съвместното присъствие. Да бъдем заедно в творчески контекст, отвъд господството на езика. В тишината и интензивността на тялото и звука. В състоянието отпреди словото, което върви ръка за ръка с ритуала.

Но за да отговоря и на практическата страна на въпроса ви: работилниците в Румъния и България се провеждат на английски език, а в Гърция – на гръцки. Представленията се играят на езика на съответната страна.

Интересува ме моментът, в който преживяното най-накрая намира словесен израз и човек усеща, че се е завърнал у дома. Изпитвам дълбоко уважение към многообразието – включително към езиковите особености и магията, която се крие във всеки език.

Възможно ли е да открием в театъра, – а да се надяваме и отвъд него – възможности за съвместно действие и съпричастност? Как бихте искали да ги използваме?

През последните години имах щастието да участвам по различни начини в дейностите на Европейската фестивална асоциация. В тази среда се чувствах изключително творчески активна. Хората се срещат, за да споделят своите идеи и работа, да обменят гледни точки и да размишляват заедно.

Епидемията на технологиите ни отдалечава един от друг и наш дълг – като артисти и като човешки същества – е да търсим възможности за среща с другия и със самите себе си.

Театралното изкуство е пространство за комуникация, приобщаване, личностно и колективно развитие. Вярвам в силата на това изразно средство, стига да съществуват условия, които позволяват то да се развива.

Как разбирате мотото на фестивала „Не се прави!/ Fake no more!“? Какво бихте добавили към него?

Много харесвам това мото – то ми е близко.

Имам непоносимост към фалша, особено на сцената.

Не говоря за режисьорските решения и избраните художествени форми – това са въпроси на изкуството, основани на идеи и естетика. Говоря за първоначалния, същностен подход към даден проект или тема.

Смятам, че винаги трябва да се питаме защо избираме даден проект и да се опитваме да останем верни на първоначалното си намерение. Защото, за съжаление, комерсиализацията съществува и в изкуството, а заедно с нея и тенденцията да се правят неща, които „се продават“ – дори когато става дума за чувствителни теми като екологията, многообразието, расизма, миграцията и още хиляди други въпроси.

Нека винаги помним личната си връзка с онова, което правим. Може би именно тя е нашият ориентир към истината.

We meet Greek director and drama therapist Georgia Tsangarki just days before the start of the 16th ACT Festival for Independent Theatre; she tells us about „In Between #2″—a journey through rhythm, movement, and collective experience inspired by Euripides’ The Bacchae.

„Georgia“ means “ in Greek she who cultivates the earth.“ And you—what do you cultivate through your works of art?

First of all, I want to say that my name in your language—Георгия—deeply moves me. There’s something that echoes its Greek form, but it also brings back an old memory. For ten years I worked at my grandmother’s Георгия old house and field in Athens,  an unzoned area outside the city plan, that has since changed form and is now incorporated into the city’s construction  program. There, I held theatre classes, performances, and dramatherapy sessions in nature. I was within the urban landscape and yet outside it at the same time. Eight minutes from the metro station , but in another world.  Every morning I found myself among trees and soil, parrots and tortoises. Many years ago, my grandfather cultivated flowers and vegetables there and sold them at the markets of Athens. He had many workers, whom my grandmother cooked for and provided with food. My mother grew up there with her siblings, and later we did too—though without managing to experience that same reality. By the time we were born, the plot had been left idle for years, because my grandfather had died young. So when I started going back there, I found myself face to face with a frozen past, with untamed abundance but also the pain of loss and loneliness. I had already been an actress for twenty years, but at that moment I felt the needed to do something of my own, to cultivate in my own way and to find myself. Without intervening at all in the family house or the land, I began teaching theatre classes, which led to directing, and which ultimately created a community within the city that came to cultivate its soul and body. With very simple means—old chairs, stoves, and rakes—we made theatre, and the birth of my own notion of ritual found space to develop. I consider those ten years a milestone in my artistic journey, and since you brought up my name, I make this inevitable connection.

At this year’s ACT Festival for Independent Theatre, we’re going to learn what happens when theatre becomes ritual. We’ll be watching your work „In Between #2,“ announced as a journey through rhythm, movement, and collective experience, inspired by Euripides’ „Bacchae.“ Tell us more—what will we see in Sofia?

Theatre is by its nature a ritual, as it originated from humanity’s need to glorify a god—finding forms of dramatization that were artless at first (pagan festivals), more artistic later (the Dithyramb and Tragedy). But the essence was the celebration in honor of the god—and specifically the god Dionysus. The god of Euripides’ Bacchae. One question I raise through this residency, „In Between #2″—which is supported by EFFEA, as well as by the festivals hosting me—is what a contemporary ritual might be, and whether it concerns today’s human being at all. What do we believe in so that we may celebrate it? What unites us, giving us strength while also inspiring awe, dread, and reverence?

Choosing the Bacchae as a guide, I use the god Dionysus as a symbol of the power of nature. Of the very nature that has the capacity to create everything but also to destroy—as Dionysus does in the play—when it is not respected. The concept and essence of nature lie beyond religions and politics, psychologies and analyses. Nature is reality, and the need for its protection/reverence is indisputable. Perhaps this could be  a shared conceptual ground that can generate the need for an urban ritual—a catharsis for the community. This presentation will therefore „emerge“ from the research we are conducting with members of Sofia’s community who responded to my call. Over ten days we will get to know one another, exchange ideas, explore the play and ourselves, and create an original composition inspired by Euripides’ Bacchae, my theatrical method the Spiral Effect, and the notion of urban ritual. But the essential ingredient of this work is the participants. I love weaving together personal testimonies, traditional melodies and rhythms, fragments of local customs, and—above all—remaining open to what the group needs to communicate through the theme and the circumstances. What you will see, I would say, is a dish of a particular recipe. It is still in preparation, at the stage where the ingredients are being selected and the cooking is about to begin.

The work „In Between #2“ was created within the framework of a cross-border residency program with participants from Greece, Bulgaria, and Romania. Was it (and is it) easy to find a common language? How did you collaborate?

I have been working on the Bacchae for the last ten years, searching for a common ground of communication through it, because I recognized within it the hidden secrets of the rhythms of speech and movement, but also the idea of ecstasy, which greatly occupies me. Ecstasy as a scenic process; the freedom of expression; the „divine“ empowerment; coexistence. The Duende, as Lorca has otherwise named it. Having developed workshops and performances in many parts of the world, my goal has been—and remains—to discover a scenic language beyond the linguistic idiom of each country.

This is how the Spiral Effect was born—the educational theatre method I’ve created, which focuses on non-verbal communication and the convention of peripheral vision. It draws its inspiration from the notion of the Chorus in ancient Greek tragedy and the significance of coexisting. Being together, within a creative context, beyond the empire of language. Within the silence and intensity of body and sound. The pre-verbal condition that goes hand in hand with ritual. But to answer the practical side of your question as well: the workshops in Romania and Bulgaria are conducted in English; in Greece, in Greek. The presentations take place in the language of each country. What interests me is that, when the experience is finally verbalized, one finds oneself „at home.“ I hold great respect for divercity—including in linguistic idioms and the magic each one conceals.

Is it possible to find—in theatre, but hopefully not only there—opportunities for joint action and empathy? How would you like us to make use of them?

In recent years I’ve had the fortune to participate in various ways in the activities of the European Festivals Association. I have felt very creative within that context. People meet to share thoughts and their work, to exchange views and reflect. The epidemic of technology is distancing us, and we owe it—as artists and as human beings—to seek opportunities for encounter with the other and with ourselves. The art of theatre is a platform for communication, inclusion, personal and collective development. I believe in the power of this medium, provided the conditions exist for it to grow.

How do you understand the festival’s motto, „Fake no more!“? What would you add to it?

I like this motto very much, it resonates with me. I have an allergy to falsehood—and especially on stage. I’m not talking about directorial choices and the forms that are selected; those are artistic matters grounded in ideas and aesthetics. I’m talking about the essential initial approach to a work or a theme. I think we must always ask ourselves why we choose a project and try to keep faith with that intention. Because unfortunately there is commercialization in art too, and a tendency to do things that „sell“—even when they concern sensitive issues such as ecology, diversity, racism, migration, and a thousand other things. Let us always keep personal connection in mind—that is perhaps a guide to the truth.