„Рядко се появява роман, дело на очевиден гений“,

пише „Сан Франсиско Кроникъл“ при появата на „Солал“, и това е най-краткото и най-точното определение за тази великолепна творба, която вече има статут на класика. Българското издание вече е факт. Преводът е дело на Росица Ташева. Художник на корицата е Анна Лазарова.

„Солал“ (ИК „Колибри“) пренася читателя на живописния остров Кефалония, населен с не по-малко живописни персонажи, сред които вуйчо Салтиел, Соломон и Мататиас, Пинхас, наречен Гвоздоед, всичките от рода Солал. Самият Солал е син на равина на Кефалония и един ден ще стане уважаван дипломат в Обществото на народите. Надарен с необичайна красота, с амбиция да преуспее и със способността да се влюбва, той преживява сложна и противоречива любовна история, която го издига до върховете на щастието и го довежда до дъното на отчаянието. Но възкръсва, както е възкръсвал еврейският народ, който описва с обич и ирония, със симпатия и сарказъм, с преувеличена възхита и привидна омраза на един красив и оригинален език, единствен по рода си в литературата на двайсети век. 

Солал

Албер Коен

Вуйчо Салтиел се бе събудил рано. Застанало на прозореца на гълъбарника, който от много години му служеше за жилище и който стоеше накриво върху покрива на изоставената фабрика, дребното старче старателно четкаше лешниковия си редингот и пееше с цяло гърло, че Всевишният е неговата сила и неговата кула, и неговата сила, и неговата кула. Понякога спираше, за да вдъхне миризмите, който мартенският вятър разнасяше из остров Кефалония. После, смръщил вежди, отново подхващаше важната си работа. Подсвиркваше си от щастие, като се сетеше, че след четири часа ще излезе на обичайната си понеделнишка разходка с любимия си племенник.

Навлажни бузите си и прекара по тях един добре наточен бръснач. Енергично се изми, сръчно се облече. После, здраво стиснал юмрук, се огледа благосклонно в счупеното стъкло, разбуха перчема си от нежни бели коси и нахлупи касторената си капа странично, като гълъбар.

Закуската му беше на покрива, пред прозореца.

Три чинии. Маслина, главичка лук, кубче сиренце. Деликатно хвана маслината и я изяде с коричка баят хляб. Изсвири френския национален химн, после поръси с няколко капки зехтин сиренцето, с което се нагости, предпазвайки с лявата си ръка редингота си и одобрявайки със затворени очи отличния аромат. В чинията с лука кацна муха. Вуйчо Салтиел хвърли омърсената грудка на пустата улица, благослови всички течности и се залови да пие от стомната със задоволство и приветливост. След туй сипа вода в шепата си, напръска утринното си лице с подвижни и фини черти, прекара бавно длан по опънатата му кожа, отвори очи, разпозна света, пое дълбоко въздух и прелестно издиша, без да забележи, че скъпият му редингот за празнични дни е обилно напоен.

– Готови сме, господа – обяви старият самотник. – Ама ми е малко съвестно, че се умих толкова бързо. Утре ще се сапунисвам цели десет минути, давам тържествен обет. Хубаво, уредено е, съвестта ми е чиста. Да вървим. А, забравих за цветето, трябва ми цвете, та добре да започна деня.

Човечето с лекота се завъртя, наведе се от прозореца, откъсна от покрива китка жасмин, затъкна я, извил прасци и издул гърди, на един от кадифените си ревери. Огледа се в отломка от огледало и си помисли, че е на петдесет и пет години, че нищо добро не е направил през живота си, че многобройните му шарени професии са измрели една подир друга, че чудните му изобретения са го разорили и че сега е принуден да си изкарва прехраната, като гравира с лупа и свръхтънка игла глави от Декалога върху кестени и птичи кости. Въздъхна, после се утеши, като се полюбува на златистокафявите си чорапи и на късите си панталони, огладени вчера.

– Обувките, да видим още веднъж обувките.

Пълно блаженство. Обувките с катарами сияйно проскърцваха и щяха да засвидетелстват, че са нови, на всички жители на Кефалония.

– Не съм красив, разбира се, но колкото повече се гледам, толкова повече се убеждавам, че не съм и грозен. Да бъдем безпристрастни. Физиономия симпатична, жива, отворена, откровена, нелишена от ум и може би дори от хитрост. Зет ми равинът ми чете конско, задето се бръсна, твърди, че било неприлично да показваш голото си лице. Душата ми е чиста колкото вашата, о, Гамалиел Солал Великолепни, о, най-именит сред равините на Общността на Седемте Йонийски Острова със седалище в Кефалония! А ако на мен ми харесва да съм като саксонците в областта на лицето? Но няма сега да се ядосвам. Ах, подаръкът за племенника на душата ми, подаръчето. Солал от рода Солал. Той има същото малко име и същото голямо име. Така де, ясен съм си. Това си е традиция, господа, в този голям род (почтителна гримаса вляво за Солалови и презрителна вдясно за всички други родове). На всеки две поколения първородният на главата на семейството се нарича Солал от Солалови. Това ми харесва. Аз му викам Сол. Така е по-мило. И другите свикнаха да го наричат Сол, което хич не ми харесва. Ама какво, голяма работа. А кой е истинският татко на това дете? Аз, след като ме обича повече от баща си. Ах, ах, господа на Богатството, да ви видя сега! Салтиел вечният победител!

След като срази отсъстващите си врагове, той излезе, върна се в стаята си, за да разхубави кърпичката си с няколко капки бергамотова есенция, отново слезе най-скоростно и поглеждайки всеки миг големия си железен часовник, заотегчава се из пустите улици на еврейския квартал.

Салтиел Солал и племенникът му бяха изкачили склона на Жасминовия хълм и се разхождаха в сребристата маслинова гора. Детето гледаше със симпатия малкия си смешен вуйчо, наметнал на раменете си индийски шал.

– Разбираш ли, гълъбче, десет градуса над нулата, по студеност това си е краят на света – доволно каза Салтиел.

Белокос старец просеше в мерена реч. За ужас на очарования си вуйчо Солал изсипа в ръката на слепия всичките си монетки. Кипарисите стояха на пост около цитаделата на някогашните магистрати. Гладкото море разделяше Солал от прекрасния живот на чужденците. Оглупелият от хубост остров се виждаше като на длан.

– Куполът – гордо го представи Салтиел. На далечния хълм от другата страна на залива заобленото обиталище на Солалови се издигаше над морето и бдеше над гетото от високи пъпчиви къщи, отделени с вериги от митницата и пристанището, където се разхождаха окърпени гърци, бавноподвижни албанци и лъснали от мръсотия свещеници. Солал любопитно съзерцаваше християнския град с пирамидестите му постройки, накацалите по стълбите църквици, малките параклиси, кривите улички и аркадите. На сто метра от тях плющеше знамето на френското консулство, откъдето излезе богинята, която Солал с надежда очакваше. Двете деца, които придружаваха младата жена, се развикаха и момчето хвърли една топка на момичето, което се усмихна на Солал.

– Лошо я хвърля – високо каза синът на равина.

– За Бога, мълчи! – прошепна Салтиел, поставяйки плаха ръка върху черните къдрици на племенника си, който смръщи пищни вежди и се отдръпна с досада. – Това е братчето на консулшата. Те са могъщи хора. А малката е дъщерята на един френски сенатор. Двете деца напускат Кефалония с утрешния кораб. Виждаш ли, осведомен съм. В името на Бога, дръж се сериозно, дете мое, и не забравяй, че утре ще навършиш тринайсет години.

Солал гледаше двете деца, дошли от страна, която не познаваше. Прииска му се да вярва, че Париж е огромна мраморна зала и в нея пеят руси жени като тази, която Салтиел поздрави с уважение.

– Това е френската консулша – наду се дребният вуйчо. – Госпожа Дьо Валдон. Тя не ме познава. И аз не я.

Младата жена извика децата.

– Од, Жак!

Салтиел са затича, за да настигне Солал, който бе ускорил ход. Ято гъски премина с превзето самочувствие.

– Виж, скъпи, виж колко са красиви тези гъски!

Но красотата на пернатите се оказа безсилна да пропъди злото и детето внезапно хукна към жената, в която беше влюбен, откакто я видя на раздаването на наградите във френския лицей, и която наричаше „богинята Монпансие“. Задмина роклята, спря, залюбува се с ужас на златото в косата и на виолетовата ирония в очите. Госпожа Дьо Валдон погледна кадифеното дете и сложи ръка на гердана си, който се скъса. Разпиляха се перли. Солал се наведе; вдигна с усмивка две зрънца и понечи да ги подаде; но внезапно размисли, затвори в шепа плячката си и побягна към сащисания си вуйчо. Взе един камък и се прицели в момиченцето, което най-сетне бе дотичало по зова на г-жа Дьо Валдон.

– Ти си луд! Какво стана? Говорил си с консулшата? А защо искаш да убиеш детето Од?

– Играеше ми се – каза Солал с мила усмивка.

За автора

Албер Коен (1895-1981) е френско-швейцарски писател, драматург и поет от еврейски произход. Роден е в Корфу, Гърция, учи в Марсилия, следва в Женева, след което се отдава на дипломатическа кариера в Обществото на народите – бъдещото ООН. Автор е на седем романа, от които световна слава му донася тетралогията за Солал. Силно повлиян от биографията на самия Алберт Коен, животът на протагониста в тази поредица отразява периода между аферата „Драйфус“ във Франция, емблематичен пример за проява на антисемитизъм, и геноцида над евреите по време на Втората световна война.