Имало едно време едно момиченце, което на възраст седемдесет дни било арестувано и изпратено в изгнание на Цикладите.

Имало едно време едно момиченце, чието семейство било разкъсано от враждуващите лагери по време на Окупацията и Гражданската война, но то никога не престанало да обича нито един от членовете му.

Имало едно време едно момиченце, чийто баща, когато се родила, бил „героичният предводител на работниците“ и чийто баща, когато пораснала, наричали „предателя на работническата класа“. Въпреки че не бил изменил на нищо от това, в което вярвал.

Имало едно време едно момиче, което прекарало цялото си юношество в дълбока нелегалност. Заключено в къща, под фалшиво име, без да ходи на училище, без да се мотае с приятели по улиците. Защото знаело, че ако властите разберат кои са родителите ѝ, ще ги екзекутират.

И когато я пуснали на свобода, това момиче се влюбило до полуда, против волята и въпреки липсата на толерантност у семейството ѝ…

Момичето се казвало Ники. И била моята майка. (Но това е от най-малко значение.)

Животът на Ники е животът на всички деца, които идват на света, понесли тежко бреме на плещите си, не се отричат от него, но и не му позволяват да ги сломи.

Хората в „Ники“ са историята на Гърция през 20. век.

Това споделя авторът на романа. И ние нямаме търпение да се запознаем с него (и с книгите му). Роден през 1966 г. в Атина, Х. А. Хоменидис е възпитаник на Юридическия факултет на Атинския факултет. През 1993 г. излиза „Мъдрото дете“, творба, с която веднага е забелязан от гръцката критика и читатели. Следват още дванадесет романа и десетки разкази, преведени на френски, английски, испански, чешки, литовски, турски и иврит.

През 2015 г. читателите отличават романа му „Ники“ (Патакис, 2014) с престижната награда Public за гръцки роман. „Ники“ е удостоен и с наградата за роман на едно от на-старите гръцки литературни списания „Анагностис“ и с Държавната награда за литература. През пролетта на 2017 г. „Ники“ е поставена на театрална сцена с голям успех.

През ноември 2021 г. петнадесетчленен комитет от водещи европейски журналисти, председателстван от датския сценарист Адам Прайс, присъжда на „Ники“ наградата за европейска книга (Prix du Livre Europeen). В текста към наградата се казва:

„Ники“ е върховното достижение на съвременния европейски роман.

Гръцката писателка Алки Зеи, която българският читател познава от романа ѝ „Тигърът от витрината“, удостоен с наградата „Ханс Кристиан Андерсен“, споделя:

„Ники ме покори… Мъдрото дете е написало мъдра книга“.

Ники

Х. А. Хоменидис

На дъщеря ми
и на всички нейни връстници.

За да се освободиш от миналото,
трябва да го познаваш.
–

„Образа ти аз почетох, в огъня не удържах,
образа ти, хубавия, ще ти донеса с пукването на една зора…“

Михалис Кацарос[1]

 

БЕЛЕЖКА НА ПИСАТЕЛЯ

Ники Армау е основана на майка ми, Ники Нефелуди.

Ники Армау обаче е героиня в роман. Същото важи и за всички, които шестват по страниците на настоящата книга. Те са отражения на хора, с действителен живот и постъпки, в един фикционален свят. Като писател съм верен не на буквата, а на духа на историята на всеки човек. И на самата История. Пресъздавам събитията, понякога самоволно в художествено отношение, с амбицията да стигна до тяхната съкровена същност. И се мъча, от началото до края, да не се отнеса към никого с подценяване или несправедливост.

Сега, когато съм мъртва, покрита със саван в ковчега, облечена в хубавата си бяла рокля (аз я бях избрала и дала на химическо чистене, седмица преди да вляза в болницата за последен път), сега, когато съм в хладилната камера на моргата и чакам да съмне в деня на погребението ми, сега, когато съм поела натам, дето не съществуват – както казват – болка, скръб и стенание, сега се чувствам по-свободна от всякога. Свободна да кръстосвам седемдесетте години на живота ми. Да снова напред-назад, да поспра на ключови събития, на съдбовни решения, които съм взела или които други са взели вместо мен, да видя всичко като на длан, кристално ясно. Да увелича и изследвам микроскопичните детайли, да уловя най-незабележимите нюанси, които в крайна сметка може би са довели до разликата. Коя разлика? Отличаващата ме не от другите хора, а от безкрайните версии на самата мен, които таях като семе, без никога обаче да разцъфнат или да родят плод. Разликата, която ме превърна в това, което бях, а не в онова, което съм могла да стана.

В живота си не допусках разточителството на преживното размишление. Дори в дневниците, които водех, почти без пропуск в годините на дълбока нелегалност, не редях съждения, а факти: „Отидох там, срещнах онзи, случи ми се това…“. Едва няколко подчертани думи, някоя и друга – съвсем рядко – удивителна в скоби, намекваха за чувствата ми.

В деня, в който ми съобщиха, че имам рак, пропуснах писането в дневника. На следващия ден отбелязах всичко, което трябваше да сложа в куфара за болницата – списък без какъвто и да е коментар. Дали се криех и от себе си? Може би…

А може би вярвах, че едва когато картината е завършена, едва тогава, има смисъл да съдиш за нея. Настъпи, значи, моето време. 

Преди Ники

I

РОДЕНА СЪМ ПРЕЗ ФЕВРУАРИ 1938 г., в семейството на двама души, чиито житейски обстоятелства били всичко друго, но не и окуражаващи ги да създадат дете. Самите те се появили на бял свят в много по-спокойни времена.

Майка ми била първородна дъщеря на мъж, живял в крайна бедност на младини, но превърнал се в богат земевладелец със задомяването си. Не намеквам за домогване до зестра – съвсем други били нещата. Дядо ми Георгис се влюбил – до полуда – в баба ми Елпида Петмеза̀, противно на всякакво социално и материално сметкаджийство. Били от съседни села, от равнините на Месения. Виждали са се, предполагам, по събори, където Георгис свирел сиртос и каламатианос на бузукито си, а Елпида, като мома, ще да е танцувала скромно, единствено с близките си сродници. Чувството пламнало – мигновено, твърдели и двете страни. По облик поне си подхождали – и двамата били еднакво красиви. Елпида била тъмнокоса, с млечно бяла кожа, Георгис – висок, як и рус, със засукани мустаци. Бил първо поколение, обличащо се по френска мода, баща му носел фустанели. Пелопонес, края на XIX век…

Нямало никакви изгледи Георгис да поиска и да получи ръката на Елпида. Пропаст деляла сръчния и безимотен трийсетгодишен мъж – кога ловец, кога коняр, кога странстващ свирач – от рода на  Петмеза̀с, за който се бъхтели четирийсет изполичари, арендатори с други думи… Не вярвам да го е обмислял много-много: един ден, когато Елпида тръгнала към зъболекаря си (редовно пътуване от селото ѝ до Каламата – с две кобили отпред, две кобили отзад и магаре по средата, на чийто самар седяла девойката), той завардил с приятелите си един завой на пътя. Когато върволицата се приближила, изскочил с пушка в ръка. „Давате ли ми я ли за жена?“, попитал с гръмовен глас. „Я да си обираш крушите оттука!“, отвърнали пазачите на момата. Един човек бил убит, а трима ранени в последвалата стрелба. В суматохата Георгис грабнал младата Елпида и я завел в една пещера за през нощта. На разсъмване се предал на жандармите. Бил съден и хвърлен – някои казват за пет, други за седем години – в каторгата в Бурдзи. Окото му не мигнало. Бил я направил вече своя жена, не можели да я омъжат за другиго…

Веднага щом го пуснали от затвора, вдигнали сватба и започнали да им се раждат деца. Ахилеас и Кириакос, сетне Анна, майка ми, после Катерина (която починала още бебе), Алкмена[2] – на почит били античните имена – и накрая Теони. За петнайсет години, от 1905 до 1920 г.

Дали в действителност момчетата изпитвали някакво влечение към науката? Или било от благородна амбиция на заможно земевладелско семейство да образова синовете си? И двамата обаче, веднага щом завършили училище, отишли в Атина и се записали в университета. Ахилеас – да следва теология, а Кириакос – право.

През лятото се връщали на село, но вместо да помагат на полето, лентяйствали под сенчестите дървета и с дързък вид разлиствали марксистки наръчници. Кой ли ги бил запознал с комунизма? Неизвестно. Но когато дядо Георгис попитал синовете си, направо и с, вероятно, свиреп вид, Ахилеас дал отговор, който самият той сметнал за удачен, докато на повечето хора би се сторил арогантен: „Млад човек, който в днешно време не стане комунист, е или голям глупак, или съвсем безчувствен. Като да си бил против Освободителното въстание през 1821[3]-ва…“. Пред лицето на подобна увереност Георгис свил рамене.

По здрач Ахилеас отивал да пропагандира в селското кафене, докато Кириакос се заемал да просвети сестрите си.

„Комунизъм е равно на електрификация плюс съветска власт“, бил казал Ленин. Кириакос заложил на първата част от уравнението. Заописвал пред момичетата как Пелопонес щял да бъде електрифициран и всичката работа щяла да се върши автоматизирано, от свръхмодерни машини, а пък разстоянието между Каламата и Атина щяло да бъде сведено до нула, благодарение на влакове, движещи се над слоеве сгъстен въздух. С опулени очи, те попивали научната фантастика като политическа индоктринация…

Пътуването на Анна до Атина се осъществило с парен влак – със „саждивия“[4] – и траяло почти ден и половина. Било предшествано от тримесечни схватки с баща ѝ. Или по-скоро схватки между баща ѝ и самия него, който бил разкъсван между това да пусне малката си Анна (дето толкова много приличала на него, по хъс и кураж) в откривателството на необятния свят или да я задържи на село. „Ако ще ме затваряш тук, омъжи ме възможно най-бързо, че да народя деца час по-скоро и тях да пусна на свобода…“, му казала накрая Анна и с едно изречение спечелила войната.

Настанила се в студентската квартира на братята си, в къща в подножието на хълма Ликавитос. Държала изпити в Училището за изящни изкуства и влязла, благодарение на ухажващ я колега кандидат, по-късно много известен художник, който нарисувал вместо нея и скришом предал, както картината с голия модел, така и натюрморта. Тя обаче не следвала нито ден. Комунистическата младеж, към която набързо се присъединила, ѝ наредила да си намери работа в текстилна фабрика, та да просвети останалите работнички.

Не знам дали е притежавала дарбата да убеждава, дали – зад фасадата на пролетарка – се провиждало младото момиче, до този момент нелишено от нищо в живота. Анна във всеки случай не била от хората, допускащи промяна в поетия курс. От момента, в който се присъединила към каузата на социализма, щяла да му служила непоколебимо, на каквато и да е цена.

Брат ѝ, Ахилеас, напротив, бил доста по-непостоянен или пък притежавал много по-широк кръгозор – зависи как ще го погледнем: след като завършил университета, бил назначен за богослов в училище. Първите му думи към учениците били да не вярват в глупости, Бог не съществувал. Разбира се, уволнили го веднага. За да не бъде изпратен в изгнание – където освен това щял да се окаже на мушката на комунистите, тъй като междувременно се бил обърнал към троцкизма – той набързо напуснал Гърция. Няколко години се скитал из Европа, прехранвайки се с разни дребни работи, а след Втората световна война се озовал в Израел, където от семето му се пръкнали около дузина потомци. В Тел Авив станал всеизвестен като особняк, силует в черен костюм и дълга вееща се коса, който сновял нагоре-надолу по крайбрежието, понесъл демонстративно книга, докато рецитирал пасажи. „Аз съм пътешественикът на мисълта“, представял се той…

През 1933 г., на двадесет и две години, Анна трябва да е била една от най-красивите млади комунистки, руса, висока и стройна като баща си и – при все това – със строг вид, който, колкото държал мъжете на разстояние, толкова и разпалвал страстите им. Един ден неин приятел ѝ казал, че другарят Армаос иска да я види. „Нашият депутат ли?“ – впечатлила се Анна. „Да, той!“

---

[1] Михалис Кацарос (1919 – 1998) е гръцки поет, представител на първото следвоенно поколение в гръцка литература; художник и текстописец. По време на германската окупация на Гърция през Втората световна война се сражава в редиците на Гръцката народна освободителна армия (ЕЛАС) – въоръженото крило на прокомунистическия Народоосвободителен фронт (ЕАМ), както и в Националната съпротива. Подложен е на жестоки изтезания, след като е предаден на Гестапо от германски колаборационисти, лежи по затвори и лагери. Там се запознава с Микис Теодоракис и двамата развиват близко приятелство, по-късно гръцкият композитор пише музика по негови стихове. – Б. пр.

[2] Алкмена в древногръцката митология е дъщеря на царя на Микена Електрион, внучка на Андромеда и прославения в подвизите си герой Персей (напр. обезглавяването на горгоната Медуза). Алкмена се отличавала с изключителна красота. Зевс бил привлечен от нея и ѝ се явил. През тяхната брачна нощ слънцето три дни не изгряло. Скоро след това Алкмена родила едновременно двама сина – Ификъл от мъжа си и Херакъл (Херкулес) от Зевс. Докато Алкмена била бременна, Хера се опитала, безуспешно. да предотврати раждането на героя Херакъл, който щял да установи нов ред на Олимп. – Б. пр.

[3] Гръцката война за независимост (1821–1830/1832), наричана също Гръцко въстание, е мащабно националноосвободително въстание на гърците срещу Османската империя, довело до създаването на независима гръцка държава. В българската историография е познато и като Гръцка завера – организирано е от тайната революционна организация „Филики Етерия“ (в превод „Дружество на приятелите“), с членове предимно млади гърци, живеещи във Влашко, Молдова и Русия. Започва през 1821 г., подкрепено е от Великите сили (Русия, Великобритания, Франция), и завършва с Лондонския протокол (1830) и дипломатическо признание, а според други историографи – през 1832 г. с Константинополския мирен договор, с който Османската империя признава независимото кралство Гърция. Гръцкото въстание се смята за най-значимото и славно събитие в историята на съвременна Гърция. – Б. пр.

[4] Влак с парен локомотив, построен в края на XIX век, движещ се, и до днес, по една от най-тесните железопътни линии в света (60 см), с не-повече от 25 км/ч, пресичайки планината Пелион. Нарицателното име му е дадено от местните жители, заради саждивия дим, който оставял зад себе си. – Б. пр.  

II

Андонис Армаос, баща ми, бил с пет години по-голям от нея, но вече водил несравнимо по-бурен живот. Роден през 1906 г. в Мудания, Мала Азия, той бил вторият син на самоиздигнал се предприемач, който – освен търговията със зехтин, държал и рибния пазар на градчето. Ежедневно изкупувал всичката риба и я продавал на съселяните си, или я осолявал и пласирал в Бурса, Константинопол и дори по-далеч. Дядо ми Анестис редовно пътувал до Варна и Одеса, пушел наргиле и умеел да цени хубавото ципуро. Бил по-скоро нисък, плешив и пълничък, облечен винаги безупречно, със златен часовник в джоба на жилетката. Бил се оженил – също по любов – за бедно момиче, Севасти, и имал шест деца: Йорданис, Андонис, Янос, Петрос, Фани и Маркела.

Десантът на гръцката армия в Мала Азия през 1919 г.[1] предизвикал всичко друго, но не и ентусиазъм у Анестис. От първия миг той го възприемал не като въздаване на справедливост по „вековните национални въжделения“, а като продължение на войната, не вещаещо нищо добро. Високопарните слова на съгражданите му как крал Александрос щял да бъде коронясан за император на гърците в „Света София“, го плашели. „А турците къде ще идат?“ – питал той. „По дяволите!“ – отговаряли му най-кибритлиите и го гледали накриво, поставяйки под съмнение патриотизма му. Поражението на Венизелос[2] на изборите през 1920 г. го разтревожило още повече. Докато гърците напредвали на изток, а турците се прегрупирали под ръководството на Кемал, той седял на тръни. Почти никой от приятелите и познатите му не споделял опасенията му. Напразно се позовавал на авторитета си на църковен настоятел и на опита си на търговец, за да ги накара да се опомнят.

През пролетта на 1922 г. взел решение: разпродал всичките си недвижими имоти, продал разрешителното за управление на рибния пазар и се преместил със семейството си в безопасния Константинопол, където първородният му син, Йорданис, вече учел в „Робърт колеж“. „Ама защо заминаваш?“ – питали го до последния ден. „Защото турците ще дойдат и ще ни изтребят!“ – отвръщал с изтръпнал от повторения език. Дотолкова му нямали вяра, че зад гърба му мълвели за скрита причина, някакъв семеен скандал вероятно, принуждаващ го да напусне родното място.

Денят на отпътуването от Мудания бил най-наситеният в живота на баща ми дотогава. Следвайки странни – а може би и малко суеверни – пътеки на мисълта, дядо ми Анестис решил жените и децата да отпътуват за Константинопол с единия курс на кораба, а имуществото (килими, накити и златни лири) – със следващия. Отговорността за „имането“ възложил на шестнайсетгодишния си син. И така Андонис от сутрин до здрач стоял, с пистолет в ръка, да варди десетките ракли и сандъци, наредени на кея, в очакване на кораба, който щял да ги поеме.

Неговите приятели и съученици му правели компания под парещите лъчи на слънцето и го гледали по-скоро като жертва на бащината прищявка. „Баща ти оглупя и вие плащате хала му…“ – осмелил се да му каже в лицето най-добрият му приятел. Андонис го погледнал накриво, но не отговорил. „Всеки момент гръцката армия ще влезе в Анкара…“ – настоял онзи. – „На твое място, честно казано, не знам какво бих казал. Почитай, ни учат от една страна, баща си и майка си, но от друга… ти поне опита ли се да го разубедиш?… Не че те е питал, разбира се, защо би те питал? И, я ми кажи, ако ей сега някакви бандити се спуснат към теб, ще дръпнеш ли спусъка? Ще заложиш ли на карта живота си за решение, чиято глупост съзнаваш?“.

Андонис, без да каже гък, се прицелил между краката му. Куршумът се забил в дъските на кея – дори не го одраскал – но изстрелът отекнал из цялото пристанище. „И ти ли се смахна?“ – креснал приятелят му – „Кръвта вода не става, а?“. Андонис отново заредил пистолета и вдигнал цевта, да го уцели там, дето се кръсти, между очите. Приятелят му, паникьосан, хукнал да отстъпва назад, като едновременно го ругаел и умолявал. Докато накрая се спънал и паднал в морето.

Синът предал непокътнато имуществото на баща си. Фактът, че се показал достоен за доверие, подхранил самочувствието на Андонис. Убедил го, че е способен да се справи и с най-трудната мисия…

В Константинопол, през зимата на 1922 срещу 1923 г., дядо Анестис (който не бил дядо, а заможен мъж с положение на прага на петдесетте) изпитвал противоречиви чувства: от една страна, усещал огромно облекчение, че успял – единствено благодарение на далновидността си – да спаси семейството и състоянието си. От друга, неспирно го мъчели угризения заради съгражданите му, останали в Мудания до последно, преживели турското нашествие и превърнали се в бежанци, безпослонни и сиромаси. „Трябваше да бия тревога още по-силно!“ – размишлявал той. „Обективно погледнато, аз ги баламосах: взех им златните грошове, те взеха нивите и къщата ми, само за да им бъдат отнети от ордите на Кемал няколко месеца по-късно…“ Освен горните мисли, го измъчвало и бездействието. Търговските уменията, които развил в Мудания с едва няколкохилядното ѝ население, не намирали лесно приложение в Константинопол. Там той нямал връзки, нито пък отбирал много много как работи тържището. Разполагал единствено с капитал, грижливо застрахован, който – по негови сметки – би стигнал за всичките му деца, а може би дори за внуците му. Но ръцете го сърбели…

Срещата със съдбовния дякон, според някои, била случайна. Според други обаче била инсценирана от самия дякон, който отдавна дирел дядо ми, за да въздаде справедливост и, най-вече, да си напълни джобовете.

— Къде се губиш, земляко? – изникнал ненадейно пред него в един сокак на Ортакьой.

Прегърнал го и го благословил като свещеник, какъвто си бил. Анестис ужасен го познал. Последно го бил виждал като хлапе. Незаконнородено дете на окаяно бедна слугиня –„рая“ ги наричали по онова време най-безцеремонно – над което се смилил църковният викарий и го взел за олтарник, да носи плащеницата, да лъска до блясък канделабрите. На петнайсет заминал за Света гора и следите му се изгубили. Сега се установил – както го осведомил – в Константинопол, под крилото на самия патриарх, който – „само да не ти се изплъзне!“ – му възлагал „специални мисии“…

— Да отидем да пием по една ракия! — настоял дяконът.

Анестис се поколебал. „Дали знае, че е възможно да е мой син?“ — зачудил се той. Какво ти възможно? Колкото по-дълго го гледал, със сключените му вежди и трапчинката на брадичката, толкова повече се изпарявала всяка капка съмнение у него, че момчето е било заченато в един от онези летни следобеди на 1899 г. в пералното помещение в къщата на брат му, където Анестис живял, преди да се ожени. Дяконът във всеки случай не показвал и най-малък признак, че се е догадил. Замъкнал го в едно кафене с изглед към Босфора. Там, насред спиртните напитки, сякаш преливащи от чашата в мозъка, насред мезета, истории от миналото и печални вопли за Мудания, дето я потурчили, Анестис разтворил широко пред дякона, както сърцето си, откривайки му най-съкровените си мисли (и премълчавайки единствено тайнствената връзка помежду им), така и дебелия си вързоп със спестявания.

— Имаш толкова много пари и си ги затворил? — възмутил се дяконът.

— Какво да ги правя? Рибните пазари тук са капарирани. Че и сергиите на рибния пазар. В града няма преси за зехтин…

— Парите, приятелю, вече не миришат на риба, нито от тях капе зехтин. Парите през двайсети век раждат пари!

— Лихвар мен няма да ме видиш! – шумно възразил Анестис.

— Боже опази! — прекръстил се дяконът. — Криво си ме разбрал! Говоря ти за инвестиции. За влагане на капитал в акции и облигации.

Не знам колко кандърдисване е било нужно. Колко посещения на „Банкалар Кадеси“[3] – Улицата на банките, на „Голямото авеню на Пера“[4]. Колко срещи с познавачи – които се покланяли дълбоко, приветствайки „Анестис ага“ и го карали да се чувства отново някой, влиятелна личност в Града на градовете, а не провинциалист безделник… Не знам, защото дядо ми старателно криел тези свои занимания от цялото семейство. Единствено първоначалните думи на дякона повтарял, по петдесет пъти на ден, като заклинание – парите през двайсети век раждали пари – и всеки път я намирал още по-мъдра, особено след като веднъж вече влязъл през портата на фондовата борса и бил заслепен от искрящия мрамор, статуята на Хермес от чисто злато и огромното табло с цените на акциите, движещи се нагоре-надолу непрестанно и, ще речеш, механично, а всъщност благодарение на служители, които – поинтересувал се и научил – се катерели по някакво скеле отзад. (И не, не му напомнили на актьори от театъра на сенките…)

През август 1923 г. Анестис преодолял и последното си колебание и се хвърлил в играта. Предварително се били уговорили да възнагради дякона за напътствията му с десет процента, и то не върху печалбата, а върху сумите, които инвестирал. „Няма да ги прибера в джоба си, за богоугодните дела на патриаршията ще отидат…“ – казал му онзи. „И ти си удържай по нещо“ – отвърнал му дядо ми и се заклел, че ако нещата се развиели добре, щял да подсигури онеправданото си дете, ако не с друго, то поне като му построи църква, в която да служи…

Развитието било напълно предсказуемо за всеки, подвизавал се по казина и хиподруми: в началото печелел достатъчно, та изкушението никога да не го напуска. После се сурнал по нанадолнището. И всеки път, щом натрупвал толкова голяма загуба, че се ужасявал и помислял да се оттегли, се случвал – по чудо ли? – нов възход. Добивал нов кураж, „колелото най-накрая се завъртя“ – надявал се и залагал още по-безразсъдно, та да си върне загубеното. И губел още повече. Единственото наистина забележително нещо била скоростта на падението му: едно будещо възхита състояние – плод на над трийсет години неуморен труд – се стопило за няколко седмици.

„Кой може да се нарече богат? Който намира блажен покой в малкото…“ – се задоволил единствено да каже дяконът в деня на окончателния погром, преди да му съобщи, че скоро се връщал в Иверския манастир в Света гора. На дядо ми се приискало да го стисне за гърлото, но каква полза? Не бил отмъстителен по природа, камо ли детеубиец. Може би дълбоко в себе си чувствал, че на него самия, дето се спасил от клането в Мала Азия с маневри, се полагала лична катастрофа…

„Разорени сме!“ – обявил той на баба ми, а тя проявила достатъчно деликатност да не го разпитва.

Задържали се в Константинопол още три месеца, повече от мудност. За да се препитават, баба ми почнала да продава накитите си. Йорданис, най-големият син, напуснал „Робърт колеж“ в последната си година и се хвърлил в борбата за оцеляване редом с баща си. Наели лодка и плавали в открито море до мястото, където били закотвени военните кораби на британския флот. Подкупвали помощник боцмана, качвали се на палубата и хвалели стоките си на моряците: бонбони, шоколади, гребени, цигари и тестета карти с голи момичета. Вършели го – изглежда – с голямо въодушевление. Затова и всеки ден разпродавали нещата си. Печалбите от тази дребна търговия обаче едвам покривали собствените им разходи. Нищо не оставало за родителите и братята и сестрите им. Накрая Йорданис се отчаял. Извадил си документи, купил билет за трета класа – като дал на безценица цигулката, която баща му някога му подарил, в заложната къща –и емигрирал в Южна Америка. „Ще ви пращам пари!“ – обещал. Андонис, непълнолетен все още, не могъл да го последва

Идеята да отидат в Атина и да се обявят за бежанци, за да се възползват от мерките на гръцкото правителство в подкрепа на „братята и сестрите ни от Мала Азия“ първоначално не се харесала на дядо Анестис. „Че какви бежанци? Мен турчин не ме е изселвал! Аз сам си турих главата в торбата!“ – казвал. Но баба ми най-накрая си стъпила на ината. Така, в началото на 1924 г. семейството се качило на кораб, пътуващ за Пирея.

„Как ми се стори Атика, когато я видях за пръв път ли? Като безплодна земя ми се стори…“ – все така казваше Андонис, когато се връщаше към спомените си. „Що се отнася до подкрепата на държавата за бежанците, тя се изразяваше в настаняването им в бараки, дето, щом задухаше вятър, заплашваше да отнесе покривите им. Какво ти заплашваше? Отнасяше ги! Затова и ни викаха „ветрокрушенците“ от Перистери[5]…“.

Те обаче имали „връзки“. Братовчед на баба ми работел – като висша чиновник, на бюро и с печати – в Атинската община. Предложил помощта си на Анестис. И наистина му намерил работа. Като уличен метач.

Облечен в разръфаните си костюми, измит и гладко обръснат, дядо ми всяка сутрин взимал количката си, поемал нагоре по булевард „Сигру“ и обирал и най-дребния боклук, който намирал по пътя си. Бил обсебен от безупречното изпълнение на задълженията си. Не защото очаквал повишение (какво повишение би могло да има за един старец, при наличието на хиляди безработни в разцвета на силите си?), а защото на метлата и лопата си бил окачил като знаме последните остатъци от честта и доброто си име. Изпитвал необходимост да докаже – ако не на друг, на себе си, – че все в нещо е добър. Изпитвал необходимост също така да занимава ума си – било то и с търсенето на паднали листа и кучешки лайна – за да не размишлява постоянно все над същото, да не изрежда мислено фаталните си грешки.

Един следобед, застанал на колене, докато се опитвал да изстърже парче сдъвкана и стъпкана мастикова смола от тротоара, видял Андонис да върви, хванат за ръка с момиче от квартала. Синът му – погълнат от красивите очи на малката арменка – го подминал, без да го забележи. Но бащата бил убеден, че го видял и отбягнал. „Собственото ми дете се срамува от мен…“ – казал си. „Собственото ми дете се срамува от мен…“ – повторил съкрушен пред баба ми. „И ако искаш да знаеш, дяконът, който ме съсипа, е мое семе!“.  Оставил я като поразена от гръм и излязъл от къщата.

Боклуджийската си количката, метлата и лопатата заложил при един кръчмар в „Дзидзифиес“, за да си плати гарафата узо, която изпил на един дъх, обърнал стола си към стената, та да не гледа – нито да го гледат – другите клиенти. Излязъл, олюлявайки се. Скитал се до зори из улици и нивя (това се видяло от магарешките бодили, полепили се по панталоните му), изпушил всичките си цигари и в пиянството си тук-там подпалил мустаците си със запалката. На следващия ден го намерили вкочанен до оградата на един грънчар в „Маруси“. Поне не било самоубийство. А обикновена кончина от мъка.

Андонис така и не узнал за неволния си принос в смъртта на баща си. Баба го разкри само пред мен, в последните си мигове, след като ме закле никога на никого да не казвам… Дядо бил погребан на място, предоставено от Атинската община, в знак на почит към достойния ѝ служител. Три години по-късно костите му били хвърлени в кремационната пещ, за да може гробното място да бъде дадено на друг. Златните му зъби обаче били извадени навреме и върнати на семейството. Било единственото му наследство…

През 1970 г., докато ровех в едно чекмедже, измъкнах пожълтяла снимка. Беше направена в деня на погребението, в двора на къщата. Анестис заемаше целия ѝ център, вътре в дървения ковчег, поставен под ъгъл. Горният му край лежеше на маса, а долният – на пръстения под. Главата на починалия обграждаха, седнали на ниски столове, баба ми, в черни дрехи и забрадка, скриваща половината ѝ лице, а от другата страна – баща ми, с вратовръзка и каскет. В краката на починалия позираха останалите деца, седнали кръстато: Янос, преждевременно превърнал се в юноша хубавец, с коса, блестяща от брилянтин, и палци, предизвикателно пъхнати зад тирантите. Петрос, четири години по-млад, с мустачки, едва засенчили горната му устна. Фани, свела поглед, вероятно от момичешка скромност, а не поради траура. И Маркела, в края на кадъра, ученичка в трети клас на началното училище, с лукаво изражение и котка в скута, с която майка ѝ очевидно не успяла да я принуди да се раздели.

Бях изумена, шокирана направо, от зловещото им вдъхновение за снимката. Докато малко по-късно не научих, че е било обичай на фотографите от онова време да увековечават смъртта…

---

[1] Десанта на гръцката армия в Смирна (днес Измир) на 15 май 1919 г. е ключово събитие, белязало началото на Гръцко-турската война (1919–1922). След края на Първата световна война Гърция, като съюзник на страните победителки, е получила уверение, че ще ѝ бъдат предадени части от Анадола. Насърчени, гръцките войски извършват десант в района на Измир, под надзора на съюзническия флот. Събитието провокира Мустафа Кемал (Ататюрк) да организира турската национална съпротива. Гръцката армия е разгромена. Последиците са огромни човешки загуби, Големия пожар в Смирна и т. нар. Малоазийска катастрофа. Подписан е договор за размяна на населението, според който турците, живеещи в Гърция се преселват в Турция и обратното. Засегнати са близо 2 млн. преселници – 1,3 млн. малоазийски гърци и 500 хил. турци от Беломорието. Следва период на социална криза (Гърция, която тогава е с население от около 5 млн., трябва да приеме над милион бежанци, стига се до икономически колапс, епидемии и създаване на огромни бежански квартали в Атина и Солун); политическа нестабилност (краха на „Мегали идея“ (обединението на всички гръцки земи) и екзекуцията на шестима висши политици и военни; културен шок (бежанците внасят нова култура, обичаи, музика, напр. стилът „ребетико“). – Б. пр.

[2] Елевтериос Венизелос (1864–1936) е гръцки политик и държавник, един от водачите на националноосвободителното движение. Бил е министър-председател на Гърция 8 пъти; основател и лидер на Либералната партия. Известен е с приноса си към насърчаването на либерално-демократичните политики и разширяването на Гърция, призната като независимо кралство през 1932 г. с територии обхващащи само част от историческите гръцки земи, основно на юг от линията Волос–Арта. Често е наричан „създателят на съвременна Гърция“. В хода на Гръцко-турската война, на 10 август 1920 г. е подписан Севърският договор между страните от Антантата и султанска Турция. По този договор Гърция получава Източна Тракия (до разстояние 30 км от Истанбул), островите Имброс и Тенедос, а областта с Измир (Смирна) се предава под управление на Гърция с перспективата след пет години да стане нейна територия. За Гърция договорът е началото на възстановяването на Ромейската империя. Два дни след подписването му е извършено покушение срещу Венизелос, който оживява. Следва нов цикъл вътрешнополитически борби, съпроводен и от политически убийства, както и съкрушителното поражение на партията на Венизелос на изборите на 14 ноември 1920 г. – Б. пр.

[3] „Банкалар Кадеси“ (от турски „Улица на банките“) е историческа улица в историческия квартал Галата, Истанбул. В миналото булевардът е бил финансов център на Османската империя, на него са били разположени седалищата на банки, финансови институции и застрахователни дружества, между които Османската (Отоманската) централна банка и Османската фондова борса. – Б. прев.

[4] Или ул. „Истиклял“ (в превод от тур. Независимост), исторически известна като „Голямото авеню на Пера“ – елегантна 1,4 километрова пешеходна улица и един от най-известните булеварди в Истанбул. Придобива съвременното си име след обявяването на републиката през 1923 г., в чест на триумфа на Турция в нейната война за независимост, година, която гърците свързват с Малоазийската катастрофа. – Б. прев.

[5] Перистѐри е предградие на гръцката столица Атина, възникнало и гъсто населено с бежанци след Малоазийската катастрофа. – Б. прев.