Новият роман на най-четената и превеждана съвременна чешка писателка Алена Морнщайнова „Лес в къщата“ (ИК „Ерго) ни потапя в тежката си атмосфера с прецизно изобразяване на човешката психика. Морнщайнова отново доказва таланта си да разказва убедително силни, емоционално наситени истории, да разкрива семейни тайни и да изследва колко дълбоко могат да бъдат заровени те, преди да изплуват на повърхността.

„Лес в къщата“ е книга и за това как миналото може да дамгоса завинаги нечий живот. История за осакатеното детство на едно чувствително, будно момиченце, растящо без обич в мрачна голяма къща в края на селото. Нежелано дете, за което майката не се грижи, мъжът, когото смята за свой баща, напуска семейството, а бабата го възпитава строго и без любов. Главната героиня се опитва да разбере света, който я отхвърля, но колкото повече научава, толкова повече осъзнава, че понякога истината е по-ужасяваща от най-страшния кошмар, много по-мрачна, отколкото някога е можела да си представи.

Лес в къщата

Алена Морнщайнова

ПРЕДИ НАВОДНЕНИЕТО
Глава първа

Казвате, че трябва да съм щастлива.
Казвате, че трябва да се науча да бъда щастлива.
Казвате, че заслужавам да бъда щастлива.
Е, добре, нека тогава ви разкажа нещо за себе си.

В нощта, когато съм се родила, на територията на Средна Чехия паднал болид. Озарил за няколко секунди нощното небе, лумнал, сякаш дявол драснал клечка кибрит, и разрязал на две небето в мига, в който скалпелът на акушер-гинеколога отворил корема на майка ми.
По онова време светът претърпявал огромни промени. Съветският съюз се ронел като изсъхнал сладкиш и оставял след себе си трохи от нови държави, граници се местели, нови политически партии никнели като гъби след дъжд, а в Централна Европа победоносно нахлул испанският плужек.

Появата на подлото мекотело повлияла най-много върху живота на нашето семейство. Спокойното отглеждане на зеленчуци за едно лято се превърнало в предварително изгубена битка със слузестия нашественик, а появата на ненаситния гол охлюв и ликвидирането му станали тема на безкрайни, безполезни и досадни оплаквания.

Началото на деветдесетте беше време, когато мнозина смятаха, че всичко е възможно и че е време да започнат да сбъдват неосъществените си мечти. Хора без никакъв опит, въоръжени само с ентусиазъм и погрешни представи за това как работи новата система, се впуснаха в бизнес. Докато успеят да се ориентират, установяваха, че изгодните позиции вече са заети от други, разполагащи с невидима мрежа от контакти, информация и гръб, изграждан много години преди преврата. Неколцина по-решителни и упорити смелчаци все пак успяха, но манията за успех и прекомерните усилия докараха повечето ентусиасти до срив и те изпаднаха през ситото. В по-добрия случай се върнаха към сигурния щат, в по-лошия се отчайваха и започнаха да свикват с не особено достойния, но донякъде спокоен живот на социалните помощи.

А нашето семейство – по-точно казано, баба и дядо – си спомниха за земеделското минало на своите предци и започнаха да строят оранжерии и да отглеждат зеленчуци.

Първата реколта надмина всички очаквания и баба се превърна в кралицата на околните пазари. Разходите, инвестирани в изграждането на оранжерии и семена, се възвърнаха в рамките на един сезон. Само че после се довлече онова коварното мекотело и предизвика в семейството патърдия и щети, леко по-малки от тези, които успявах да сътворя аз.

Само дето плужекът си има оправдание – лишен е от разум, той просто си следва природата. Мен обаче нищо не ме оневинява, нищичко.

***

…

Дните тогава бяха дълги. Събуждах се рано, спях леко още като дете, така че всеки път ме събуждаха говоренето, ходенето насам-натам и приглушените звуци, идващи от банята и кухнята на мама. Оставах в леглото, докато къщата отново утихнеше, след което се измъквах от леглото, бутвах столчето си до прозореца и гледах как мама и татко се качват в колата и потеглят. Винаги имах чувството, че изчезват в големия свят, за да се впуснат в някакво прекрасно приключение, а мен по необясними причини не искат да вземат със себе си.

Събуждах се рано и в събота, и в неделя, но не можех да остана в леглото и просто ей така да се излежавам. И тъй като не ми разрешаваха да влизам в спалнята на мама, се обличах и слизах в кухнята на долния етаж, при баба. Проблемите със съня си вероятно съм наследила от нея, защото тя ставаше даже по-рано и от мен. Сядах на масата и баба ми правеше какао. Не си говорехме, защото дядо още спеше и не искахме да го събудим. Просто седяхме на кухненската маса и си хапвахме филии с домашен мармалад. Баба прелистваше вестник и отпиваше от кафето си с мляко с котката в скута си, а аз чаках да чуя стъпки горе и мама да се появи на вратата. Но в повечето случаи не дочаквах. Баба си допиваше кафето, сгъваше вестника, оставяше котката на земята и казваше:

– Е, стига сме мързелували, да вървим да свършим нещо.

И това беше краят на идилията.

Юни беше месецът на брането на череши, на ягоди, на правене на компоти, бъркане на мармалади, а рано сутрин и вечер – бясно събиране и убиване на плужеци. Вървях по лехите с бледосини гумени ботуши, украсени с тъмносини делфини отстрани, и с тояжка със заострен връх разгръщах ягодовите храсти, повдигах листата на краставиците, чоплех почвата и бърках в разровеното, за да докопам скритите врагове. Моника стоеше встрани и чакаше баба да ме пусне и да отидем да си играем.

– За какво съм ти я дала тая пръчка? Не заравяй плужеците, просто ги набучвай и ги хвърляй в кофата.

Мъртвите голи охлюви вече бяха покрили дъното на бялата кофа. Все още живите пълзяха по стените на кофата нагоре към свободата. Когато стигнеха почти до ръба ѝ, баба ги клъцваше с ножа на две.

Моника, застанала грациозно на пътеката от гранитни павета, погледна погнусена и извърна глава.

– Предпочитам да ги загребвам с лопата – подхвърлих.

– Я не бъди чак толкоз милозлива – клъцна баба поредния плужек. – Някои ги ръсят със сол, ама това е много по-лошо за тях. Бавна смърт, солта ги разяжда напълно, като киселина. Освен това вреди на почвата.

– А ти като ги режеш, не ги ли боли? – потръпнах от погнуса аз.

– Колко да ги боли – раз-два и готово. Хич и не разбират какво става.

– Изглежда ми жестоко.

– Ама да убиваш мухи не ти пречи? Най обичаш да припкаш наоколо с мухобойката и да трепеш мухи. Я виж тука бялата стена, цялата е оплескана с размазаните от теб мухи.

– Мухите са досадни и от тях полза никаква.

– Грешиш. Те са храна за птиците. Какво друго щяха да ядат, ако нямаше мухи? Всички щяха да измрат.

Колко ли птици са умрели от глад заради мен, замислих се.

– А ако на земята не останат птици, съвсем скоро ще измрат и животните, а след тях и ние, хората.

Това ме ужаси.

– Бабо, значи аз съм биец, щом заради мен умират птици, а може би и хора?

– Какъв биец?

– Ами този, дето убива хора.

Баба се изправи.

– Казва се убиец. И убиец е този, който убива хора нарочно. Като онзи, дето закла момичето на Палечкови.

– Какво момиче?

Ето, пак го направих. Провокирах отговор, който не исках да чуя.

Моника ме погледна укорително, обърна се и си тръгна.

– Онова, дето му побиха кръст в края на гората. Казваше се Анежка Палечкова. На Палечковите, дето живеят до хоремага. Помня как я намериха в леса. Цялото село се извървя да я види. Лежеше там с глава, ей така извита на една страна, и беше мъртва.

Ливадата отвъд пътя се смръщи, а лесът притъмня и пристъпи с три крачки към селото.

– Не ѝ приказвай такива неща – скара ѝ се дядо от съседната леха.

– Просто казвам защо е там онзи кръст. А момичето го намериха в леса, до горния път, на завоя към Замисъл. Тревата беше цялата черно-червена от засъхналата кръв. Ама колко кръв имаше само!

Дядо изсумтя нещо и изчезна в оранжерията.

– Отначало хората разправяха, че я е убил онзи работник от Замисъл. Той все я задиряше, ама тя хич не го и поглеждаше.

Баба грабна кофата с изпотрепаните плужеци и ги хвърли на пилетата в кокошарника.

– Да, ама се оказа, че не бил той. Тя се срещала с някого в леса и когато му казала, че е трудна, оня я заклал. Правил си кефа, а сетне се уплашил от последствията. Техните, докато бяха живи, така и не разбраха кой го е сторил. А това е жестоко, момичето ми. Много жестоко. – Потупа кофата в оградата, за да отърси и последните охлюви, залепнали по дъното. – Довечера пак трябва да ги събираме, да им се не видят пущините!

– А как си е правел кефа? – попитах.

Баба хвърли поглед назад, към вратата на оранжерията, и изсумтя:

– Какво ги дрънкаш? Няма никакъв кеф. Просто ѝ прерязал гърлото.

– Ама нали каза, че си гледал кефа, а после се уплашил за последствията. Какво значи последствия?

Баба свали работните си ръкавици и ги прибра в джоба си.

– Всичко туй ти го казвам, за да знаеш, че на хората не бива да се вярва. Особено на мъжете. Държат се мило с теб и ти обещават какво ли не, а в крайна сметка всичко свършва зле.

– Не всички са такива.

– Да бе, да.

– Моят татко не е такъв.

– А какъв е твоят татко?

– Добричък. Най-добрият на света.

– Ха-ха, много грешиш. Той е най-лошият.

– Андела! – чу се предупреждение от оранжерията.

– И ти си такъв – отсече баба тихо, за да не я чуе дядо, грабна тояжката от ръката ми, събра инструментите и тръгна с тях към бараката.

Кучето на дядо се дотътри от двора в градината през полуотворената портичка и побутна с муцуна забравената половинка на един клъцнат плужек. Обърнах се, заобиколих го отдалече и се шмугнах в къщата.