Лидия Димковска се завръща в българските книжарници с „Единен граждански номер“ – роман за раздвоението между родови корени и национална идентичност и за неизкоренимото зло на бюрокрацията. Преводът е дело на Божидар Манов. Художник на корицата е Анна Лазарова.

„Единен граждански номер“ (ИК „Колибри“) е затрогващ разказ за една от съдбовните ситуации, характерни за нашето време – битието на изгнаника, за дехуманизацията и неизменната потребност от близост и човечност. Единният граждански номер (ЕГН) е формалното доказателство, че съществуваме със своя идентичност, че сме граждани на конкретна държава и принадлежим към определена нация. Но каква може да е съдбата на човек, който живее единствено като ЕГН – не просто като бежанец, но и като чужденец без самоличност в собственото си семейство?

Никос Аврам е грък от Кипър, избягал от родината си в Македония след етническото разделяне на островната държава през 1974 г. – събитие, оставило в съзнанието му дълбока травма. В семейството му връзките постепенно се разпадат, погребаните тайни отварят неизлечими рани, домът за него се превръща единствено в подслон на бежанец, болезнено преживяващ самотата, отчуждението и чувството за екзистенциална празнота.

Лидия Димковска е сред най-въздействащите и оригинални гласове в съвременната македонска литература, авторка на романи, разкази, есета и поетически книги, виден преводач. Родена е в Скопие, Северна Македония, където завършва общо и сравнително литературознание в университета „Св. св. Кирил и Методий”. Има докторска степен по румънска филология от Букурещкия университет. Удостоена е с редица престижни литературни отличия, между които е и Наградата за литература на Европейския съюз за 2013 г. На български език са издадени романите „Скрита камера”, „Резервен живот” и „Но-Уи“. Публикуван през 2023 г., „Единен граждански номер“ печели наградата за роман на годината в Северна Македония. Лидия Димковска живее и работи в Словения.

Единен граждански номер

Лидия Димковска

Нима това, което нямаме, не е мярка за онова, което имаме?
Оливера Николова, Кучето с тъжен поглед

Трябваше да бъда като брат ми, да не ме засяга нищо от нашата семейна история, от съдбата на баща ми, от характера на майка ми. Да приемам всичко като нещо
нормално и обичайно, а не необичайно или лошо. Да не тъгувам за всички пропуснати близости. Да не търся причини и оправдание за мълчанието на баща ми, за
коментарите на майка ми. И да не ровя в тяхното минало. Да не ме интересува защо майка ми е отишла на сезонна работа в Кипър и там в хотела, в който работела
като перачка и гладачка, се запознала с баща ми, който пък работел като домакин. Живеел недалече от хотела, в квартал Вароша. Било 1974 година, девет години преди зоната, в която живеел, да се провъзгласи за Севернокипърска турска република, една година преди да се роди брат ми и седем години преди да се родя аз. Като малка се чудех как съм се родила цели седем години след брат ми, докато всички деца в съседство имаха братя или сестри най-много три години по-големи или по-малки от тях. По-късно се чудех защо баща ми и майка ми са се любили още цели седем години, след като са се оженили, при астматичните кризи на баща ми и при цялото главоболие, зъбобол, болки в краката, стомашни болки, световъртеж и общата хипохондрия
на майка ми. Като бях дете често проверявах здравната ѝ книжка, докато беше на работа, но не успявах да открия нищо друго, освен предписани успокоителни и
чай против хемороиди. Майка ми беше здрава, но сама си бе внушила, че е болна. Баща ми пък – обратно.

Баща ми никога не говореше за произхода си. Когато показваха по телевизията нещо от Кипър, лицето му се променяше, между веждите му се образуваше дълбока бръчка, безшумно преглъщаше слюнката си и чакаше предаването да свърши. И ние едва дочаквахме това, не смеейки дори да дишаме. Майка ми обикновено влизаше в кухнята и мърмореше: „Тия щели да решат положението, как ли пък не! С тях и Господ
не може да се разбере“. А баща ми, вече ставайки, изключваше телевизора и промърморваше: „Човек да хване дивото!“1 и кашляйки, отиваше към тоалетната.
След това излизаше от къщи. Брат ми влизаше в нашата стая, а аз оставах седнала пред изключения телевизор, не знаейки какво да правя с ръцете и краката си, с устата и очите. Чувах майка ми как си говори в кухнята: „Море, само турците са за тях, никой друг!“. Тогава и аз ставах и влизах в стаята. Качвах се на моя креват и от горните рафтове измъквах някоя книга. Друсайки се в леглото, я поотварях, прочитах няколко реда, прелиствах страниците, пак прочитах по нещо и я връщах на рафта. После изваждах някоя друга и така седях в кревата, докато брат ми, клекнал на пода с разхвърлени касети около касетофона, не ми подвикнеше: „Слез от кревата най-после“. Свличах се от леглото, защото се плашех от заповедта на брат ми, много по-голям от мен, и защото знаех, че ако леглото се счупи под тежестта ми, ново няма да имам. Измъквах под кревата географския атлас, който сам се отваряше на страницата, където между Гърция и Турция имаше едно малко петно суша с морски граници – на север с Турция, на юг с Египет, на изток със Сирия и Ливан, на запад с Крит. Линията, която разделя двете части на острова, можех да видя само с лупата, която също стоеше под кревата.
Същата 1974 година много момичета от Югославия отишли в Кипър за сезонна работа. Автобусът на транспортната фирма „Ласта“ от Белград спрял на спирката в Скопие да вземе майка ми, братовчедка ѝ Мара и още няколко момичета и продължил към Солун. Там се качили на кораб за Крит, а след това и на друг за Фамагуста. Посрещнал ги морски бряг с хотели като в холивудските филми. В женските списания, които братовчедка ѝ Мара купувала и при която живеела няколко години след като пристигнала от село и започнала работа в предприятието за обработка на кожи,
пишело, че най-вероятно и тази година в луксозната и модна Фамагуста в Кипър ще пристигнат Елизабет Тейлър, Ричард Бъртън, Бриджит Бардо, Пол Нюман и много други холивудски звезди. Било една година след филма „Битката при Сутиеска“, в който играе Ричард Бъртън. С него на Бриони пристигнала и Елизабет Тейлър, за която нямало момиче в Югославия да не я чувства близка, направо родна. Тъкмо по това време една младежка задруга в Белград започнала да организира изпращане на работа в Кипър. Съобщения се появили в няколко вестника из цяла Югославия, та много момичета, вместо да се отправят на работа по жп линията Белград – Бар, се записвали за камериерки, гладачки, перачки, готвачки, за всякакви професии, каквито
се търсели това горещо лято във Фамагуста. Винаги ми е било чудно, че и майка ми се е оказала в автобуса на „Ласта“, но ако не е била братовчедка ѝ, тя сигурно е нямало да замине онова лято за Кипър. Нямало да отиде на гурбет, защото я чакали на село, където трябвало да се жъне, вършее, да се бере и ниже тютюн. Дядо ми смятал, че само за това трябвало да вземе двумесечен неплатен отпуск от предприятието за обработка на кожи. Но Мара отишла лично при баба ми и ѝ казала, че иска да отидат с Милка в Кипър, че там ще спечелят много пара и Милка във всички случаи ще може да си купи жилище в Скопие с кредит от банка. Баба ми само рекла на майка ми „Гледай да не научи старият, кажи, че това лято не ти дават отпуска“.

В хотела за кратко била камериерка, после станала перачка и гладачка. В работно време напускала сутерена само с другите жени за кратък обяд в стаичката зад кухнята. Там се хранел и баща ми, Никос, който работел в сутерена като техник в работилницата. Запознали се още първия ден, а след няколко дни вече били двойка. Това се подразбрало още като кафето ѝ се разляло върху коленете ѝ и тя толкова силно извикала, че той, изплашен, инстинктивно грабнал каната с вода от масата и я излял върху краката ѝ. След това ѝ помогнал да слезе в сутерена и по няколко пъти на ден
идвал да я пита как е. Всичко това правел с жестове, защото майка ми не знаела английски, а само няколко френски думи. Но това не им пречело да се срещат
всеки ден – и в коридора, и по време на обедите, и след работно време, когато отивали на разходка край морето, преди той да си тръгне към къщи на петнайсет минути пешком от хотела. Майка ми спяла в хотела, в стаите за работничките, с Мара и още няколко момичета от Югославия. Всеки следобед можели да отиват на плажа и да се къпят в морето, оглеждайки се наоколо да видят някоя филмова звезда, която излиза от водата или пие коктейл под някой чадър.

Вече бях в основното училище, когато майка ми разказваше това на една съседка, след като изпрати баща ми на пазара на едро за зеле. Скрита зад учебника по македонски, почти не дишах, за да я слушам, и това беше първият път, когато тя разказваше за Кипър. Не пропусна да каже, че с очите си е видяла и Елизабет Тейлър, и Ричард Бъртън, и Бриджит Бардо, и Пол Нюман, и четиримата от АББА, и София Лорен – всички били онова лято във Фамагуста. И не пропусна да добави: „Само по телевизията са хубави, ти какво си мислиш? Така, отблизо, са никакви, нито Бриджитката, нито Елизабет Тейлър, само кожа и кости, сигурно от дрога. А бе да видиш на какво приличаха – с пудра на плажа!“. „Какво говориш?“ се чудеше съседката. „И Ричард Бъртън ли? А колко хубав беше в Сутиеска!“ „А бе той и онзи, Пол – хубави, ама артистките – заникъде! Да я видиш София Лорен – направо гнусна!“

След много години проучвах дали въобще всички тези звезди през лятото на 1974 година наистина са били във Фамагуста. Достигнах до извода, че не са били, най-вероятно американските тайни служби навреме са предупредили Холивуд, че в Кипър нещо се подготвя. Но майка ми винаги си вярваше в това, което казва, та трябваше и ние да ѝ вярваме. Когато прекаляваше с измислиците, когато сама вече не знаеше какво е говорила и какво е забравила, а после го е казала по друг начин, баща ми само казваше „Човек да хване дивото!“. Баща ми повтаряше тази фраза винаги, когато
нещо не беше както смяташе, че трябва да бъде; когато Стефан правеше някоя беля или аз правех нещо, което той смяташе за беля; и най-вече когато майка ми коментираше нещо, за което беше по-добре да мълчи. Когато бях малка, не знаех какво точно означава „дивото“ и си мислех, че това е нещо, което може да се хване, като пеперуда муха или глухарче, нещо, което лети. Само протягаш ръката си и хоп – хващаш го, и след това е твое и можеш да правиш с него каквото си искаш: да
го убиеш, да го издухаш, да го поставиш под стъклена чаша, да го отглеждаш или да го пуснеш. По-късно започнах да разглеждам изречението граматически и се питах дали наистина дивото е нещо, което лети или може би е само друга дума вместо думата „пустиня“, която знаех заради Сахара от географския атлас. Но защо баща ми би казвал човек да хване пустинята. И как може човек да хване пустиня?

Още от Лидия Димовска

Откъс от “Но-Уи” на Лидия Димковска