Големият преводач става на 85 години, сборникът обхваща размислите му от няколко декади

Сборникът с есета „Записано” от проф. Александър Шурбанов тръгва от най-личното – от „сърцето” на автора – за да стигне до сърцевината на човешкия опит и света. Книгата събира текстове, които доайенът на българските преводачи, пише в продължение на десетилетия – лични, философски и литературни размисли, които се движат свободно между интимната изповед и широките хоризонти на културата. С нея издателство „Лист” отбелязва 85-годишнината от рождението на проф. Шурбанов, която се навършва на 5 април.

Самият автор определя тези писания като „опити” – в духа на френския хуманист Мишел дьо Монтен, поставил началото на жанра, – подчертавайки тяхната откритост, търсещ характер и отказ от окончателни истини.

„Записано” обединява както вече известни текстове от предишни книги на проф. Шурбанов,

така и нови, непубликувани досега есета.

Независимо от разнообразието им по теми и форма – от кратки афористични бележки до по-разгърнати размишления – те носят ясно разпознаваемия авторов глас, в който се срещат ерудиция, скептизицъм и тиха ирония.

Сборникът е структуриран в няколко тематични части, които очертават вътрешната логика на това на пръв поглед разнородно писане. В първата се открояват разделите „Човекознание”, „Преодоляване на самотата” и „Възпитание на чувствата”, насочени към личния опит и вътрешния свят на човека. Втората обединява текстове под заглавията „Вяра и съмнение” и „Подражания”, е третата част е изградена от размишления по темите „Цивилизации”, „Пътища” и „Бащино ми огнище”.

В послеслова към изданието авторът размишлява върху самата природа на есето – жанр без строги граници, който може да обхване всичко – от себепознанието до съдбата на човека и света. Той поставя текстовете си в широка традиция, свързваща имена като Франсис Бейкън, Вирджиния Улф и Албер Камю, но същевременно настоява върху тяхната скромност и отвореност към читателя.

Тази книга естествено продължава дългогодишния творчески и научен път на проф. Александър Шурбанов – поет, есеист, преводач и изследовател на английската литература, чието име е трайно свързано с въвеждането и утвърждаването на класически и модерни англоезични автори в българската културна среда. Неговите преводи на Уилям Шекспир, Джефри Чосър, Алфред Тенисън, Джон Милтън, Джон Дън, Дилън Томас и Томас С. Елиът, се отличават с изключителна езикова чувствителност и културна дълбочина. Като университетски преподавател и учен той посвещава десетилетия на изследването на ренесансовата и модерната английска литература, а като автор на собствена поезия и есеистика изгражда разпознаваем, сдържан и философски насочен стил.

Именно тази многопластова опитност – на преводач, който живее между езици и традиции, и на мислител, който непрекъснато поставя под въпрос очевидното – придава на текстовете в „Записано” тяхната особена плътност и вътрешна свобода. Те съчетават културна памет и личен опит, литературна рефлексия и екзистенциална чувствителност.

Из „Записано”

Александър Шурбанов

Мисленето е заболяване на самотата. Когато се съберат в група, хората се веселят или скандират лозунги, или се бият, но във всеки случай престават да мислят.

Аз казвам за себе си аз, а на тебе – ти, но ти казваш ти на мене, а за себе си – аз. Та кой е аз и кой – ти зависи изцяло от гледната точка. И оттук идва цялата бъркотия и всички проблеми на света.

Човекът се извисява над скота не толкова чрез разума, езика, труда, изправения си стоеж и пр., а преди и над всичко – чрез любовта. Другото произтича от нея.

Обичта и грижата в нашия свят понякога носят униние и смърт. Но свободата, макар и пълна с опасности и несигурност, винаги носи живот.

Демокрацията е най-човечната и най-късогледата форма на човешко общежитие. Нейната религия е не съзиданието, а потреблението.

По-важно е да подхванеш едно достойно сражение, отколкото на всяка цена да си осигуриш победния му изход.

Чух един селски поп, застанал пред лющещите се стенописи на своята църква, да казва, че злото в света е повече от доброто и че се е уморил да се бори с него. И от това признание на мен, нецърковния човек, ми стана тъжно и тежко на душата.