Интервю на Артюр Буе
Онлайн списание „Cineville“,
9 септември 2025 [1]

Висок, слаб мъж с дълга коса и мистично излъчване ни очаква, седнал на маса в кафенето на един Гранд хотел в центъра на Брюксел. Предишния ден Оливер Лаше[2] представи премиерата на своя игрален филм „Sirāt“ („Сират“[3]):пред препълнена зала в кино „Палас“. Днес следобед френско-испанският режисьор ще замине от Белгия за Франция, където промоционалното му турне ще продължи с бързи темпове, в ярък контраст с чувството за спокойствие, което се излъчва от него. Трябва да се каже, че след световната премиера на филма на последния кинофестивал в Кан, където спечели награда на журито, и шока, който предизвика сред фестивалните посетители, журналисти и любители на киното от всякакъв вид, режисьорът е много търсен. Среща с творец, който не се стреми към нищо повече от това да постави трансцендентността в основата на кинематографичното преживяване.

Преди да се заемем с обсъждането на филма, „Сират“ бе много добре приет в Кан, където спечели наградата на журито. Оттогава изглежда има големи очаквания от страна на публиката и името ви е на устата на всички: как се чувствате?

Човешките същества винаги търсят смисъл в това, което правят. Имах много съмнения, докато правех този филм. Също така уча психотерапия, така че съм добре запознат с невротичната страна на моя артистичен подход; виждам, че съм свързан и със същността си, която е здрава. А киното ми помага да опозная себе си, да се излекувам. Но цената на това самопознание често е прекомерно висока. Филмите ми са сложни, екстремни. Предишният ми филм беше заснет сред истински пожари; има нещо малко ирационално в него, нещо, което не пресмятам, нещо твърде безразсъдно. Но „Сират„ беше обезсърчителен за работа: намерението ми бе да се грижа (както става ясно от следващата част на този отговор, „грижата за публиката“ предполага кинематографичен подход, непредизвикващ у зрителите страдание – бел.прев.) за публиката, но отзивите, които получих за сценария, показаха, че хората не разбират замисъла ми. Те си мислеха, че публиката ще страда, което никога не е било моя цел. Това е най-трудното нещо за един артист – да поддържа жеста. Кан придаде смисъл на всичко това. Сякаш животът ми беше казал: „Това е твоето нещо“; красивото бе, че бързо осъзнахме, че филмът не е просто филм: това е истински кинематографичен ритуал. В този филм има някаква магия. Бяла магия, надявам се (смее се).

Филмът започва с обещанието за разследване и доста бързо разбираме, че това е подвеждаща маневра: това ли беше вашият начин да си играете със зрителя, да му дадете илюзията за познат модел, само за да го отведете в крайна сметка към нещо по-експериментално, сетивно и по-малко строго структурирано по отношение на наратива?

Това не е подвеждаща игра. Просто животът е такъв. Дошли сте да дадете интервю, но по пътя може да се е случило нещо, което да ви накара да промените целта си. Така че това не е подвеждаща игра; това е част от раната на този баща, рана, която той носи до последната минута на филма. Някои зрители ми дадоха интерпретация, която харесвам, а именно, че бащата никога не е бил по-близо до дъщеря си, отколкото в края на филма. Той си представя, че танцува с нея; това е катарзисен момент. Той преминава през ада, за да разпознае нещо в себе си.

Как подбрахте актьорите? Важно ли беше за вас те да са не професионалисти, а хора от свободната парти сцена, която снимахте?

Ходих на много рейв партита; вече имах приятели в тази среда. Това е проект, по който работя от дълго време, но Биги (Ришар Белами), например, беше там от самото начало. Той бе загубил ръката си само три години преди снимките, по време на протест на „жълтите жилетки“ – откъсната от полицейска граната. За Тонин (Тонин Жанвие), на който липсва крак, имах съмнения. Няма нищо по-лошо в творческия процес от това да направиш намеренията на автора твърде очевидни. Пазих се от сензационализма. В крайна сметка мисля, че взех правилното решение, след като се уверих в благородството на намеренията си. Хареса ми, че (и двамата) възприемат травмите си с дистанцираност и приемане. Дори и да се смятат за Питър Пановци, те също имат известна зрялост. В бръчките им, в мълчанието им, в жестовете им можете да усетите раните им, те са там, нали? Работата с непрофесионални актьори предполага уязвимост, но и различен вид енергия. Има един цитат от Свети Франциск от Асизи, който много харесвам: „Благодатта е в лишените от грация.“

А освен това, тези рани ни разказват доста за героите.

Да, за тяхната нараненост. Този филм е за общност от ранени души. Семейство без класа, без раса, без пол. В измерението на раните, всички ние сме някак си в една и съща лодка. Лично на мен този филм ми помогна да се свържа по-добре със себе си. Това научих, докато ходех на рейв партита: да оплаквам раните си утвърдително. Да ги изтанцувам.

Музиката очевидно играе много важна роля във филма: в кой момент тя навлезе в творческия ви процес?

Първо дойдоха образите. Живеех в Мароко, бях в Танжер от пет години и видях тези образи на камиони, пресичащи пустинята. Камиони, които вече не са истински камиони.

Почти като научна фантастика е; тези камиони прорязват нощта, сякаш се носят в празнотата.

В известен смисъл те са и като привидения. Във всеки случай, това е образ, който ми подсказа идеята за пътуването. Скорост, ярост, вътрешно пътешествие. Един ден, на рейв парти организирано в палмовата горичка където живеех, този образ оживя. Странно е как ти идват идеите за филм. Наистина усещаш как филмът иска да съществува чрез теб. Магическо е. Не бях ходил на рейв парти, откакто бях тийнейджър, и там се свързах отново с тази част от себе си. И изтанцувах този филм. Развих тези образи на дансинга, слушайки музиката. Именно в онзи момент осъзнах силата на този образ. Усетих, че има резонанс между Корана и техно-музиката. Това са две неща, които резонират дълбоко в мен и присъстват във филма.

Дори самото заглавие, „Сират“, се отнася до онази много тънка нишка, която служи като проход към отвъдния живот и води тези танцьори към трансцендентността, която търсят в празненството.

Абсолютно. Трансцендентност, която не е самоцел: ние не съдим средствата за търсене, ние се радваме, че дори днес хората търсят тази трансцендентност.

Това придобива още по-голямо значение в политическия контекст, в който поставяте филма: от различни фрагменти в него разбираме, че отвъд пустинята се задава Трета световна война. Дали в непосредствената близост на края този вид търсене придобива пълния си смисъл?

Това е единственото решение, което имаме: да погледнем навътре в себе си. Единственият начин е наистина да се еманципираме. Животът все повече ще ни подтиква да се запитаме какво означава да си човек. И аз имам надежда. Толкова сме близо до пропастта: изменение на климата, нови технологии… Единственото решение е да станем по-човечни.

Филмът притежава именно това човешко качество: чувстваме, че можем да го докоснем, да го усетим. В „Сират“ има много текстура – ​​музика, но и образи. Как работихте, за да накарате двете да се слеят, да се подхранват взаимно?

Искахме да създадем образи, които могат да се чуят, звуци, които могат да се видят. Това бе работа със звуков пейзаж. Изкуството се крие в пропорциите, в геометрията: как създаваш образите, как ги координираш. Много е несъзнателно, свързано е с моята чувствителност. Но е и много рационално.

Не интелектуализирате ли прекомерно?

Мисля, че ние, като режисьори, сме си най-лошите врагове. Ето защо филмите често остават на нивото на своя създател. Филмите трябва да ни надхвърлят. Трябва да намерите правилния баланс, да знаете кога да спрете. В моя случай проблемът с правенето на филми е, че то включва много дълги творчески процеси, с много напрежение. Постоянно трябва да се адаптирате към реалността и да правите жертви. Когато бях сред танцуващите рейвъри не бях свързан само със собствената си чувствителност. Бях свързан с универсални архетипи, с колективното несъзнавано. Това е нещо мощно на енергийно ниво, все едно си в киносалон. Сам, но фино свързан с останалата част от публиката, повлиян от тях. Свързах се с тази поколенческа рана, с този плач на сираче и имах силата – аз съм копродуцент на моя филм – да защитя тази крехкост, тези първоначални образи. Да ги поддържам живи през целия процес на писане, предпродукция и заснемане. Това е ключът. Образът е сложен. Той е една мистерия. Свързва се с човешкия метаболизъм на толкова много нива. Проблемът с киното е инструментализацията на образите. За наративни, концептуални цели: режисьорът влага твърде много от своя фалос в него. Трябва да бъде балансирано. Мъжката енергия е много важна в създаването: завоевание, приключение, търсене на героя. Но трябва да останеш на нивото на възбудата и да я балансираш с нещо по-женствено, многозначно, лирично, езотерично.

Винаги ли киното е било предпочитаното ти средство за изразяване? Или би искал да изследваш други медии?

Обичам да пиша. Обичам и музиката. Но го казвам с тъга (смее се). Не можеш да правиш всичко, но съм разочарован, че не мога да изразя себе си чрез музика. Работата ми с Кангдинг Рей, който композира звуковия съпровод на филма, беше един от артистичните ми върхове. Сътрудничеството с творец с неговата чувствителност беше фантастично, много стимулиращо. За първи път работя с музикант. Предишните ми филми с по-малък бюджет разчитаха на съществуваща музика, правата за която закупихме. Бих искал да продължа да се движа в тази нова посока.

Без да издавам нищо от сюжета, вашите герои преминават през невероятно жестоки изпитания и въпреки това не получаваме усещането, че ги гледате с жестокост. Какво според теб обяснява това? Какво мислиш?

Някъде във филма, мисля, че стои идеята, че смъртта не е самоцел, а може би началото на нещо друго. В сцената, където Серхи Лопес танцува в пустинята, наистина усещате как той се отпуска, изоставя страховете и фалшивите си вярвания и се освобождава от затвора на идентичността, за да се свърже с нещо по-голямо. Има истинско единение с неговите другари и те вече не са просто мъже и жени, а елементи от едно по-голямо цяло, което ги обгръща.

Не бих могъл да го кажа по-добре, отколкото току-що направихте. Означава много за мен, благодаря.

В Испания, във вестник El País, излезе една доста противоречива статия от Михаел Ханеке и Ларс фон Триер която ме свързваше с този вид кино на жестокостта. Жалко е, защото изобщо не съответства на това, което публиката преживява. Духът на режисьора е фино предаден чрез стилистичните му избори. Водя си вътрешни битки, но въпреки това съм много щастлив, че преживявам този период. Виждам бъдещето с оптимизъм, вярвам в човечеството и имам вяра. Всичко това ми дава известно спокойствие, което присъства във филма и което зрителят тайно получава. Възприемаме го и чрез музиката, която става все по-земна и светла. Тези герои са заснети с достойнство. Както винаги казвам, няма и едно листо на дървото, което да не помръдне по напълно интелигентна причина. Усещането „трябваше да бъде така“ живее в мен и едно приемане и дистанциране се предава на зрителя чрез филма.

Тези осакатени хора празнуват живота. Това разбрах от културата на пътуване, техно музика и рейв. В един момент реших да спра да снимам, защото чувствах, че отиваме твърде далеч. Танцувах, мислех си, че сме приключили, но изведнъж видях камерата от втория обект да улавя тези моменти и ги възприех като твърде насилствени. Изкачих се в планината, докато купонът продължаваше – три дни рейв, това беше сделката – видях всичките си неврози там долу, филмовите камиони… лудост е да организираш рейв за филм. Снимахме три седмици, бях изтощен. Киното е екстремно нещо; тласкаш се до краен предел. Това е и рейв културата: достигане до собствените ти граници. И си спомням как бях там, плачех, търкалях се по земята и гледах навътре. Но ритъмът, музиката, ме вдигаха нагоре. Плаках, танцувах.

Вашият филм носи тази подривна идея за радостен, ведър апокалипсис.

Уязвимост, крехкост, това е подривно. Но има примери, които са много ежедневни: раждането, то си е филм на ужасите, ако го снимаш. Бих припаднал, ужасно е. Жените кървят, умират и в същото време има предаване на живота, диалог с него, който е неописуем. Тук съм малко есенциалист, но намирам, че това е нещо много силно, което жените преживяват, а ние не. Мисля много за онези хора, които се разбиват със самолет в Андите. Когато слушате свидетелите или техните родители, някои не биха променили нищо в съдбата на своите близки; те знаят, че е трябвало да се случи по този начин. Има един вид тайно предаване, нещо, което трябва да бъде научено. Те липсват на планините, защото никога не са били толкова близо до живота, колкото са били, докато са преминавали през този ад. Когато някой когото познавате умре, е тъжно, но все пак има диалог с живота, който има сладък привкус. Кризата е механизъм на живота, който ни свързва отново със самите нас. Човешките същества имат същност, но и личност, маска. Тази измислена личност расте в двореца на егото, който е животът, и същността се завоалира. Но кризата пронизва тази личност и ви кара да се докоснете до истинското си аз. Голямото страдание е вътрешно; това, което се вижда отвън, е само негово отражение.

Подбрала и превела от френски: Таня Рейтан-Маринчешка

---

[1]  Оригиналният френски текст може да бъде видян на: https://cinevillepass.be/fr-BE/magazine/interview-oliver-laxe (бел. прев.) Преводът му е публикуван тук със специланото разрешение на автора.

[2] Оливер Лаше  (Óliver Laxe Coro) – на галисийски Laxe се произнася: [ˈlaʃɪ])) – e роден във Франция през 1982 в семейство с галисийско потекло. Той е испански филмов режисьор, сценарист и актьор (бел. прев.)

[3] В мюсюлманската есхатологияСират означава мост, който преодолява бездната на ада и свързва този свят с рая. Според традицията през него могат да преминат само праведните, докато неправедните падат под огнено наказание (бел. прев.)