Представяте ли си как влизате в театъра, но вместо с билет, даващ ви място и един единствен ъгъл, от който да гледате представлението, сте снабдени със свобода? Свободата да водите и съизваяте преживяването си.

Именно това ни подари Мартина Новакова, още през 2021 г., по време на пърформанс-четенето на „Паноптикум“, част от 10-тото юбилейно издание на ПроТекст и на първото издание на Фестивала за нова драматургия.

Днес „Паноптиум“ е извървял дълъг, пъстър път, изпълнен с много срещи с публика и… едно впечатляващо превъплъщение. Научаваме повече от пореден, сърдечен разговор с Мартина:

Попаднахме в „Паноптиум“ по времето, когато самата ти го определяше като поле за експерименти — нещо, което ти се иска да допишеш, но то само определя формата и развитието си. Какво се промени оттогава ?

Казват, че всички клетки в тялото се сменят за 7 години и точно толкова изминаха, откакто започна „Паноптикум“. Написах повечето истории на един дъх, голяма част от тях почти не са се променили оттогава. Всички произлизат от конкретни емоции, от важни за мен житейски моменти, с които все още се свързвам, но вече съм способна да ги погледна и отстрани, като театрален материал. Предполагам, че новите клетки помагат за това, което пък ни помогна да завършим и спектакъла.

„Паноптикум“ има дълга история. Това беше дипломната ми работа в магистратурата на Хуан Майорга в Мадрид през 2018 г., където го поставих с екип от испански актьори. През 2021 г. формирахме българския екип за фестивала „Протекст“. В него участват Дайяна Димитрова, Василия Дребова, Ивайло Драганов и Димитър Горчаков, който е автор и на музиката в представлението. Асистент-режисьор е Даяна Атанасова. Никога не е имало промени в този състав, което направи този дълъг процес особено специален.

(на моменти от него може да се насладите тук:)

Мартина Новакова: Театърът е и сетивно преживяване

Оттогава изминаха почти 5 години, в които се срещахме многократно след дълги паузи, в които, разбира се, на всички ни се бяха случили много неща. Това, че ние се връщахме различни към същите текстове, всеки път ги променяше и обогатяваше, докато накрая всеки от нас намери мястото си и заедно открихме начин да разкажем цялостно тази фрагментарна история.

В последните четири месеца на 2025 г. бяхме на турне из страната по програма на Национален фонд „Култура“. Поставихме представлението в 8 напълно различни, предимно нетеатрални пространства. Във всяко от тях къщата-музей, в която се развива действието, придобиваше напълно различен характер. Турнето беше неповторимо преживяване, по време на него се появи усещането за завършеност на представлението. Започнахме да се слушаме и да се чуваме. Да разказваме по-голяма история от написаната, в която наистина успяваме да оставим място, което посетителите да запълнят със собствените си спомени — какъвто е и първоначалният замисъл.

Другото важно нещо, което се случи, е, че ние самите се сближихме и срещнахме в представлението. Когато поканиш някого на гости, както ние каним публиката в къщата на Л., най-важно е да го накараш да се почувства добре дошъл, да приемеш присъствието му да стане част от атмосферата. А от отношенията между домакините зависи как ще се чувстват гостите в дома им.

Това, което се промени в мен самата, е, че имам повече доверие — в себе си, в колегите си, в публиката, в това, че преживяването за всеки е различно, че не може и не трябва да бъде напълно контролирано. Както и че вярвам повече в това, което се случва на момента между всички ни — група хора, с които никога повече няма отново да бъдем на едно място, но днес се срещаме благодарение на театъра.

В реалността също се случиха много неща — оттогава живях в още къщи, на различни места по света. Къщата, в която започнах да пиша пиесата в Мадрид, се срути безпричинно преди няколко месеца. И още толкова много събития.

Още тогава ни разказваше, че публиката активира „Паноптикум“, че то е преживяване, не представление. Разкажи ни за публиката му през годините. По какъв начин активираше и преживяваше, имало ли е моменти, в които те е изненадвала с изборите и реакциите си?

Обикновено представлението предизвиква силни емоции, всеки зрител реагира различно. Темите в него са многобройни и общочовешки, като раздялата с детството, първата среща с любовта, със смъртта, с определени предмети, с важни за нашето поколение решения, като това да заминеш или да останеш, какво правим с покъщнината на някого, след като си отиде, и др. Изнанадващо е колко добре се свързват с тези теми хора от всякакви поколения.

Винаги има зрители, които накрая ни споделят личните си истории, някои от които много приличат на разказаните от нас. Най-много ме вълнуват странните съвпадения, когато се окаже, че някоя привидно малка подробност — като това как сме прекарвали летата като деца или какви предмети пазим от бившите си партньори — скъсява разстоянието толкова лесно и бързо. Харесва ми, когато след представление за предмети с напълно непознати продължаваме да говорим чрез предметите за самите себе си и да споделяме лични истории, които може би иначе не бихме.

По време на турнето започнахме да даваме възможност на участниците да ни разкажат някоя от историите на предметите си под формата на писмо в края на представлението. Вече имаме малка колекция от разкази: за павето, което от години преследва собственика си; за най-абсурдния предмет, който можеш да занесеш на хижа на Нова година; за стар стенен часовник, замръзнал във времето; за изхвърления в реката амулет, който един ден може би ще се върне, и др.

В една от сцените зрителите трябва да прочетат на глас няколко въпроса, един от които е: „Кой е първият телефон в живота ти, който помниш?“, и всеки трябва да си го представи. На едно от представленията човекът, който прочете въпроса, се разплака. Това беше най-емоционалният момент този ден. А е една много малка част от цялото, която би могла спокойно да премине незабелязана. Само емоцията, без разказ, без никой от нас да знае историята зад нея, беше достатъчна, за да я усетим, представим и това да ни помогне да се свържем с нашата. Беше като урок по театър.

Вълнуващо откритие беше и колко различно работят някои от сцените на определени места. Сцената за Кристо в Център „Кристо и Жан-Клод“ в Габрово, например, беше същата като навсякъде, но в пъти по-силният емоционален заряд на мястото ѝ придаде съвсем друго значение. Оказа се и че историята на телефона се променя, когато е разказана много по-близо до дома на оригиналния такъв — в с. Сливито.

Днес „Паноптикум“ преминава в още едно поле, още една форма. Ще се радваме да ни разкажеш (и покажеш) повече.

Новата форма на „Паноптикум“ може да бъде описана по много начини: театър в кутия; театрално преживяване за един човек в дома му; наръчник за създаване на моноспектакъл, в който и актьорът, и зрителят си ти.

Не си спомням момента, в който се появи тази идея, или по-скоро интуиция, може би беше още докато пишех първите истории. Не бях виждала подобен формат, не бях чувала за такъв, сякаш по естествен начин самият свят на пиесата си го избра и измисли. Впоследствие разбрах, че автопиеси/самопиеси съществуват, но не са често срещани по света, а в България, още по-малко.

От самото начало много исках зрителите да мислят за собствените си предмети, докато гледат представлението. Хрумна ми, че щом предметите от пиесата отговарят на определени по-широкообхватни категории — одушевен предмет, забравен предмет, счупен предмет, подарен предмет и т.н., напълно възможно е всеки да ги замени със собствените си предмети, да направи от дома си сцена, а от спомените си драматургия.

Представях си как историята на читателя/режисьор се преплита с тази на главната героиня и двете се разказват паралелно. Целта ми беше накрая читателят да се почувства така, сякаш е разходил някого из къщата си музей, споделил е спомените си с него и това е било взаимен процес. Общуване със себе си чрез общуването с другия, но на хартия.

Форматът има общо с начинът, по който децата играят с предметите си. (Кога за последен път си им отделял специално внимание отвъд функцията, която изпълняват?) Той предоставя възможност за вглеждане във вещите, които те заобикалят във всекидневието и които в по-голямата част от времето са декор. Тук те се превръщат в реквизит за представлението ти.

В кутията има 9 сцени в различен формат, 9 карти с инструкции, няколко малки предмета, авторска музика за преживяването, истински и измислени гласове на хартия и на запис, предмети и места, текстури, шрифтове и ръкописи.

Самата кутия е ръчно направена, съдържа много сгъвки, възли, карти, писма, предмети, опаковки, колажи, лепенки, етикети, инструкции и места за попълване. Изработката ѝ изисква време, специфична подредба и внимание към детайла.

Кутията е вид противопоставяне на динамиките, които светът ни налага днес. Тя изисква от теб да отделиш време, да се съгласиш да играеш, като следваш инструкциите. Да се движиш из дома си като персонаж, воден от музиката. Да разгледаш предметите и пространството, което обитаваш, като чужди. Да се оставиш на интуицията, желанието си и на посоката, в която ще те поведе историята, защото тя зависи както от написаното, така и от теб — в равна степен.

С Лора Щиркова, графичен дизайнер и калиграф, работим върху кутията „Паноптикум“ от година. Най-вече търсихме как графично да изобразим гласовете на предметите. Шрифтовете са специално подбрани, като една част е изписана от Лора на ръка. Порастването на главната героиня, например, се отразява и в почерка ѝ.

Музиката на пианиста и композитор Димитър Горчаков за представлението е специално адаптирана и записана за преживяването в кутията. В музикалното пространство се получава истинското сливане между къщата на Л. и тази на участника. Тя е тази, която събужда спомените и на двете места, води емоциите и придава важна част от театралността на преживяването.

Колкото и да се вълнувам и да искам да споделя, не бих искала да развалям изненадата, така че няма да издам повече от съдържанието на кутията.

Ще кажа само още няколко важни неща, които бъдещият участник трябва знае преди началото:

Преживяването е индивидуално.

Необходимо е да си сам вкъщи и да разполагаш поне с час и половина.

Както и с телефон и слушалки.

След края кутията може да бъде предадена на друг.

Преживяването може да е многократно, тъй като винаги ще е различно, в зависимост от къщата, в която играеш.

Остават още кутии от първата партида, които могат да бъдат изпратени до всяка точка на страната. За поръчка можете да ни пишете на: panoptikum.foundation@gmail.com или на страницата ни във Facebook.

Още през 2021 г. сподели, че за теб „театърът е и сетивно преживяване“. И самата ти го превръщаш в такова през последните години у нас, а и не само. Какво се случи през тези години (в Галерията, в Народния и другаде) и накъде гледаш сега, за какъв театър мечтаеш?

Продължавам да гледам в същата посока,

театърът в днешно време е изпълнен с безкрайни възможности и предизвикателства.

Опитвам се да мисля възможно най-свободно за това какво е театър и веднага щом стигна до някакъв отговор, завършвайки някой проект, да забравя и да започна да мисля отначало, за да открия какво ще поиска следващият. Стремя се най-вече да се доверявам на усещанията си, да слушам внимателно и да бъда вярна на инстинктите и желанията си. Мисля, че както в изкуството, така и в живота е най-важно да ги следваме. Щастлива съм, че имам възможността да се занимавам с това, което най-много ме вълнува и в което намирам себе си, колкото и трудно да е понякога.

В „Дъщерята на рамкьора“ в „Квадрат 500“ се опитах да създам пространство, в което накрая участниците да могат да се погледнат в очите. Това не е лесно, предвид честата липса на доверие помежду ни в обществото ни. От години имам усещането, че не се гледаме достатъчно. Думата театър произлиза от театрон, място за гледане, така както и паноптикум е свързан с гледната точка.

Ако се погледнем истински в театъра, може би после би било по-лесно да се погледнем така и на улицата.

Представлението е във формата аудио-пърформанс, публиката е със слушалки, в които чува записаните гласове на актьорите, които играят на живо, и музиката на Александър Евтимов – Шаманчето в пространството. Участниците пътуват във времето на кораб чрез платната от колекцията на Националната галерия, започвайки от първите български художници в търсене на нещо, което главната героиня е изгубила.

В този проект особено ме вълнуваше как общуването с изкуството може да помогне на общуването ни със самите себе си и с останалите. Също така това е представлението, който най-много искам някой ден отново да играем. Надявам се да се случи.

В „Безкрайните сцени“ в Народен театър „Иван Вазов“ с Мигел Валентин изследваме границите между истината и художествената измислица.

Публиката пътува през 120 години от нашата история и историята на театъра, които за нас са едно и също. По пътя чуваме гласовете на истински личности и измислени персонажи, които продължават да витаят из прекрасната сграда на театъра. В представлението звучат истинските гласове на знакови артисти от последното столетие заедно с тези на невероятните съвременни актьори от театъра, децата актьори, които един ден ще ги наследят, както и гласовете на зрителите, които също прозвучават в представлението. Следващите дати за „Безкрайните сцени“ са 12.01 и 27.02.

Мисля, че мечтите ми в театъра не се различават от тези в реалността.

През колкото и творчески процеси преминавам, стигам до един извод. Винаги се усеща любовта, с която е направено нещо. Колкото повече вложиш от себе си в него, толкова повече то ще достигне до публиката. Ако артистите не се вълнуват достатъчно и истински от работата си на първо място, няма как и зрителите да се развълнуват. Пожелавам си да има повече такова изкуство.

Благодаря за поканата. Този наш втори разговор се превръща в рамка на целия път на „Паноптикум“ до момента. Надявам се да имаме още поводи да се срещаме.