Blue Moon е камерно бижу, обитава бар в Манхатън през 40-те на миналия век и разказва брилянтно за сантименталната раздяла на популярен бродуей текстописец със славата и обожанието. Ако “Новата вълна” на Линклейтър, излязъл в същата година, ви се струва твърде нишов и (просто) очарователно самоцелен, Blue Moon сякаш успява да очарова по-широката публика с игривата неравноделна формула да звучи едновременно съкрушително, горчиво, забавно и трогателно. Филмът е обран, стро́ен, бъбрив – съвършеният събеседник, който за около час и половина нито за миг не е досаден или в повече.

Итън Хоук влиза убедително в ролята на легендарния, но залязващ текстописец Лоренц Харт, прославен с безсмъртните джаз песни – My Funny Valentine, The Lady Is A Tramp, With A Song In My Heart, Blue Moon. Сценарият е на Robert Kaplow (Me and Orson Welles) – работил дълги години като преподавател по кинознание и творческо писане в гимназия в Ню Джърси. Ще бъде честно, ако и двамата задигнат по един Оскар (ей сега получиха своите номинации) – съответно, за главна мъжка роля и оригинален сценарий, защото в този текст няма анемична фраза, а Итън Хоук го обживява енергично и завладяващо. Актьорът е умишлено компресиран до комичния ръст от 152 см, за достоверност и атмосфера. Макар и ситен визуално, обаятелно владее “сцената” на бара, в който действието се развива, и скромното количество второстепенни герои – барман, пианист, есеист, са единствено публика на потока му от мисли, болки и откровения.

Не можеш да откъснеш ум от екрана, текстът е апетитен и спестява много doomscrolling, с което масовото съдържание на стрийминг платформите не може да се похвали. Както героят казва за текстовете си – I have written a handful of words that are going to cheat death. И тук думите действително ще останат за дълго. Ще научим още в откриващите кадри, че Харт умира, погубен от алкохолизъм, свлечен в тъмните нюйоркски алеи, а филмът проследява нощ от последната година в живота му. Остроумният монолог се лее в иконичен Манхатън бар, пресъздаден в дъблинско студио. Егото и увереността на героя постепенно отстъпват на разочарованието и тъгата от загубата на внимание – знаменитият му бродуей партньор – композиторът Ричард Роджърс, се е отдръпнал от него и споделя творческия си път с други артисти, а за капак достига пик в работата си с творба, в която Харт не взима участие и осмива саркастично.

Героят на Итън Хоук е хаплив и дори циничен в размишленията си за бледото, безконфликтно изкуство, което предпочита да угоди на публиката, вместо да е ярко и безпощадно. Това е оценката му за представлението на Роджърс – “Оклахома!” (както иронично подчертава – Оклахома с удивителна), чиято премиера тъкмо е напуснал по средата, за да дочака края ѝ в бара –  култово убежище за театралите на Бродуей. Харт е във вихъра си и словесните му атаки не прощават – But really who wants inoffensive art. Is that why god put us on the planet – to not offend people? Оклахома! изглежда е магнум опусът на неотдавнашния му приятел, а за него – досадна и олекотена творба. Сблъсъкът във възприятията им избуява остро малко по-късно – Something wrong with sentimental joy?, пита Роджърс. Well, it’s too easy – отговаря язвително Харт.

Героят на Хоук е също смирен покровител на изтънченото и естетичното. Издига в култ реплика от Казабланка (вероятно най-споменавания филм в историята на киното, който винаги някой някъде разказва и митологизира) – Nobody ever loved me that much. И докато въздиша по семплата ѝ гениалност, спонтанно кани случайно момче, разнасящо цветя, на тайно бохемско парти, а филмовата фраза е код за достъп. С това можем да добавим Blue Moon към пантеона на чаровните филми от миналата година с епично дълги пароли.

Харт споделя и за романтичните си провали с откритост и самоирония. Превърнал се в алкохолизиран апологет на младостта и красотата, доверява на публиката си в бара колко е главозамаян от Елизабет. Тя е 20-годишното му протеже, амбициозен млад сценограф, смущаващо очарователна. Всеки би могъл да се свърже със страха и горчивината, които Харт трогателно завоалира в шеговитост – докато изразява адмирации към чашата с уиски, допива друга и сравнява бутилката с визуална поема. Разказва прямо и без неудобство как носи своята уязвимост като наметало, за да може целият свят да я види, а лайтмотив на тъгата му са думите, с които Елизабет небрежно и снизходително го покосява и биха разбили всяко сърце – I love you darling. Just not that way.

След тази почти изцяло монологична увертюра, нахлува звездната тълпа от мюзикъла Оклахома!, начело с Роджърс, изигран от чудесния Андрю Скот. Заливат уютния бар в очакване на медийните рецензии за представлението. Еуфорията от суперлативните отзиви заглушава изповедите на Харт. Той поднася искрени поздрави за успеха на Роджърс, а малко по-късно му споменава, че с удоволствие би създал нещо ново и вдъхновяващо с него. Усещаме противоречията в разбиранията им за изкуството и посланието, което то следва да носи. Блестят като мечове и разделят. Между тях увисва само скованото остатъчно уважение и хладна любезност, Роджърс изразява своята признателност към Харт, с когото изгрява звездата му. Но ето го и елегантният танц на необратимото отчуждение – Харт залязва, а Роджърс триумфира. В разговорите с партньора си, Харт някак тъжно се смалява не само поради скъсения си ръст, но и сякаш – все повече сломен, често е поставен на по-долно стъпало или приседнал на кресло пред извисения Роджърс. 

И в тази приглушена барова обстановка нищо не е отегчително и далечно, както би могло да изглежда бродуейското жужене с артистичните му драми и вълнения. Темите и “хореографията” на его сцената са игриви, увлекателни и универсални. Линклейтър е щадящ и не упреква или унижава Харт, героят му е сам достатъчно критичен към себе си. В последната третина от филма той и Елизабет се укриват в тоалетната, където изливат откровения за авантюри, несподелености, неудовлетвореност – не се смущават от страх или срам. Грижата на режисьора към персонажите му е проводник на тази чувствителност, нужна в живота ни, която е нумизматична рядкост в циничните измерения на изтощителна състезателност. Малката заключена изповедалня на оголването във финала крие смисъла на и без това изтерзаните ни дни – да сме споделени и да ни чуят.

Филмът дебютира на миналогодишното Берлинале и беше показан у нас в рамките на Киномания.

* * *

Колонката на Славена е авторска поредица на нашия гост-автор – Славена Проданова.

Страстен пътешественик с ярко перо, дори когато споделя лаконично впечатления от места и творби в социалните мрежи, текстовете на Славена успяват да балансират между проникновения прочит и пъстрата, забавна страна на изкуствата (и живота).