Разгръщаме „По-широко поле за борбата“ – дебютния роман на Мишел Уелбек, преведен на български език от Красимир Кавалджиев. След „Елементарните частици“ това е второто заглавие, което влиза в новосформираната поредица с избрани произведения на големия френски писател. Художник на корицата е Иво Рафаилов.

„По-широко поле за борбата“ (ИК „Колибри“) e болезнено реалистичен разказ за изчезващата свобода в един свят, управляван от науката и от безсмислените ритуали на ежедневието. Почти анонимният специалист по информатика, от чието име се води разказът, е дълбоко нещастен. Той е самотен, почти без приятели, не привлича жените. Задълбочаването на неговата депресия е недвусмислен упрек към дехуманизираното либерално общество, издигащо в култ борбата за материални блага и сексуалната надпревара.

В абсолютно либералната икономическа система някои трупат несметни богатства, други са обречени на безработица и мизерия. В абсолютно либералната сексуална система някои водят разнообразен и вълнуващ полов живот, други са осъдени на мастурбация и самота. Икономическият либерализъм означава по-широко поле за борбата, разширяването му към всички възрасти в живота и към всички класи в обществото. По същия начин сексуалният либерализъм означава по-широко поле за борбата, разширяването му към всички възрасти в живота и към всички класи в обществото.

Мишел Уелбек (род. 1956 или 1958 г. според самия него) е добре известен на българската четяща публика. Скандален и неочакван в живота и в творбите си, той пленява с хапливото си чувство за хумор. Уелбек съчетава „самоличностите“ на романист, поет, есеист и режисьор. Автор е на есе за Х. Ф. Лъвкрафт и на книги с поезия. Романите му „По-широко поле за борбата”, „Елементарните частици”, „Платформата, „Възможност за остров” и „Карта и територия” го налагат като един от най-четените и превеждани съвременни френски писатели. Уелбек е носител на редица авторитетни литературни награди като „Тристан Цара“ (1992), „Флор“ (1996), международната „Дъблинска литературна награда IMPAC“ (2002), „Ентералие“ (2005). За романа „Карта и територия“ (2010) е удостоен с най-престижната френска литературна награда „Гонкур“.

По-широко поле за борбата

Мишел Уелбек

1

Нощта се превали, а денят се приближи: да отхвърлим прочее делата на мрака и да наденем оръжието на светлината.

Рим. 13:12

В петък вечерта бях поканен на купон у един колега от службата. Бяхме поне трийсет души, все средни кадри на възраст от двайсет и пет до четиресет години. По едно време някаква патка започна да се съблича. Свали си тениската, след това сутиена, после и полата, като през цялото време правеше невероятни физиономии. Няколко секунди се повъртя по пликчета, след което започна да се облича, понеже не виждаше какво друго може да прави. Впрочем тя не спи с никого – затова поведението ѝ е толкова абсурдно.

След четвъртата чаша водка доста ми прилоша и се наложи да се излегна на купчина възглавнички зад канапето. Малко след това две момичета се настаниха на въпросното канапе. И двете въобще не бяха хубави – всъщност това са дежурните дропли. Ходят да се хранят заедно и четат книги за развитието на говора при детето или нещо от този род.

Двете веднага почнаха да коментират новините на деня, как едно момиче от службата дошло на работа със страшно „миниатюрен“ минижуп – направо ѝ се виждал задникът.

Мнението им по въпроса ли? Ами било чудесно. Силуетите им, странно уголемени, се очертаваха като театър на сенките върху стената над мен. Гласовете им сякаш идваха свише, малко като Светия Дух. Всъщност изобщо не бях добре – това беше ясно.

Цели петнайсет минути ръсиха тъпотии. Имала право да се облича както си искала, това въобще не било от желание да съблазнява пичовете, искала просто да си се чувства добре, да се харесва на себе си и прочее. Последни злокобни останки от провала на феминизма. По едно време дори произнесох тези думи на глас: „Последни злокобни останки от провала на феминизма“. Но двете не ме чуха.

Аз също бях забелязал въпросното момиче. Как да не го видиш. Че дори и шефът се беше надървил.

Заспал съм преди края на разговора, но ме споходи мъчителен сън. Двете дропли се държаха под ръка в коридора, който се простира от единия до другия край на службата, маршируваха с високо вдигнат крак и пееха гръмогласно:

Задник гол ще ти покажа
не за да те свалям, не!
С рунтав крак ще те облажа,
тъй си правя кеф поне.

Момичето с минижупа стоеше в рамката на отворена врата, но този път беше с дълга черна рокля, тайнствена и строга. Гледаше ги с усмивка. На раменете ѝ беше кацнал огромен папагал, който всъщност бе шефът. От време на време тя го галеше по перата на корема небрежно и същевременно умело.

Когато се събудих, установих, че съм повърнал върху мокета. Купонът беше към края си. Скрих повърнята под купчина възглавнички и станах, за да се опитам да се прибера у дома. Тогава забелязах, че съм си изгубил ключовете за колата.

2

Сред Марселовци

По-следващият ден беше неделя. Върнах се в квартала, но пак не можах да си намеря колата. Всъщност не помнех къде съм паркирал – всичките улици ми се струваха еднакво подходящи за тази цел. Улица „Марсел Самба“, „Марсел Дасо“… много Марселовци. Правоъгълни блокове, в които живеят хората. Силно усещане за идентичност. Но къде ли беше колата ми?

Както си ходех из тези Марселовци, постепенно заради колите и нещата от този свят ме обзе някакво чувство на умора. Откакто бях купил моето пежо-104, си бях имал само неприятности: множество непонятни ремонти, няколко ожулвания… Разбира се, шофьорите насреща разиграват спокойствие, вадят формуляр за констативен протокол по взаимно съгласие, казват: „Окей, разбрахме се“; всъщност обаче в очите им се чете омраза – много е неприятно.

Пък и ако се замислим, ходех на работа с метрото. Вече не пътувах никъде през уикендите поради липса на подходяща дестинация. За отпуските най-често се насочвах към груповите екскурзии, понякога към ваканционни клубове. „За какво ми е тази кола?“ – повтарях си нетърпеливо, свивайки по улица „Емил Ландрен“.

И ето че едва когато излязох на авеню „Фердинан Бюисон“, ми хрумна да подам сигнал за кражба. В наши дни се крадат много коли, най-вече в близките предградия. Случката щеше да бъде лесно допустима и възприета както от застрахователната компания, така и от моите колеги. Защото как да призная, че съм си изгубил колата? Би било непредпазливо – веднага щяха да ме вземат за шегобиец и дори за ненормален или за палячо. С тия работи шега не бива – именно в такива ситуации другите си създават мнение за теб, завързват се и се развързват приятелства. Познавам живота, имам представа. Да признаеш, че си изгубил колата си, означава на практика да се отлъчиш от обществото. Така че я по-добре да я обявя за открадната.

По-късно вечерта самотата ми стана болезнено осезаема. По кухненската маса се въргаляха листове, леко изцапани с риба тон по каталонски на фирмата „Сопике“. Върху тях бях нахвърлял бележки за анималистично повествование. Анималистичното повествование е литературен жанр като всички останали, може би по-висш от други. Така или иначе, аз пиша анималистични повествования. Въпросното беше озаглавено „Диалозите на кравата и кобилката“. Би могло да бъде определено като етическо разсъждение. Бях се вдъхновил за него при кратка служебна командировка в областта Леон в Бретан. Ето един характерен откъс от съчинението:

„Да разгледаме най-напред бретонската крава: през цялата година тя мисли само за хрупане, лъсналата ѝ муцуна се свежда и издига с впечатляваща равномерност и никаква трепетна боязън не смущава трогателния поглед на светлокафявите ѝ очи. И това е тъй благонравно, и това е сякаш свидетелство за дълбока екзистенциална цялост, за завидна в много отношения тъждественост между нейното битие-в-света и нейното битие-за-себе-си. Уви, в случая философът се лъже и неговите изводи, макар и

основаващи се на правилна, дълбока интуиция, ще бъдат обезсилени, ако той предварително не се е застраховал и не е потърсил услугите на естествоизпитателя. Защото природата на бретонската крава е двойствена. В определени периоди от годината (опиращи се тъкмо на безотказно функциониращата генетична предопределеност) в нейното битие настъпва причудлива революция. Мученето ѝ се засилва, става продължително, хармоничната му структура се променя и понякога стъписващо заприличва на някои стенания, които убягват на човеците. Движенията ѝ стават по-бързи, по-нервни и понякога тя пристъпва в тръс. Дори муцуната ѝ, която дотогава с лъсналата си равномерност е изглеждала създадена само да отразява абсолютната перманентност на една скалоподобна мъдрост, сега се свива и гърчи под болезненото въздействие на наистина силно желание.

Разковничето на загадката е твърде просто: както казват говедовъдите на циничния си жаргон, бретонската крава иска само (проявявайки така – за което трябва да ѝ бъдем благодарни – едничкото желание в своя живот) „да бъде натъпкана“. И тя бива натъпкана, малко или много, директно; спринцовката за изкуствено осеменяване действително може, макар и с цената на някои емоционални усложнения, да замени пениса на бика при това действие. И в двата случая кравата се успокоява и се връща към първоначалното си състояние на вглъбена медитация, с тази разлика, че след няколко месеца ще роди прекрасно малко теленце. А това, между другото, е чиста печалба за говедовъда.“

Естествено, говедовъдът символизира Бог. Воден от ирационална симпатия към кобилката, той още в следващата глава ѝ обещава вечна наслада с множество жребци, а кравата, съгрешила поради възгордяване, постепенно ще бъде осъдена на тъжните наслади на изкуственото осеменяване. С печалното си мучене говедото не съумява да отмени присъдата на Великия архитект. Сформираната в знак на солидарност делегация от овце също не успява в това отношение. Както виждаме, в това кратко повествование Бог не е всемилостив.