На 14 март излиза от печат „Мутациите“ – сборник с разкази, които може да се нарекат огледални изображения или мутирали в своята противоположност известни творби. Автор е люксембургският писател Франсис Кирпс, а превода на българското издание дължим на Жанина Драгостинова. Дизайнери на корицата: Капка Кънева и Бояна Павлова.

„Мутациите“ (ИК „Колибри“) свидетелстват за утвърждаването на един блестящ автор с безгранично въображение – и кой знае, може би за появата на нов литературен жанр. Охлювът на стената странно напомня на „Петното на стената“ на Вирджиния Улф. Лъвът от сатиричния разказ на Курт Тухолски „Лъвът избяга!“ мутира в бяла мечка, която изследва модерния Берлин. Насекомото от „Преображението“ на Франц Кафка приема образа на домашна муха, която една сутрин открива, че се е превърнала в човек. Моделът на статуята на Венера от разказа на Проспер Мериме „Илската Венера“ работи като млада робиня в едно римско „стопанство“. „Анекдот от последната Пруска война“ на Хайнрих фон Клайст е пренесен в бъдещето, където последните четирима души воюват помежду си. Появява се и „Червената шапчица“ в образа на Баба Червена шапчица. Молитвата на Ингеборг Бахман „Призоваване на Голямата мечка“ е смесена с мита за Ктхулу на Лъвкрафт, като резултатът е поема, която странно напомня на стиховете на Готфрид Бен.

Роден през 1971 година, люксембургският писател Франсис Кирпс завършва психология в Страсбургския университет, но писането се оказва истинската му стихия. Преди появата на настоящата книга Кирпс набира популярност като автор на два сборника с разкази и един роман. „Мутациите“ обхваща седем разказа и една поема (написани предимно на немски), използващи като основа и отправна точка класически текстове. Оригинална и самобитна, книгата печели Европейската награда за литература през 2020 година.

Мутациите

Франсис Кирпс

Из ОХЛЮВЪТ НА СТЕНАТА

Трите хризантеми във вазата върху плота на камината вече са почти увехнали, но отровата им със сигурност още действа. Не бива да ги ям, независимо колко съм гладен. Вися на една бяла стена, пет или шест охлювни дължини над плота. Въпреки че
вече е есен, денят е топъл, но в камината гори огън, като че ли сме насред зима. Усещам как топлината идва отдолу, виждам жълто-червените трептящи отблясъци. Ако остана тук по-дълго, ще изсъхна и няма да мога повече да се мръдна от мястото си. Слънцето прониква вътре през короната на дървото пред прозореца. Денят е светъл. Трябва да съм спал много дълго и много дълбоко.

Как изобщо съм дошъл тук? Ако искам отново да намеря изхода, е безусловно необходимо да си спомня по кой път съм се озовал в тази стая…

Сега започва да ми просветва – вчера се случи нещо, което бих искал да забравя завинаги. Привечер в лехата със салатите се появи бирен капан, най-подлото и най-опасното животно от всички. Знаех от предците си, а пък те от своите и така нататък, че трябва да се пазим от бирените капани повече, отколкото от всичко друго. Дори само отдалече да подушим бира, ние, охлювите, губим ума си, мозъкът ни вече не ни принадлежи, като че ли някаква чужда сила поема управлението над нас и ни насочва право към течното ни унищожение.

„Не се поддавайте на измамните съблазни на блатото на смъртта“ – така ние, децата охлювчета, в онова безгрижно първо лято от живота си учехме в Училището на мъдростите, като аз и моите съохлюви повтаряхме тази повеля достатъчно дълго, за да я наизустим.

На това място все пак искам да отбележа: лично за мен това е малко неясно формулирано. Може би злото просто трябва да бъде назовано с името му, кратко и ясно: „Деца! Пазете се от бирения капан!“. Това би било разбрано и от по-простичко устроените охлюви. Но добре. Докъде бях стигнал? До вчера вечерта, точно така: заприиждаха от близо и далеч голите охлюви от съседните градини, лозовите охлюви от отсреща, стиломатофорните от парка, сякаш всички се бяха побъркали. Видях братовчедите си Камъчето и Крушата да пълзят към бирения капан, и двамата едва ли имат и годинка, черупките им са още млади и прозрачни. Чух ги как обсъждат дали под „блатото на смъртта“ наистина се има предвид биреният капан, а не по-скоро езерцето с патиците, имало толкова много възможности за интерпретация.

– Аз съм един свободен охлюв – извика моята стара съученичка Облачка – и няма да
позволя на никого да ми казва какво да правя, ясно ли е?

След което се прекатури през ръба и завинаги изчезна от живота ми.

Видях изгубили задръжките си охлюви да лочат от мътния бульон, докато в това време
дузина техни другари потъваха мъртви към дъното. Скоро миризмата започна да дразни и моите сетива, беше силна, горчива, примамлива. Ако исках да преживея нощта, трябваше да се махна от тази градина, да ида някъде другаде, където демонът да не може да ме улови.

В най-горещата част от следобеда бях дремал под увехналите листа до стената на къщата и се събудих чак сега, когато бъркотията беше в разгара си. Вероятно това се оказа моето спасение. С почти нечовешки усилия на волята обърнах гръб на градината и се насочих към близката отворена врата. Зад стените на тази къща ще намеря сигурност. Мислех си за какво ли не само за да отклоня вниманието си от бирените изпарения. Със светкавична бързина минах през вратата и се озовах в едно
приятно хладно мазе. Но алкохолните пари продължаваха да протягат към мен убийствените си пипала. Бърз като стрела, изпълзях напред, минах през рамката на ръждясал велосипед, промуших се между зъбците на гребло, измъкнах се от опасното острие на една коса и се плъзнах надолу от другата страна, после през процепа на врата и нагоре по безкрайна стълба, която водеше до дълго помещение.
Ловко се понесох по гладко лъснатите дъски и най-накрая завих надясно (или беше наляво?), навътре в това помещение, покатерих се по стената и после, да, после, полуумрял от изтощение, трябва да съм заспал.

Следата от слузта, която остана подире ми, проблясваща сребриста коричка, отдавна изсъхнала, преминава хоризонтално вдясно от мен, после се спуска косо надолу по стената и се губи някъде към пода.

Но чакай, какво е това? Изведнъж имам чувството, че съм наблюдаван. Изправям
стъбловидните си очи и наистина: не съм сам в това помещение. В креслото пред камината седи човек, седи си там, пуши и ме гледа с ококорени очи над огънчето на цигарата си, докато синьо-сиви облачета се вият около лицето му.

Това е Тя, ясно го виждам: дълга коса, завита на изкусни букли около главата ù, по лицето ù няма косми, надолу светлокафява пола, която стига почти до земята.

Хората, нали така, са разделени на две касти: Тя и Той. Тези, които са „той“, по принцип имат на главата си къса коса, най-често косми върху лицето и носят рокли с два крака,
така наречените панталони. Пушат лула, докато тези, които са „тя“, изглежда, че предпочитат цигари. Доколкото ние, охлювите, можем да преценим от нашата камбанария, „той“ са доминиращата каста. Никой не знае защо е така. Може би в древните времена е имало огромна война между „той“ и „тя“ и представителите на „той“ са победили, като завинаги са подчинили тези на „тя“. А какъв късмет е да се родиш охлюв в общество без касти, където всички са хермафродити и никой не доминира над никого…