Разгръщаме сборника „МОИТЕ. Есета за руската литература“ от Михаил Шишкин, един от най-изтъкнатите съвременни руски автори, известен и като безкомпромисен критик на режима на Владимир Путин. Преводът на книгата е дело на Деян Кюранов. Художник на корицата е Анна Лазарова (ИК „Колибри).

„Нима ни се предлага някаква учебникарско-христоматийна книга? Не. Това е книга полемика.

Полемиката е политическа. Макар че авторът не е политолог, а писател, който разказва за писатели, при това с емпатия и проникновение. Първата дума от посланието му е заглавието. Тези хора и тяхното писмено дело – заявява Михаил Шишкин – са МОИТЕ. За руското имперско, съветско, постсъветско училище те може да са някакъв задължителен материал; за властта в Кремъл – културен параван на насилието, за неруския свят – водачи в разбирането на Русия. За Шишкин те са бойни другари. Битката им е една: високата руска култура против руската несвобода, обединяваща деспотичната власт и нискокултурния народ. А Шишкиновите НЕГОВИ винаги са били против това институционализирано насилие. Винаги са губели битката – и пак я започват.“  –  Деян Кюранов

Михаил Шишкин (р. 1961 г.) е един от най-известните съвременни руски белетристи и публицисти. Той разбива стереотипа „Руският писател може да твори само в Русия“ и от трийсет години пише романите и есетата си в Швейцария. Много от тях са отличени с престижни награди („Русский Букер“, „Большая книга“, „Национальный бестселлер“, „Internationaler Literaturpreis“) и са преведени на над трийсет езика, включително на български. През последните години писателят работи активно за обединение на свободната руска култура срещу политическия режим в Русия. Заедно с швейцарски слависти е основател на литературната награда „Дар“.

Културата е форма на съществуване на човешкото достойнство. Можеш да отмиеш от себе си калта и потта, но как да отмиеш мълчанието? Периодът на полуразпадане на стронция е 28 години, на цезия е 30. Колко е периодът на полуразпадане на подлостта?

МОИТЕ. Есета за руската литература

Какво му стана на света, създаден от кирилицата?

Защо да има литература, щом тя не ни спаси нито от ГУЛАГ, нито от СВО?

Бъдното боде художника. Черният квадрат на Малевич е видяното от него бъдеще. В него бяха Първата световна война, Гражданската, ГУЛАГ.

Мисля, че не само аз сега виждам Русия като черен квадрат.

Хванали са се да претрошат гръбнака на руската култура като преди сто години.

Литературата в крайна сметка от всичко вади полза, дори от претрошен гръбнак. Без Колима нямаше да ги има „Колимски разкази“. Литературата е безразлична към съдбата на писателите, за нея важат само текстовете. Докато има жив език, текстове ще се раждат.

Но литературата за какво е?

Михаил Шишкин

Откъс от есето  МОЯТ ПУШКИН

Преведеният Пушкин ми е като откопана от археолога и извадена на показ статуя на бог. Останала е играта на линиите, релефът на мускулатурата, но го няма главното – трепета от божественото.

Преводът е цедка. Рядкото преминава, гъстото остава. Но какво ли е това сакрално Пушкиново „гъсто“, което руснаците вече близо двеста години се мъчат да споделят със света – и не могат?

Невъзможното – превод на „Евгений Онегин“ – бе сякаш по силите само на Набоков, но и той не смогна. Несполуката му пак беше за добро, защото днес светът има четири тома подробни коментари към всеки стих от романа. Западният читател има коментарите. Но няма Пушкин. Раждането на Пушкин е раждане на културния герой, който дава правилата за поведение на пробуждащата се нация.

* * *

Московският улус на Златната орда проспа Възраждането и Реформацията. Руското съзнание се пробуди едва във века на Просвещението и се видя: образован барин в обкръжението на роби. „Огледах се околовръст – и уязвена бе душата моя от тез страдания човешки…“

Западът, Изтокът, Югът и Северът – всички те са изконни врагове! Москва засити душите боярски4 и холòпски, когато се самообяви за Ковчега на истинната вяра сред океана от неверници и направи служенето на Царя и Отечеството залог за Спасението.

По времето, когато на Запад Шекспир е записвал монолога на Хамлет, писатели и поети в Русия изобщо не е имало. Имало е царе и юродиви. От Бога. Всички останали са били само изпълнители на каквото заповяда началството. Началството е заповядвало война.

За войната на началството му е трябвало нещо, което холопите не можели да му дадат: съвременни военни технологии. Петър викнал от Европа топчии – но пристигнали хора. Изящният образ „прозорец към Европа“6 е бил измислен от писател – от Francesco Algarotti в книгата му Lettere sulla Russia, излязла през 1759 година. Не прозорец бил изсякъл Петър, а дупка бил пробил, под ватерлинията! Съвременните технологии искат образование, а образованието неминуемо довлича понятието „свобода на личността“.

Заедно с европейците от XVIII век в Русия нахлули чуждестранни думи и нетукашни понятия: Liberté, Égalité, Fraternité. А новите руски думи ги измисляли литераторите:  общественост, граждански права, конституция, литература, човешко достойнство.

Раждането на Пушкин се проточило цял век. Първите руски поети носели мундири и пишели на императриците оди. Но думите европейци гризели  съзнанията и разяждали холопството. Няколко поколения – и думите извършили главната руска революция: превърнали нацията в сиамски близнак – едно тяло, две глави, които вече не се разбирали една друга! Оттогава в Русия съ-съществуват два рускоговорещи народа – но те говорят на различни езици! Едната глава е наблъскана с европейско образование, с либерални идеи и с представата, че Русия е част от общочовешката цивилизация. Тази глава не иска да пълзи по корем, иска да има свободи, права и конституция. Другата глава има свой си образ на света: Светата Рус е Ковчегът сред океана от врагове и само Бащицата от Кремъл може да отърве страната и народа.

Моята Русия се ражда ведно с Пушкин. И гледай сега: моята Русия я има, но име за нея няма. Тя – това са ония, но кои са те? „Руските европейци“? „Гнилата интелигенция“? Цайсовете? Демолайнократите? Нацпредателите? Онези, които „Дяволът ги е орисал да се родят в Русия с душа и талант“?

XVIII век е eпоха на ученичество, на преводи и преразкази. Пушкин е последният ученически акт на отрасналата вече руска литература, нейната дипломна работа, и същевременно – пробив и откровение за отрасналия вече руски читател. „Евгений
Онегин“ не е просто роман в стихове – той е Свещената книга на руснаците. Нейният първи стих: „Живя си вуйчо педантично…“ разтуптява руското сърце по-силно, отколкото „В началото бе Словото…“. Защото можеш цял живот да изживееш в
„християнска“ Русия, без да знаеш „Отче наш…“, но няма руснак, който да не продължи: „…но гледай го сега – болник…“. Този стих е нашата система за
идентификация „свой–чужд“.

Белински лепна на романа своя ярък етикет – „енциклопедия“, – с което даде началото на една бъркотия, траеща вече близо два века. Енциклопедията предполага цялостност, всеобхватност на изобразеното. „Енциклопедията на руския живот“8
цяла е зейнала в лакуни. Къде са изконните гоголевски зурли? Къде са обявите за продажба на човеци и добитъци? Къде е неизкоренимата началническа грубиянщина плюс мижитурското чинопочитание? Къде са реалиите на истинския руски свят? Тая „енциклопедия“ е по-скоро ред от пасторални картинки, отколкото огледало на отечествения живот. В своята картина Пушкин не се стреми към всеобхватност. Разобличението на ужасите на крепостното право той оставя за писателите от идното поколение. „Евгений Онегин“ – това е първият руски текст за най-важното. „Евгений Онегин“ е роман за човешкото достойнство. В Русия то е малко и струва скъпо.

„Евгений Онегин“ е замислен като едно немирно подражание на Байрон и Стърн на език, който дотогава не е дал нищо на световната култура. Седемте години раждане на романа – това е раждането на руската литература. Тургенев пише за Пушкин:
„Той самин трябваше да свърши две работи, разделени в други страни от цяло столетие и повече, а именно – да установи езика и да създаде литературата“. Но Пушкин прави и нещо още по-важно: той извършва преврат в отечественото съзнание, защото променя йерархията на руските ценности.

С Пушкин раждащата се руска култура догонва културата на метрополията, влиза в крак с общото придвижване на човечеството от ценностите на клана, рода, племето към ценностите на индивида, на личността. С Пушкин Русия наваксва пропуснатото.
Възраждането пробужда човешкото в средновековния човек, идеалите на античната култура помагат на европейското съзнание да се освободи от църковните догми. Реформацията преобръща представата на човека за мястото му в света. Центърът на
нравствената власт е преместен: вече не Ватиканът или Инквизицията решават кое е добро и кое зло – а единствено Бог в твоето сърце.

В една страна, в която критерий за истината винаги е било началството, историческият календар смества в Пушкин и Ренесанса, и Реформацията. Изборът е паднал върху един поет. Събудилото се съзнание на нова Русия е търсело език да изрази себе си. За да разбере себе си, са му трябвали думи. Кои сме ние? Откъде сме? Защо сме? Защо сме обкръжени от врагове и трябва да умираме за царя и отечеството? Как да живееш с чувство за лично достойнство в страна на холопи? Пушкин дава отговор на тези въпроси и в текстовете, и в живота си.

Пушкин става нравствена мяра на новата Русия. Това именно е имал предвид влизащият от запой в запой Аполон Григориев, когато е написал думите „Пушкин е нашето всичко“: „Изобщо не само в света на художествените, но и в света на нашите обществени и нравствени съчувствия Пушкин е първият и целокупен представител на нашата физиономия“. И казва по-нататък в тази знаменита своя статия „Поглед към руската литература след смъртта на Пушкин“: „За нашата руска натура той все повече и повече става мяра за принципите. В него е обединено всичко наше – всичко, от изцяло двойствените отношения на съзнанието ни към Петър и неговото дело до нашите напразни усилия насила да създадем в себе си и да внедрим в душата си обаятелните призраци и идеали на един чужд живот, до нашата не по-малко напразна днешна борба с тези идеали и нашите не по-малко напразни усилия да се откъснем от тях и да ги заменим с чисто отрицателни и смирени идеали. И всички истинни, правдиви стремления в нашата съвременна литература са в духовно родство с Пушкиновите стремления и техни преки потомци“.

На властовата пирамида, от чийто връх царят се разпорежда със съдбата на народите и на всеки поданик, Пушкин противопоставя алтернативна пирамида, в която най-високо стои поетът. Парадигматичната двойка цар–юродив е заменена с двойката цар–поет. На всевластието на традиционната руска система, за която човекът е, по израза на Петър I, „войник на отечеството“, а по формулировката на Берия – „лагерен прах“, Пушкин противопоставя друга власт, непозната в допушкинова Русия: властта на свободния творчески дух. На йерархията на холопското съзнание, в която всичко зависи от чина, от Пушкин насам противостои друга йерархия, неузаконена от никого, призната от всички:

Аз паметник за мен градих неръкотворен,
към него ще върви навек народен път,
възнася той глава висок и непокорен
над Александровия стълб.

Тези редове стават Декларацията за независимост на поета, те прогласяват една друга Русия, независима от солдафонското единоначалие.

Пушкин никога не би изрекъл „Поетът във Русия повече е от поет“. С цялото си творчество и с живота си Пушкин формулира главната руска ерес: В Русия поетът е повече от царя.

Така възникналото двувластие обаче неминуемо докарва конфликт: как да съ-съществуват две власти, дадени от Бога? В Русия двувластието винаги води до междуособици и кръв: пугачовщината, Сенатския площад… Поетите не са били по вкуса на властта в Русия, защото, като се почне от Пушкин, и те са станали власт: власт неподвластна на режима, също като него неизбрана от никого, а наредена свише – в границите на същата империя! Поданиците са длъжни да безмълвстват. На безмълвстването противостои само свободното слово.

Един прешлен от руската история: новият цар извикал в Кремъл заточения поет в дните на коронацията си и го запитал с кои е бил в дните на метежа. Разговор – в сянката на бесилото. Пушкин отговорил честно: „С моите приятели“. Царят можел да унищожи врага си с едно драсване на перото. Поетът винаги може да бъде убит. Но неговата власт не е в тленното тяло. Когато унищожава обезоръжени врагове, руската власт си служи с мъдрост и извъртания. Николай се самообявил за Пръв читател на Първия поет. Този кремълски разговор между царя и поета дава началото на двуцарствието в руското съзнание.