„Колибри“ зарадва верните почитатели на белгийската писателка Амели Нотомб с българско издание на новия ѝ роман, загадъчно озаглавен „Книгата на сестрите“. Преводът е заслуга на Светла Лекарска. Художник на корицата е Стефан Касъров.

„Книгата на сестрите“ започва с историята на двама влюбени, Нора и Флоран, които стават родители, докато са все още обсебени един от друг. Тристан, тяхната неособено желана дъщеричка, открива любовта, когато се ражда по-малката ѝ сестра Летисия. Поради липсата на родителско внимание Тристан се чувства „безлична“, недостойна за обич, но когато се появява Летисия, става чудо, което само Амели Нотомб може да обрисува: „Две души се откриха и отекнаха една в друга. Две планети застанаха така съвършено в една линия, че породиха доловима само за двете момиченца музика, която никога нямаше да заглъхне“. Не една беда сполетява сестрите, леля им, любимата им братовчедка и родителите им, но с присъщия си и отдавна доказан талант Амели Нотомб успява да разкаже една тъжна история по свой чист и светъл начин.

Истинската смелост на Амели Нотомб е в разнищването на собственото ѝ минало, в непосредствения разказ в първо лице, единствено число, който приковава вниманието на читателите и ѝ позволява да стигне до най-дълбоките пластове на човешкото его. Със своята неизтощима фантазия и ексцентричен стил Нотомб е абонирана за успеха още от 1992 г., когато излиза дебютният ѝ роман „Хигиена на убиеца“. През 1999 г. ѝ е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“, екранизиран под режисурата на Ален Корно. „Речи против Катилина” от 1995 г. печели награда „Жан Жионо”, награда на телевизионния канал „Пари Прьомиер”, награда на Френско-европейските литературни асоциации и награда „Ролан дьо Жювнел”. Романът „Жажда“ ѝ носи заслужена номинация за „Гонкур“ и първо място в класациите за бестселъри на Франция. С логото на „Колибри“ у нас е издаден и „Първа кръв“ – навярно най-личният и вълнуващ роман на Амели Нотомб, удостоен с награда „Рьонодо“ 2021 и Европейската награда „Стрега“ 2022.

Книга на сестрите

Амели Нотомб

Любовта на Флоран беше първото събитие в живота на Нора. Тя знаеше, че няма да има повече нито друга любов, нито друго събитие. Никога не ѝ се случваше нищо.

Нора, 25-годишна, работеше като счетоводителка в един автосервиз в град в Северна Франция. Тя мислеше, че да се скучае така, е нормално.

Флоран, 30-годишен, беше шофьор в армията. Когато проверяваше гумите си в сервиза, той виждаше Нора да пуши навън. Тя го заплени и той започна да идва всеки ден.

– Ако ми бяха казали, че ще ме хареса военен!

– Не съм военен.

– Нали работиш в армията.

– Ти като работиш в сервиз, да не би да си автомонтьор?

Беше луда любов. Двамата си говореха малко, защото нямаше кой знае какво за казване.

– Как ме намираш?

– А ти мене?

Всеки път, когато бяха заедно, мистерията започваше наново. Докосванията им предизвикваха искри, целувките – замайване.

– За това си има хотели – казваха им.

Те го знаеха. Но знаеха също колко важни са отделните етапи. И най-кратките раздели предполагаха драматични сбогувания, всяка нова среща изискваше безкрайни излияния. Нямаше как да е иначе, любовта не идва наготово.

Околните им предричаха:

– Ще ви мине. Страстта е до време.

По въпроса за срока мненията се различаваха и предвижданията се движеха между два месеца и три години любовни трепети. „После ще настъпи спокойствие“, твърдяха добронамерени хора.

Странно, макар и напълно невежи по въпроса, Флоран и Нора бяха убедени, че другите се лъжат, но не изпитваха нужда да им противоречат. Насаме Флоран казваше на Нора:

– Те не могат да разберат. Обречени или благословени, какви бяха двамата влюбени?

Беше им все едно и приемаха безусловно съдбата си.

– Ще се оженим ли? – питаше той.

Което нямаше нищо общо с традиционното „Ще се омъжиш ли за мен?“.

– Да – отговаряше тя така просто, сякаш ставаше дума за цвета на завесите в спалнята им.

Обявиха новината. Сватбата трябваше да се състои на 26 февруари.

– Изчакайте пролетта – посъветваха ги.

– Защо?

Датата остана непроменена.

Настаниха се в малка къща. Животът заедно ги очарова. Сутрин Флоран откарваше Нора до сервиза, после се отправяше към задълженията си. Работеха сериозно и всички им го признаваха. По това време все още нямаше мобилни телефони. В края на работния ден съпругът се обаждаше на жена си в сервиза. Тя очакваше това обаждане с вълнение.

Вечерите преминаваха в неописуема радост. Разхождаха се из полето. Отваряха бутилка хубаво вино. Готвеха заедно. Лягаха си с наслада. Отиваха на работа с още лепнещи за сън очи.

Изминаха три години в облаците. Околните вече едва ги изтрайваха.

– Няма ли да си родите дете? – съветваха ги.

– Защо? – Нали за това служи любовта!

Не се бяха замисляли.

Скоро Нора забременя. Хората въздъхнаха с облекчение. Зад гърба на двойката си разменяха мъдри думи.

– Това ще ги усмири.

– Нищо не може да сложи край на медения месец така лесно както едно новородено.

Бременността подсили любовния им плам. Влюбените възхитени откриха нови хоризонти за чувствата си.

Коментарите не закъсняха:

– Да си поживеят сега! След няколко месеца край на свободата!

– Ние с Жилбер, откакто се роди малкият, все се караме.

– Ще разберат какво значи умора и безсънни нощи.

На 13 ноември 1973 година Нора роди момиченце, което нарече Тристан.

– Прилича на теб – каза тя на младия баща, – бледа и руса.

Заслепени от щастие, младите родители се прибраха вкъщи веднага щом това стана възможно. Стаята на бебето, съседна на тяхната, беше готова. Тристан се оказа плачлива. Флоран и Нора се редуваха до люлката ѝ. Даваха ѝ бебешкото шише, взимаха я на ръце, не знаеха как точно да постъпят. Допитаха се до педиатъра, който изрече модерната за времето препоръка:

– Не ѝ обръщайте внимание. Ако я вземате на ръце веднага щом се разплаче, тя ще плаче още повече. И ще стане разглезено дете.

Проблемът беше в това, че ревът проникваше през стените. Не можеха да се правят, че не чуват.

Една нощ Флоран взе бебето в ръцете си и започна да му говори строго:

– Тристан, изглежда, че си приличаме, затова ти казвам направо: престани. Мама те обича, аз те обичам, всичко е наред. Край на ревовете!

И Флоран се върна в леглото.

– Доста твърд беше – прошепна Нора.

– Мисля, че тя ме разбра.

Малката повече никога не се разплака.