Ново издание на романа „Карта и територия“, за който големият френски писател Мишел Уелбек печели авторитетната награда „Гонкур“, се присъединява към известната вече поредица на ИК „Колибри“. Преводач на книгата е Красимир Петров. Художник на корицата е Иво Рафаилов.

„Карта и територия“ проследява живота на художника Жед Мартен, фотограф, после художник, който в един момент се среща със самия Мишел Уелбек, в този случай герой на романа. Творбата изследва напрежението между изкуството и реалността, връзките между „картата“ (представянето на света) и „територията“ (света такъв, какъвто е), като достига своята кулминация с едно фиктивно убийство на самия Уелбек, последвано от полицейско разследване. Изкуството, парите, любовта, смъртта са някои от темите на този роман, едновременно класически и модерен. А усетът за детайла, точната дума, иронията и сарказмът, присъщи на Уелбек, карат читателя да се усмихва – не непременно весело.

„Целият Уелбек е вътре“, пише в. „Фигаро“, обявявайки удостояването на творбата с наградата „Гонкур“.

Карта и територия

Мишел Уелбек

Светът от мен е отегчен,
ала и аз от него, Боже.
Шарл д’Орлеан

Джеф Куунс тoкy-що се беше надигнал от мястото си с протегнати напред ръце в порив на въодушевление. Седналият срещу него на небрежно застлано с копринена покривка бяло кожено канапе Деймиън Хърст сякаш се канеше да възрази нещо: беше леко прегърбен, със сърдито изражение на червендалестото лице. Двамата
бяха с черни костюми – този на Куунс на дискретни райета – с бели ризи и черни вратовръзки. Върху ниската масичка помежду им имаше купа със захаросани плодове, на която никой от тях не обръщаше каквото и да било внимание; Хърст пиеше светла бира „Будвайзер“.

Отвъд широкия прозорец като някакви вавилонски градежи се трупаха чак до хоризонта грамадните многоъгълници на високите сгради; нощта беше ясна, въздухът необикновено прозрачен. Сякаш се намираха в Катар или в Дубай; впрочем стаята беше обзаведена по подражание на рекламно изображение на хотел „Емирати“ в Абу Даби, взето от луксозен германски проспект.

Челото на Джеф Куунс леко лъщеше; Жед прокара по него четката и отстъпи три крачки назад. С Куунс определено нямаше да е лесно. Като цяло Хърст беше далеч по-понятен: би могъл да го представи като груб, циничен, от типа „майната ви, парите са си мои“, или пък като художник бунтар (макар и богат); най-сетне лицето му беше типично по английски масивно и сангвинично като на заклет привърженик на „Арсенал“. Общо взето, у него бяха налице различни възможни гледни точки, които би могъл да съчетае в цялостен, представителен портрет, например на характерен за своето поколение британски художник. У Куунс обаче имаше някаква двойственост, някакво непреодолимо противоречие между присъщата на търговския представител хитрост и екзалтацията на аскета. От три седмици Жед напразно се опитваше да улови
изражението на Куунс, докато той се надига възторжено с протегнати напред ръце, сякаш в опит да убеди Хърст, но то беше все едно да рисуваш портрет на мормон, автор на порнографски романи.

Разполагаше със снимки, на които Куунс е сам или в компанията на Роман Абрамович, Мадона, Барак Обама, Боно, Уорън Бъфет, Бил Гейтс… Никоя от тях не бе успяла да изрази дори в най-малка степен личността на Куунс, да проникне отвъд външността на продавач на открити шевролети, която той си бе избрал за пред света, и това дразнеше Жед. Впрочем фотографите открай време го дразнеха, особено големите фотографи с тяхната претенция, че разкриват истината за своите модели; не разкриваха нищо, а просто заставаха пред вас и включваха моторчето на апарата, за да направят стотина случайни снимки, а след това избираха най-малко скапаната от тях. Така постъпваха без изключение всички така наречени големи фотографи, някои от които Жед познаваше лично и изпитваше към тях единствено презрение, като смяташе, че са способни на творчество не повече от кой да е автомат за моментални снимки. На няколко крачки зад него, откъм кухнята, се чу как котлето на отоплението изщрака няколко пъти последователно. Той замръзна на мястото си. Вече беше настъпил 15 декември.

Преди година, приблизително по същото време, котлето беше изщракало по същия начин и накрая окончателно беше спряло да работи. Само след няколко часа температурата в ателието беше спаднала до 3 °С. Успял бе да поспи малко или по-скоро да подремне на пресекулки. Към шест сутринта бе източил последните литри топла вода, за да направи криво-ляво тоалета си, после си бе приготвил кафе и бе зачакал техника от „ВиК услуги всякакви“, откъдето бяха обещали да изпратят човек рано сутринта.

На своя уебсайт „ВиК услуги всякакви“ твърдяха, че имат амбицията „да вкарат ВиК услугите в третото хилядолетие“; като начало обаче биха могли да изпълняват уговорките си с клиентите, промърмори към единайсет часа Жед, докато сновеше из ателието в напразен опит да се постопли. По онова време работеше върху портрет на своя баща, който трябваше да носи названието „Архитект Жан-Пиер Мартен напуска създадената от него фирма“; поради ниската температура последният слой положени бои неизбежно щеше да съхне по-бавно.

Както всяка година, беше приел поканата на баща си да прекарат заедно Бъдни вечер и се надяваше да приключи през оставащите две седмици, но ако водопроводчикът
не дойдеше навреме, вероятно нямаше да успее. Всъщност това не беше чак толкова важно, защото не смяташе да подарява портрета на баща си, а само да му го покаже; защо тогава изведнъж започна да му придава такова значение? Явно в този момент беше крайно изнервен, прекалено много работеше, започнал беше едновременно шест платна и от няколко месеца насам изобщо не се беше спрял, което никак не беше разумно.
Към три следобед реши отново да се обади на „ВиК услуги всякакви“; непрекъснато даваше заето. Успя да се свърже едва към пет; служителката за връзка с клиентите
се оправда, че с настъпването на студовете са претрупани с поръчки, но обеща на следващата сутрин на всяка цена да изпрати човек. Жед затвори, след което запази стая в хотел „Меркюр“ на булевард „Огюст Бланки“.

На другия ден отново чака през целия ден човек от „ВиК услуги всякакви“, но също така от „ВиК чиста работа“, към които междувременно се беше обърнал. От „ВиК чиста работа“ пък твърдяха, че са съхранили традициите на „някогашните майстори“, но и те не бяха в състояние да спазват уговорките с клиентите…

За автора

Мишел Уелбек (род. 1956 или 1958 г. според самия него) е добре известен на българската четяща публика. Скандален и неочакван в живота и в творбите си, той пленява с хапливото си чувство за хумор. Уелбек съчетава „самоличностите“ на романист, поет, есеист и режисьор. Автор е на есе за Х. Ф. Лъвкрафт и на книги с поезия. Романите му „По-широко поле за борбата”, „Елементарните частици”, „Платформата, „Възможност за остров” и „Карта и територия” го налагат като един от най-четените и превеждани съвременни френски писатели. Набеден за ислямофобска творба, „Подчинение“ представя стремителен интелектуален и морален разпад на обществото, който намира своето отражение в политическата конюнктура.

Уелбек е носител на редица значими литературни награди като „Тристан Цара“ (1992), „Флор“ (1996), международната „Дъблинска литературна награда IMPAC“ (2002), „Ентералие“ (2005). За романа „Карта и територия“ (2010) е удостоен с най-престижната френска литературна награда „Гонкур“.

Откъс от „Елементарните частици“ на Мишел Уелбек

Откъс от „По-широко поле за борбата“ на Мишел Уелбек

Откъс от „Подчинение“ на Мишел Уелбек