„Черно сърце“ излиза в Италия през януари 2024 г. и незабавно се превръща в литературен триумф. С любов, каквато само големите автори могат да вложат в своите персонажи, Силвия Авалоне е създала емоционално помитаща история за наказание и спасение. История, която изследва най-тъмните и потайни кътчета на душата, за да ги изпълни със състрадание, живот и светлина.

„Черно сърце“ (преводач: Евгения Атева, ИК „Колибри“) ни среща с Емилия и Бруно в Сасая, малко селце, сгушено в планината Биела. В това забравено от Бога кътче на света те разбират, че са загубили всичко – макар и по съвсем различни причини – и че Сасая е място за бягство за тях, двама души, престанали да вярват в бъдещето си. Сюжетът задава въпроси, които нямат лесен отговор: какво се случва с любовта, когато научиш най-черните тайни на човека до теб; колко можеш да понесеш от тъмнината на едно черно сърце; и може ли да има прошка за всяко престъпление? Но независимо дали си виновен или невинен, жертва или палач, бъдещето идва и разкрива какви сме всички ние – безкрайно крехки и податливи на влияние човешки същества.

Силвия Авалоне (р. 1984 г.) е поетеса и писателка, изтъкната представителка на новата италианска литература. През 2007 г. публикува сборник със стихове „Моите двайсет години“, отличен с международната награда за поезия на млади автори „Алфонсо Гато“. През 2010 г. е издаден първият ѝ роман „Стомана“, който печели няколко авторитетни отличия: „Кампиело“ за дебют, „Флаяно“, „Фреджене“, класира се на второ място за наградата „Стрега“ 2010. По книгата е заснет и филм. Следват още успешни романи: „Марина Белеца“ (2013), „Там, където животът е съвършен“ (2018), „Приятелство“ (2020). „Черно сърце“ е първият роман, с който Силвия Авалоне ще бъде представена на българските читатели.

Черно сърце

Силвия Авалоне

Онзи понеделник на ноември, в който Емилия и баща ѝ поеха нагоре по пътеката, наречена Стрàдал Форке, през кестеновата гора, отделяща Сасая от останалия свят, беше Задушница.

Рикардо все си мислеше, че подобно място – малка затънтена махала – не е подходящо за началото на нов живот: не и за дъщеря му, не и след всичко преживяно от нея и най-вече, не и самичка. Но Емилия вървеше уверено, с бързи крачки.

Сутрешното небе бе ослепително синьо. Идеално пречистеният от дъжда през изминалата нощ въздух помагаше да изпъкнат и най-далечните подробности и
върху всяка форма струеше такава светлина, че човек почваше да вярва: на това високо и непокварено парче земя никой никога не можеше да умре и никоя история – да свърши.
Всъщност всичко бе свършило отдавна. Порутени навеси за добитъка, оброчен параклис с една Черна Богородица, обезобразена от времето… Баща и дъщеря си даваха вид, че не виждат разнебитените oстанки покрай пътеката. Потяха се и мълчаха. Толкова години бяха чакали този момент, че сега се бояха да не го развалят, ако заговорят. Пътеката за мулета бе покрита с дебел килим от мокри листа, тъй че и стъпките им не издаваха звук. Само сърцата им ехтяха оглушително. И двамата ги чуваха как бумтят от умората, вълнението, страха, усилени от спотаената навсякъде наоколо тишина, сред корените, между клоните. Жива тишина.

От време на време оставяха куфарите, за да си поемат дъх. Бяха хора от равнината, дробовете им не бяха свикнали с високото, ходеха в планината само през ваканциите, а и бе минало много време от последния път. Боляха ги краката и гърбовете, но до Сасая не можеше да се стигне другояче: нямаше асфалтирано шосе, нито черен път или дори далечно подобие на проходим участък за кола. Наложи се да оставят колата в Алма,
последния аванпост на цивилизацията, и да продължат пеш, както през петдесетте. И понеже шейсет години по-късно никой – с редки изключения – не бе склонен да броди през гората, за да си купи мляко или пакет цигари, резултатът бе, че срещнаха две свраки и една катерица, но от хора нямаше и помен.

Сега всичките им тревоги бяха за къщата и състоянието, в което ще я заварят. Няколко седмици преди това Рикардо прати далечен роднина, доверен човек, да поогледа и в последната минута наяве излязоха типичните повреди – бойлерът бе стар, тръбите – също и не бе сигурно дали ще издържат на студовете. Някои от капаците на прозорците бяха изметнати и имаше опасност топлината от печката да отива на вятъра. За
капак – електрическата инсталация бе пострадала на много места от мишките.

Емилия, както се очакваше, не искаше да отлага преместването си. Настояваше, че ще се оправи и ще се погрижи за всичко. Довереният роднина, Алдо, свърши каквото можа, предвид скорошното им пристигане: поизчисти, смени някой и друг кабел, запуши няколко пролуки. Но ги предупреди, че за голямата част от работата трябва електротехник, и то добър, а и съгласен да се качи дотам. Та перспективата да стоят на свещи в оная тъмница, типична за селище без улични лампи тревожеше и двамата.

По средата на пътя поседнаха на едни големи камъни, поставени там сякаш нарочно за почивка. Обедното слънце пронизваше със светлина и най-ниските клони, палеше последните останали по тях листа, спираше върху падналите кестени и ги излъскваше като перли.

– Ако събереш набързо едно десетина кила – посочи ги баща ѝ, – ще преживееш седмици наред. – Усмихна се и добави иронично: – Ще издържиш дори ако през зимата, както се очаква, пътеката потъне в сняг.

Емилия протегна крак, побутна с върха на ботуша си една подгизнала от вода бодлива обвивка, но не отговори на провокацията му.

– Помниш ли леля Йоле? – продължи Рикардо, поклащайки глава. – Никой не можеше да я убеди, че хлябът е по-добър от кестените. Истинска valìt.

Помнеше я, макар да не искаше. Слабото място на Емилия – ето, подхващаме важната тема – бяха мъртвите. Леля Йолe бе починала няколко месеца след „случката“. „От мъка“, както се говореше.

Запита се как всъщност ще живее в къща, принадлежала на някого, за когото не иска да мисли, с всичките ѝ мебели вътре, покривки, джунджурии. И два пъти дневно да катери стръмнината, която в спомените ѝ бе просто пътечка и като дете бе подскачала весело по нея, а сега се бе превърнала в стръмно нанагорнище, дробовете ти да пръсне. Нагоре-надолу, лете и зиме.

Да пазарува, да търси работа и при положение, че намери, да я задържи. Даде си сметка, че човек изпълняважеланията си и в същото време им изневерява.
– Ще свикнеш – успокои я баща ѝ, прочел мислите ѝ, и добави през смях: – И ще направиш ей такива прасци. А щом осъзнаеш, че това е лудост, както всички неведнъж ти казвахме, ще дойда да те взема. Още утре дори.

– Няма да се наложи.

– Не е признак на слабост да промениш мнението си.

– Това го казваш ти – отвърна сухо Емилия. – Знам как да отпуша тръба, да боядисвам. И с дърводелските работи се оправям, дори мога да си направя шейна за зимата.
Пусна типичната си предизвикателна усмивчица, същата от онова място, където се бе научила да шлифова, да реже с трион, да лъже като по учебник и да очертае съвършения профил на пейзаж с един цветен щрих.

– Сериозно ме безпокои снегът – продължи нервно Рикардо. – А като останеш тук откъсната от света, с телефон, който ту лови мрежата, ту не? Алдо казва, че се хваща само от едно място в кухнята, но да видим…

Какво ще правиш, ако няма връзка? Ще извикаш хеликоптер от Горското с димни сигнали ли?

– Татко – въздъхна Емилия, – до онзи ден живях без мобилен.

Кестените бяха целите в бодли и едва ли някой ги събираше. Над дърветата се провиждаха голи скали, гори, докъдето погледът стигаше, и пръснати сред тях, обвити в тъмна сянка или залети със студена светлина – къщи, скупчени на десетина групички, най-малката от които бе Сасая.

Баща и дъщеря стояха и мълчаливо ги съзерцаваха. После Рикардо се обърна към Емилия с усмивка, която можеше да значи и надежда. И тя откри на белязаното му от горести лице, но все още хубаво, все още младо на петдесет и девет години, един изгубен спомен: изражението на вяра, което бе забелязала в първия учебен ден, когато я заведе за ръка до входа на началното училище „Колоди“. Нямаше други деца, придружени от бащите им, а и за самата нея това бе нещо ново, защото татко ѝ работеше непрекъснато, пътуваше дори в събота и неделя. Но – както по-късно щеше да разбере – той винаги е бил до нея.

 “Черно сърце“ – роман за травма, разкаяние и прошка