Разгръщаме новия роман на Джулия Каминито, новия мощен глас на италианската литература! „Болест, която (не) съществува“ (ИК „Колибри“) е поредно доказателство за способността на авторката да вниква в дълбините и да улавя противоречията в човешката душа. Преводът е дело на Ина Кирякова. Художник на корицата е Стефан Касъров.

В забързаното и невротично съвремие един млад мъж на име Лорис е на кръстопът между спомените от детството и заобикалящия го свят на зрелостта, в който се усеща неразбран и отхвърлен. Чувствително и интровертно дете, той прекарва ваканциите и уикендите на село при дядо си Темпеста, към когото е много привързан. Но и детството има край и Лорис продължава своя път в годините, намира си приятелка, на която дава прякора Джо, наема малък апартамент в живописен римски квартал, започва работа като стажант в издателство… Нещата обаче не вървят така, както би желал. И се появява болката. Необяснима и силна. Той подозира, че страда от нелечима болест, ала никой не му вярва освен едно въображаемо създание на име Катастрофе, което приема различни форми: гълъб, котка, вълк, риба, и запълва пространството около него. Болестта, от която Лорис се страхува, става главен герой в тази проникновена книга. Но дали само в нея?

Родена през 1988 година, Джулия Каминито завършва политическа философия, работи като редактор за римското издателство „Джулио Пероне“ и сътрудничи на различни периодични издания. Още с дебютния си роман „Голямото А“ („Джунти“, 2016) грабва вниманието на публиката и печели три важни отличия: „Багута“ и „Джузепе Берто“ в категория „Първа творба“ и „Бранкати“ за „Млади дарования“. С романа си „Водата на езерото никога не е сладка“ („Бомпиани“, 2021), Каминито печели наградата „Стрега Оф“, както и престижната „Кампиело“ през 2021 година. Перото на Джулия Каминито улавя социална динамика, която е невидима за много съвременни писатели. Произведенията ѝ завладяват с отривист и дълбоко емоционален език, неочаквани образи и сурова чувствителност.

Болест, която (не) съществува

Джулия Каминито

Болката е като яйце с плътна черупка, усещаш, че си го погълнал и то се плъзга надолу в гърлото, хранопровода, стомаха, намира местенце, където да се настани, не го е грижа за деня и часа, иска винаги да знаеш, че го има; овално е, цимент е, не е за вярване, че съществува и заема пространство.

Болката е там и напира, напира, става несдъвкана хапка, бучка, твърда е, можеш да я напипаш под кожата, докато черупката се пропука и нещо излезе от нея.

Няма и помен от жълтък, няма я мекотата на белтъка, има само едно миниатюрно и бледо същество, попова лъжичка, което се движи безспирно из цялото ти тяло, от раменете до петите.

За това си мисли Лорис, проснат по гръб на пода, когато яйцето в него се пропуква и зверчето му тръгва да тича.

Банята е два на три метра, краката му стигат до вратата, а главата му е между бидето и мивката, оттам вижда фитингите, болтовете, мръсните уплътнения, къдравите косми в основата на отходните тръби, цял метален и водопроводен свят, който въпреки несъвършенствата си работи, върши това, което трябва да върши.

Джо чука на вратата и казва: На какво си играеш?

Струва му се невъзможно да стане и да ѝ отвърне, да се изправи до вратата, защото яйцето вече е счупено и дребното наелектризирано създанийце хуква към мускулите на краката му, кара ги да изтръпнат, да станат болезнени и галопира към корема, предизвиква спазми, контракции.

Лорис настойчиво се пита каква е тази болка, колко притиснати и допрени един до друг органи има в тялото му, къде точно е черният дроб, докъде стига апендиксът, от коя страна е далакът.

Не всеки път си задава тези въпроси, но сега те го подгонват, преследват го.
Размърдва леко пръстите на ръката си, за да извади телефона от джоба си с безусловен рефлекс, но няма джобове, по гащи е и няма как да потърси в Гугъл.

Внезапна болка в корема, световъртеж, астения, диагноза

Иска му се да напише това в Гугъл и да поиска отговор, за да узнае колкото е възможно по-скоро какво му е отредила съдбата, но дланите му са обърнати нагоре, напразно очакват нещо да ги запълни.

Джо се мъчи да отвори вратата и избутва малко краката му, които изглеждат меки, без бедрени кости или пищяли, без капачки на коляното или предноходилни кости.
Казва: Какво правиш?

Преди малко Лорис затвори компютъра и изтърча в банята, мислеше, че има колика, усещаше някакво притискане, но нищо не се случи, остана си само болката:
загнездилото се яйце, твърдо присъствие, което изглежда обло, но и ръбесто.

Сърцето му бие с накъсан, непостоянен ритъм, подскача между гърлото и гърдите и пронизваща болка се излъчва внезапно към едната ръка или към двете, не е
сигурен, може би само към едната. Пита се дали не е признак на инфаркт, може би точно това става, сърцето му се готви да преустанови жизнеподдържащата си
функция. Колкото повече вярва в това, толкова по-силни са пробождащите болки и инфарктът наближава, дава си сметка, че ако се успокои, ще се почувства по-добре,
но не успява да спре, да прекъсне веригата от мисли, които от мозъка стигат до сърцето, карайки нервите и вените да вибрират.

Мисли отново за това, което знае, не е много наясно с посоките и разположението на органите си и му се иска да изкрещи, че в тялото му има някаква измама, всичко изглежда наопаки, всичко е ненадеждно.

Прозорчето в банята е правоъгълник към нищото, отпред са две от стените на сградата, хазяинът казва, че апартаментът е на първия етаж, но за Лорис е очевидно, че това е леко повдигнат приземен етаж: Джо го нарича зандан, защото прозорците са с решетки и не могат да се отварят.

Лорис си представя една ивица от ведро небе, която се издига над блока и над град Рим, усеща силата на случващото се навън, то е нормално, умее да съществува и да се развива, съответства на някаква идея за света.

Вътре в тази баня обаче устата му е пълна с лепкава слюнка и в лявата ръка, сега е сигурен, усеща бодежи и вибрации, сърцето му би могло да се разцепи наполовина.

Изпитва огромна и спешна нужда да чете, да прочете дори само две думи, дори само три реда, и очите му обхождат нещата наоколо, търсейки някой етикет на перилен препарат, някой надпис на почистващ спрей, но няма нищо.

Чува, че Джо натиска вратата, за да се провре вътре, и е нервна, всеки момент може да каже: Каква е тази пантомима, тази загуба на време?

Тя не е свикнала да го вижда така, проснат на земята като килим, като свлякъл се пешкир, и не разбира, не може да разбере какво му се случва и защо, мисли, че той преувеличава, че прави драма от лека болка в корема, от болежка в ребрата.

Джо почти е влязла, когато Лорис вижда ясно създанието.

То седи върху пералнята, Лорис го разпознава, макар че отдавна не го е виждал.

Катастрофе е провесила крака, поклаща ги весело като малко дете, кожата ѝ е прозрачна, но груба, срещу светлината се виждат пъпчици, очите ѝ са виолетови и
цепнати, бретонът ѝ е равно подрязан до средата на челото, има бенка върху устната, тя е водна тийнейджърка, на гърба си има перка на акула и наместо бели дробове, две водолазни бутилки.

Върви си!, ѝ прошепва Лорис и паниката му расте, но тя щрака с пръсти, сякаш ѝ е хрумнала революционна идея.

Катастрофе слиза от пералнята и тръгва към него, застава над проснатото му тяло и го наблюдава отвисоко. Разтваря едната си ръка, дълги извити нокти и люспи на усойница, поставя я нежно върху корема му и натиска, първо леко, за да намери точното място, болното място, и после използва два пръста, поставя ги вляво
над тазовите кости. В резултат на натиска болката пронизва тялото му като мълния.

Катастрофе му показва къде е редно да изпитва болка и Лорис надава остър вик, усеща как сърдечният мускул тупти в слепоочията му, дишането му е пресекливо, трептенията стигат до ноктите му.

Ето, умирам, си помисля той за миг.