На 17 април, за първи път на български език, излиза сборникът „Кибритчета „Минерва“ 1990-2000“ от бележития италиански писател, есеист, философ и ерудит Умберто Еко. Преводач на изданието е Ина Кирякова. Художник на корицата: Боряна Красимирова.

„Кибритчета „Минерва“ 1990-2000“ (ИК „Колибри“) обединява текстове, публикувани между 1990 и 2000 г. в легендарната рубрика „Бустина ди Минерва“ – „Кибритчета „Минерва“, която Умберто Еко списва в сп. „Еспресо“ в продължение на повече от три десетилетия, изявявайки се като ярък публицист, прозорлив анализатор, политически и социален коментатор.

Пъстрата мозайка на живота, чувствата и мислите на хората от 90-те години на миналия век през присмехулния, ироничен, саркастичен, но и дълбоко хуманен поглед на Еко. Размишления за големи и малки събития, за италианското общество и цялото човечество, за медиите, за съвременните технологии, за съдбата на книгата в дигиталната ера, за ролята на интелектуалците в обществения живот, за екологията, за генетиката, проницателни прогнози за бъдещето, поднесени от ерудит и завладяващ разказвач, който притежава умението да превръща злободневното в литература. Теми, надраснали времето си, звучащи актуално и в наши дни. Така най-сбито може да се представи съдържанието на този сборник – истинска наслада за мислещите хора.

Умберто Еко  (1932–2016) е искрящ белетрист, есеист, философ, семиотик и културолог и без съмнение един от най-влиятелните интелектуалци на нашето съвремие. Автор е на литературните класики „Името на розата”, „Махалото на Фуко” и „Баудолино”. Романите и есетата му са преведени на над 30 езика и са продадени в обем над 10 милиона екземпляра. От 1985 г. Умберто Еко е отличен с над 30 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света като Университета в Одеса (1986), Нова Сорбона (1989), Лиежкия университет (1989), Софийския университет „Св. Климент Охридски” (1990).

През 2020 г. „Колибри“ издаде сборника „Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество“ (преводач: Вера Петрова), внушително томче с над 170 есета, публикувани между 2000 и 2015 г. в емблематичната рубрика „Бустина ди Минерва“. А през 2021 г., отново с логото на „Колибри“, излезе забележителният труд „Да кажеш почти същото“ (преводач: Дария Карапеткова), илюстрация на проблемите, които преводът поставя, пречупени през личния опит в ситуации, с които Умберто Еко се е сблъсквал в битието си на издател, автор и преводач. 

Кибритчета „Минерва“ 1990-2000

Умберто Еко

КАК ДЕМОКРАЦИЯТА ВРЕДИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Преди няколко години Ханс Магнус Енценсбергер написа много убедителна статия за това как в наши дни политиците (и изобщо могъщите) са обречени да не разбират хората, с чийто живот би трябвало да се занимават. Колкото по-висока е тяхната отговорност, колкото повече са изложени на риск от покушение (или във всеки случай на посегателства върху правото им на личен живот), толкова повече се заобикалят с телохранители, които ги вкарват в бронирани автомобили, хеликоптери, частни самолети, оттеглят се в укрепени домове, прекарват почивките си в открито море. Колкото по-голяма е отговорността им за света, толкова повече не знаят нищо за света.

Вярно е, че това е ставало и с фараоните и с абсолютните монарси, но представата, която имаме за политик при демокрация, е различна и различна е неговата роля: факт е, че искаме да го виждаме как върви по улицата и гали дечица по главите. И все пак дори когато гали дечица, човекът на властта е затворен в нещо като невидим балон, охраняван от групи свръхвъоръжени телохранители. А какво да кажем, ако му се прииска да погали момиченца, при това двайсетгодишни? Както се видя при скандала „Сексгейт“, ще трябва да направи това за броени секунди между тоалетната и кабинета, когато телохранителят се е обърнал за миг на другата страна. Тутанкамон или Кралят Слънце са имали повече възможности да разпускат от време на време.

Покрай това напомняне на неотдавнашния скандал се сетих за едно друго изказване отпреди няколко седмици на Марио Варгас Льоса, който похвали „Сексгейта“ като положителна проява на демокрация. Обобщавайки с мои думи: властимащият в демократичната страна не трябва да има харизматичен чар, нито да бъде изряден; напротив, той трябва да бъде изнудваем и изнудван и колкото повече се дискредитира, толкова повече остава под контрола на гражданите.

Ако се замислим, този принцип не е нововъведение, а се появява в модерната епоха с практиката властимащите да бъдат подлагани на политическа сатира. За фараоните не е нужно да го споменавам, но дори по адрес на римските императори политическата сатира е била абсолютно недопустима; обидните шеги, които войниците са крещели по време на триумфите, са били карнавална разпуснатост, приемлива само при тези събития, и не са имали нищо общо с постоянния контрол, упражняван от онази яростна и непрекъсната критика, която е безпощадната карикатура, ежедневната нападка, безмилостното изтъкване на недостатъците. Такива практики са били предназначени да се използват по-скоро като оръжия срещу врага (примерно жестоките карикатури в конфликта между Ватикана и Реформацията), а не като нормална практика за контрол над собствените владетели и господари.

Трябвало е да се изчака до първите сатирични публикации срещу кардинал Мазарен във Франция, после до английските карикатури през XVIII век, до филипиките, които са си разменяли революционните фракции във Франция, и накрая през XIX век се е стигнало до окончателния триумф на политическата карикатура. Говоря за карикатура – а не за сатирична рисунка, която напомня незабавно за не особено почтителен начин на говорене за властта, – защото в тази форма на ежедневен натиск, на който е подложена властта, се включват и всички форми на контрол върху скандални неща като разкрития за болести и слабости, скелети в гардероба, недостойни роднини, непристойни поведения и тъй нататък, като все повече и повече се рови в личния живот както в духовен, така и в материален смисъл.

Нормалните хора обикновено не мислят за това, но да чуваш (и да виждаш) всеки ден, че имаш физически дефект, че си извършил срамно смешна постъпка, че си импотентен, че си крадец, причинява болка, независимо дали става дума за истина, или за клевета, и не свикваш никога с това, колкото и да си дебелокож. И тогава какво правиш? Затваряш се в кръга на верните ти хора, които ти казват да не обръщаш внимание на тия проклети завистливи и продажни клеветници и ти повтарят колко много те уважават и ти се възхищават. А как поддържаш този кръг от верни хора, които са, тъй да се каже, психологическо условие за политическото ти оцеляване? Посредством мрежа от услуги, поставяйки ги на отговорни постове, създавайки една много здрава верига на взаимопомощ.

Кръгът се затваря. За да може да те държи под контрол, демократичното обществено мнение трябва да те дискредитира, а ти, за да оцелееш при демократичното дискредитиране, трябва да създадеш около себе си структури на тайна власт, които убягват на всякакъв контрол.

1998

Още от Умберто Еко

Откъс от “Да кажеш почти същото” на Умберто Еко

Откъс от “Хроники на едно течно общество” от Умберто Еко

Откъс от “Как се пътува със сьомга” на Умберто Еко