На 09 ноември от 18:00 ч. във Филмотечно кино „Одеон“ ще се състои премиерата на втория том на „Ходене по буквите“ от Марин Бодаков. Сборникът включва внимателен подбор от стотици рецензии, които поетът и литературен критик пише в периода 2014 г. – 2021 г. И двата тома на книгата са публикувани от издателство „Точица“, на което Бодаков бе един от тримата създатели.  

„От човек до човек с книга в ръка“: това е мотото на колонката на Марин Бодаков „По буквите“ в онлайн медията „Тоест“. Преди това тя беше ежеседмична колонка във в-к „Култура“, а след това в наследника му „К.“.  
Взети заедно, тези рецензии представляват особен вид литературна история. Тя е писана на момента, а не в ретроспекция; в нея българските заглавия са в естествената си среда от новоизлезли преводи, витаещи във въздуха теми, литературни и не само събития.

Тези текстове са умен, понякога ироничен пътеводител към важни заглавия,

но и към нашия личен опит като читатели, като хора от една общност, която чете, спори, вълнува се, опитва се да свърже случващото се между страниците със случващото се между нас. Да извади от това някакъв смисъл.

Вторият том на този сборник ни припомня как сме се опитвали да осмисляме живота си през литературата – и то съвсем наскоро. И тъй като у нас високата литература рядко изчерпва бързо-бързо тиражите си, много от тези книги са още в продажба.“

Това пише Зорница Христова, която заедно с Надежда Радулова е съставител и редактор и на двата тома. Дизайнът е подготвен от Кирил Златков и Ясен Григоров.

„Ходене по буквите“ е опит да се удължи разговорът за литературата днес, но също е повод за дискусия за литературната критика сега и в бъдеще. Каква е историческата ѝ роля? Защо е важна нейната актуалност? Към кого е насочена? И къде изобщо можем да я търсим? Това са част от въпросите, за които книгата дава повод.

В дискусия за критическите текстове на Марин Бодаков, за неговата значима роля за развитието на литературната критика в България въобще, но и за нуждата от литературна критика тук и сега, по време на премиерата на книгата ще разговарят писателката и журналистка Силвия Чолева, писателките и преводачки Надежда Радулова и Зорница Христова, както и двама от вече отдавна завършилите студенти на Марин Бодаков: Ивана Хиткова (литературен критик) и Панайот Стефанов (създател на списание „Нула32“). Модератор ще бъде журналистът и преподавател Николай Колев.

Избрани текстове от „Ходене по буквите“ на Марин Бодаков

Били Колинс „Етюд в синьо, каки и млечно зелено“
Поезия
Двуезично издание
Превод от английски Христина Керанова
ИК „Знаци“, Бургас, 2015

Стихотворенията на Били Колинс са доказателство, че дълбината може да бъде общителна, че само на бунищата на всекидневието избуяват прозрения, че стихотворенията са не само вдъхновение, но и крайно акуратна организация. Много е хубаво, че за кратко време разполагаме с трети превод на големия американски поет у нас – и удоволствието е не само от четенето, но и от сравне нието на трите книги.  

26 юни 2015 

Милан Кундера. „Празникът на незначителността“
Превод от френски Росица Ташева
ИК „Колибри“, С., 2015 

Какво да очакваме от автор, подписал книги като „Шегата“, „Смешни любови“, „Книга за смеха и забравата“? Да жали смешното. Кундера пише: „Отдавна сме разбрали, че вече не е възможно да се разруши този свят, нито да се преизгради, нито да се спре нещастният му ход напред. Само една съпротива е възможна: да не се взема на сериозно. Установявам обаче, че шегите ни са изгубили цялата си мощ“. Почувствах се като илюстрация на неговите твърдения, когато страници по-късно прочетох фантасмагоричния фрагмент, в който Сталин, Хрушчов и Брежнев виждат през прозореца как един ангел виси над покрива. Сталин ще вземе пушка, но тя ще гръмне в края на „Празникът на незначителността“, вече в наше време, срещу страдалеца Калинин, който се облекчава под статуя в Париж. Не, не ме досмеша, макар моите студенти най-вероятно ще се подсмихнат – стига да знаят поне кой е Сталин. (Кундера, разбира се, разисква и това.) Големият писател има обяснение защо не ми е смешно: според него само обичта към незначителното, което ни заобикаля, е ключ към мъдростта. И само доброто настроение, при помня го заедно с Хегел, ни носи истински хумор, а не ирония и сарказъм. Затова последният роман на Кундера прославя (красотата на) незначителността, която стои в основата на нашия живот. Както винаги, в объркващото богатство на романистиката си, Кундера смесва различни исторически времена, реални и въображаеми персонажи, прочувствени с горчивината си сюжети и афористика… Но размисълът за незначителното преобладава – докато се наложи да се примирим с него, че и да го обикнем: „Да си грозен също ли е човешко право? А знаеш ли какво значи да носиш тази грозота през целия си живот? Без никаква почивка. И пола си не си избирал. Нито цвета на очите си. Нито века си. Нито страната си. Нито майка си. Нито едно от важните неща. Правата, които може да има човекът, се отнасят само до незначителни неща, за които няма причина да се бориш или да пишеш прословути Декларации“. Със сатанински психологизъм Кундера е описал как Сталин се шегува и постоянно подхлъзва своя антураж, който не знае как най-адекватно да реагира на историйките му, защото не разпознава дали са шеги, или 109 не. Но докато четях бравурния „Празникът на незначителността“, постоянно си мислех, че могъщият Кундера нещо хързулва и мен… А дори и себе си.

  18 септември 2015 

Раймонд Детрез „Не търсят гърци, а ромеи да бъдат“
Православната културна общност в Османската империя. XV – XIX век
Изд. „Кралица Маб“, С., 2015 

На една писателска маса Дмитер, колега от Минск, ме посочваше с пръст: „А сега нека българинът да каже!“. „Ама, Митя, аз първо съм баща, после поет, после съпруг, после мъж, после българин…“ И радетелят за днешното беларуско могъщество слушаше изумен тази поредица в изграждането на самоличността ми, докато представителите на по-„стари“ нации се подсмихваха с разбиране. Благодарение на монографията на проф. Детрез си дадох сметка, че в навечерието на Българското национално възражда не е имало немалко предпоставки днес Митя да обяви: „А сега нека ромеецът да каже!“. Немалко, но не и достатъчно предпоставки. Историята се е развила другояче. Всъщност „В преднационалната ера православните жители на Балканския полуостров се идентифицират като „християни“. Когато използват думите „гърци“ и „ромеи“, те разбират християни. Това не значи, че те са гърци или смятат себе си за гърци в етнически смисъл“. Ученият доказва, че гръцкият език е общият език за православните християни в Османската империя, макар не всички, особено по селата, да го владеят. Следствие от това е ценното му настояване литературите на балканските православни народи да бъдат изследвани като една цялостна, по същество православна литература, като „ви 118 соката“ литература на книжовен гръцки не е етнически/ национално гръцка литература, а „ниската“ литература е на говоримите от по-необразованите представители на паството езици – справка: дамаскините. Това, че ромейската общност не се превръща в гражданска нация, а се разпада на множество етнически нации, не я прави непълноценна. Вече в по-частен порядък, не мога да не отбележа извънредно интересните страници, посветени на пловдивските гудили – погърчените българи, които могат да бъдат представени и така (от Димитриос К. Возаглис): „човек, който външно изглежда като образован и благо роден, но когато малко го разчоплиш, появява се селянин и вулгарна личност“. Още по-любопитни са страниците за пловдивския гръцки, сравнен с брюкселския френски… (Но тук ще се върна към началото – и ще разчопля в себе си защо в отговор на националната си квалификация от Митя не съм изброил и „православен“. И какво би казал Мишел Уелбек за това? На какво ли отварям врати?)  

Аркадий и Борис Стругацки „Милиард години до свършека на света“
Превод от руски Здравка Петрова
Изд. „Лист“, С., 2021 

Това не е първото издание на повестта у нас – публикувана в Русия през 1976 г., през 1983 г. излиза на български; следват още две издания. Днес, в превода на една от най-големите дами на преводаческото изкуство – Здравка Петрова, „Милиард години до свършека на света“ е вече в пълния си блясък – добавени са всички съкратени от цензурата пасажи. Признавам, че имам алергия към научната фантастика – и успях да се скарам с госпожа Петрова относно любимата ѝ книга. И двамата сме убедени, че това е гениално произведение на братята Стругацки, но ако за нея то еднозначно е литература, аз имам своите задръжки и 567 смятам, че публицистичната мощ в повестта надвишава чувствително литературата. И за мен това е похвала. Аркадий и Борис Стругацки са не само гениални визионери – те са и морални гении. Моята интуиция твърди, че през литературата те правят далеч по-големи залози. Без да издавам особено сюжета, мога да разделя героите на два типа персонажи – физици и лирици. Аз лично гравитирам към лириците. И когато Природата реши телно възроптае срещу разкриването на своите тайни, бих се отдръпнал от изследванията си – и ще се подслоня в семейството си, за да го защитя. При това без особени размишления за собственото си достойнство. На физици те ще оставя копнежите по научно безсмъртие, Нобелова награда и преди всичко – обясненията за своя провал чрез намесата на извънземна цивилизация. Тоест книгата е за избора, който правим. Аз малодуш но предпочитам отвръщането от науката, когато тя отправя прекомерни предизвикателства към Природата, а и към самомнението и суетата ми. Както ме увери госпожа Петрова, в едно интервю Борис Стругацки също отдава предпочитание на този избор. Голямата преводачка обаче заостри вниманието ми към един конкретен пасаж, вече по теми отвъд еднозначния избор. Ето: „През миналия век, казват, дори са се застрелвали, за да не капитулират. Не защото са се страхували от мъченията или от концлагера, не и защото са се страхували да не проговорят пред инквизиторите, а просто ги е било срам… В нашия век хората се застрелват, защото ги е срам от другите – от обществото, от приятелите… А през миналия са се застрелвали, защото са се срамували от себе си. Разбирате ли, в наше време кой знае защо се смята, че човек винаги може да се разбере със себе си.“ 568 И тук хлътнахме още по-дълбоко в повестта, защото аз веднага контрирах с обяснението, че срамът от себе си може да бъде неизтощим двигател за добри дела и изобщо за беззаветно посвещение на другите. Да не се самоубиеш, е по-страшното решение (справка – руският филм „Остров“ на режисьора Павел Лунгин). Но г-жа Петрова го смята за „заобиколно пътче“. Изключително важна книга по въпроса докъде може да стигне науката и на каква цена – особено когато природата започне да ти се опъва, да те саботира. Или да те подкупва с кариера и награди. Гениална книга. (А със Здравка Петрова, разбира се, се сдобрихме…)