Разлистваме дългоочакваната „Антология на украинската класическа литература: 1798 – 1865. Лирика и лиро-епос. Белетристика“ в превод и съставителство от украински на Владимир Колев.

„Антология на украинската класическа литература: 1798 – 1865“ проследява пътя на едно национално възраждане през призмата на поезията, лиро-епоса и белетристиката. Докато се минава по него, се забелязва амалгамата от разнородни нагласи, епохи и направления, като се смесват неподправената поучителна нагласа от Просвещението, фината лиричност на Романтизма и задълбочената психологизация от реализма. В аромата на украинската степ се усеща широкият диапазон от чувства – от трагедията на индивида до свежия хумор, от бляна за национално освобождение до копнежа за лично щастие. По този начин посредством естетическото читателят се запознава и с наболелите проблеми в Европа и по украинските земи от този период, с ежедневието им, но и с богатата история, носена в съзнанието на народа. Текстовете, излезли изпод перото на майстори като Тарас Шевченко, Иван Котляревски, Микола Костомаров и Марко Вовчок, пренасят в друго време и място, толкова близки до Българското възраждане, но и толкова далечни.

Вий помните ли, братя мои, –
дано тоз бич не се повтори –
как гледахме се с вас взаимно
иззад решетъчни отвори.
Навярно мислехте кога ли
на среща тиха, на съвет
кога ще се сберем в ответ
на сиромашката земя?
Едва ли, братя, някога
от Днепър дружно ний ще пием!
Ще се разпръснем, ще развеем
съдбата си в степта, в гората,
ще вярваме и в свободата,
а сетне ще си заживеем
като останалите хора.

Тарас Шевченко

Бесовете му отслабваха с всеки изминал ден. За сметка на това и физическите му сили бързо изчезваха. Накрая вече не можеше да стане от леглото и аз можех свободно да влизам при него. На моменти сякаш идваше на себе си, но все още не можеше да ме познае. Един ден пристигнах рано сутринта. Утринните часове му бяха по-леки. Намерих го напълно спокоен, но толкова слаб, че не можеше да движи ръката си. Дълго ме гледа, като да си припомняше нещо. След дълго замислено съзнателно наблюдение той тихо произнесе името ми. Сълзи рукнаха на потоци от светналите му очи. Тихият плач премина в ридание, такова сърцераздирателно, каквото не бях виждал, и дай боже никога повече да не видя така ужасно ридаещ човек.

Тарас Шевченко

Издбрани откъси
от „Антология на украинската
класическа литература“

Петро Гулак-Артемовски
КЪМ ПАРХИМ I

Aequam memento rebus in arduis
Servare mentem: non secus in bonic etc.
Horat. Lib.II, od.3

Пархиме, в щастие не се глези!
В тъга не бързай към небето!
Попитай хората, ума пази!
Щом мъдрост няма – идва и небитието.
Живота си в печал ли съкрати,
или във стомната с горилка,
във кръчмата за теб ще засвисти
цимбал и кобза или свирка.
Дали пиян похъркваш под плета,
дали в дома се влачиш като куче
и биеш с ремък своята жена,
или се млатиш сам с юмруци.
Ори, засявай своите поля,
коси широката ливада,
харчи париците си за нивя,
но не очаквай от смъртта пощада.
Ще хвърлиш всеки куп и бала
и всяка сладост – грозде и долми –
ще грабне друг – за теб остава
ей този среден пръст, уви!
Дали баща ти бъхти по земи
на стотника или на пана –
а равни пред смъртта са до един:
не пуска никой от капана!.
„Стотинка или герб“ – тя пита.
Ти викаш: „Герб“. – „Ха, лъжеш, синко!“
Кокотката от ъгъла връхлита –
нарежда те в гробовната съдинка.

4 ноември 1827 г.

Микола Костомаров

Спи Украйна и разрухи
нови ден след ден брои.
Гине славата… но нея
всичко я осакати.
Прадеди не ще се върнат.
Нека не се връщат –
миналото наше свято
нека не извъртат.
Грях голям… Дали напразно
хéтманите славни
са умрели в люти мъки,
в пранги оковани?
А напразно ли с мускети,
с топове гърмяхме?
И защо навред ний само
могили видяхме?
Песните поне са живи.
Само за забава ли
славата се в тях възпява,
казашката слава?
Спи в бърлога, на тревата,
руино безкрайна,
спи, нещастнице злочеста,
Майчице Украйно!
Докато в поле сияе
сетната могила,
докато за воля песен
още ни е мила…
Тежко е… Народът, виждаш,
сякаш че се радва,
ала вгледаш ли се… мъка
над земята властва.

Григорий Квитка-Основяненко
Из „КОНОТОПСКАТА ВЕЩИЦА“

Какво се случваше със славното войсково градче Конотоп, защо всичко беше толкова тихо и тревожно, че не се чуваше и глас? И един човек не можеш да срещнеш на някоя улица, сякаш, да прости бог, всички хора из града бяха измрели или – което не е по-добре от смъртта – ги бяха хванали кримските татари. Къде се бяха дянали, че да оставят и домакинството си, и малките си деца? […] Къде бяха те? Ето! Ей там са се събрали всички край язовира и гледат… А какво гледат, ай, ай! Едва ли и най-старият в селото е виждал зрелището, което се случваше в този момент в Конотоп… А какво точно?

Сред язовира бяха побити четири дебели кола, а върховете им бяха вързани с въжета и някак хитроумно преплетени; във всеки кол беше издълбана дупка, през която беше мушнато въжето… Хора с лодки плаваха в язовира, но не рибари, защото не носеха мрежи и серкмета, а други въжета… А на брега се беше събрал онзи целият народ от славното войсково градче Конотоп от преди изгрев слънце, когато и луната още не се беше скрила напълно… Ето ги майките, оставили и къщите, и малките си дечица, и прасетата, и птиците, и кравите, и печките незапалени. Ето ги и мъжете, оставили у дома болните си жени и добитък и забравили, че трябва да ходят в полето… Всички, всички се бяха събрали да видят какво ще се случи тук…

Бяха много. По целия бряг и на хълмовете бяха толкова нагъсто, като зърно в торба. Момчетата и ергените, които нищо не можеха да видят от хората, се покатерваха чак на върбите и ги накацваха като врани…

А що глъч, що врява от този народ, майко мила! Като шумяща вода, разкъсана от гребло при пълноводие: всички говореха едновременно и никой никого не слушаше, никой освен нашите сплетничещи жени! Ето я кръчмарката с невестите си, поради чиято липса кръчмарят можеше да се наспи: говорят, чуруликат, разказват. […]

А там, на другия край, около върбите, учениците, вместо някои да затвърждават стиховете от Часослова, други – от Псалтира, а трети да съставят срички, се бяха събрали вкупом и измисляха стихотворение за дякона си. […]

А какво се случваше пред мелницата! Ай, ай! Цели трийсет казаци, кой – с копие, кой – с нагайка, с як камшик, с въже и с кол и всички държаха здраво въжета, а на въжетата бяха вързани седем баби… А що за баби бяха, ще ви разкажа сега.

Първата беше допотопната Приска Цирея, стояла като млада неведнъж окована в църквата за неморално поведение. Тя беше изпратила на оня свят цели трима мъже и заменила всичкия си добитък за билки, корени и всякакви лекове и лекуваше хората от треска, от ревматизъм или от заушка, защото от млада давела слепи кучета; лекуваше простуда, уплах, уроки, вареше слънчогледи… какво ли не знаеше? И болните се стичаха при нея от всички места на повече от двайсет версти. Помагаше на онези, на които им беше писано да живеят, а на които им беше отредено да умрат, умираха след нейната отвара. Тогава Приска казваше: „Не беше толкова болен, че да се мъчи!“. Веднъж господин Пистряк я бил помолил да му даде любовна отвара, така че в него да се влюби всяка мома или булка, на която хвърли око. Изпил той отварата и отишъл на вечеринка, едва си тръгнал, когато му прилошало. Така и не стигнал до вкъщи. Оттогава станал и неин преследвач.

Втората беше Химка Шаркобилова, стар човек, замрял на една възраст. Когато у някого нещо пропадне, не мисли да ходиш на врачка. Ще те излъже най-умело, а истината ще каже на онзи, на когото иска и на когото е сърдита. А как да не й вярваш, когато, примирайки, тя вижда каква е мъката на онзи свят и кои са и злодеите, и пушачите, и лъжците, и скитниците. Така се случваше да заведат някого до кметството, когото са хванали на бостана с краставици или в зимника със сланина, а когато Химка кажеше, че не той е крал, мигом го пускаха и се залавяха за онзи, когото посочи Химка, дори и да не е бил тогава в селото. Така каза веднъж и за господин Пистряк и старшината не пропусна, че сякаш той подрязал крилата на пчелите на човека. Естествено, размина му се като на писар, само че оттогава той й беше вдигнал мерника.

Третата беше Явдоха Зъбиха, стара, стара, престаряла! Но и старите дядовци, които вече едва си тътреха краката, разказваха, че още когато ергенували, била толкова стара, колкото беше и сега. Така че, ако не лъжеха, открай време си е била на около петдесет. Хората казваха за нея, че ако денем била стара, то след залез слънце тя се подмладявала, точно в полунощ ставала младо момиче, а оттам насетне се състарявала и до изгрев слънце отново била стара като преди. Подмладена, тя обличала бяла риза и пускала плитки като девойка, отивала да дои кравите в селото, овцете, козите, кобилите, кучетата, котките, а по блатата – жабите, гущерите, усойниците… За каквото се сетиш, все го е доила! Дори за няма и нищо си вземала своето. Веднъж господин писарят Ригорович чете някакво предписание от началството и въпреки че преди това беше гуляйджийствал здраво пет дни, говореше добре и вече се вдъхновяваше, когато премина Зъбиха, погледна го и само се усмихна, но какво стана? Той мигом хвърли хартията на земята, повдигна крачоли и затанцува вегеря пред дружината. Такъв смях беше, не ще и питане! И оттогава Пистряк и малко да пийнеше, веднага го започваха халюцинациите. Такава беше Явдоха.

Четвъртата, Пазка Кучата, не беше толкова стара. Врачуваше тихомълком, без да се хвали. Виждали са я да излиза навън и да маха с ръка, когато всички лягали да спят. Накъдето махнела, натам отивали облаците. А който отидеше при нея я да му поврачува, я да му даде някакви лекарства, я нещо подобно, дори да й се молеше, нищо не вземаше и казваше: „Нищо не знам аз; вървете си!“ Ех! Не знаела била!

Петата беше Домаха Заврънтулкова. Като беше още млада мома, беше толкова хубава, че не можеше да се опише. На ръст не беше висока, но като влизаше в някоя къща, главата й стигаше до тавана. Суха и дългокрака, косата на главата й беше като въ̀лна на гранки, а като отвореше уста, лопата можеше да пъхнеш в нея. Нослето й като човка на керкенез, а като гледаше Конотоп, едното й око сочеше към Киев, а другото – към Билагород, че и сякаш бяха залепени със сметана. Личицето й беше бяло като чумашка риза и като че изподрано от ноктите на всякакви животни. С такава красота момуваше ли, момуваше тя. Първо чакаше попски синове, после свали на писари от кметството, след това пожела жътвар, но и пъдарят не я поглеждаше. Какво да се прави, върза кърпа на посивялата си коса и се премести да живее в пущинака на ливадата над блатото, започна да чародейства и да пакости на хората. […]

Шестата беше Векла, снахата на стария Ялов, а седмата – Устя Коритовата. Но нека разказва някой друг, аз няма: раздърдори ли се конотопският народ, зашава ли той, отдръпне ли се от някого и покаже ли му пътя към язовира, не търси кибрит, когато къщата ти вече гори.