Завръщаме се в прекрасния свят на Николай Райнов с ново издание на неговите приказки – подбрани и подредени в 4 тома, с илюстрациите на Любен Зидаров.:

Том 1 „Самодивско царство“ – български приказки

Том 2 „Златното птиче“ – български приказки

Те включват както любимите приказки от двата тома на издателство „Народна култура“ от 70-те години на миналия век, така и много други.

Първите два тома съдържат български приказки от техните първи публикации през 1924 и 1925 година. А във вторите два тома ще намерите избрани приказки от поредицата „Приказки от цял свят“, публикувани от издателство „Стоян Атанасов“ в годините от 1931 до 1934.

Издателство „Миранда“ умишлено се придържа към оригиналните текстове на Николай Райнов с цел съхраняване на уникалността на авторовия стил.

Том 3 „Морската царица“ – приказки от цял цвят

Том 4  „Вълшебният дворец“ – приказки от цял свят

Научен консултант при съставянето на сборниците е професор Светлана Стойчева, един от най-проникновените изследователи на приказното творчество на Николай Райнов.

Светлана Стойчева е професор по Теория и история на литературата. Защитила е дисертация върху приказното творчество на Николай Райнов. Автор е на монографията „Приказките на Николай Райнов – между магиката и декорацията“. Публикувала е и статии върху цялостното му творчество.

Тя е и автор на предговора включен в първи том. Нейна е идеята първи том да започва с авторската приказка на Николай Райнов – „Самодивско царство“, а трети том с друга негова авторска приказка – „Морската царица“.

Преди да потънем в приказното ѝ слово, разгръщаме няколко страници от изящните томове с магичните приказки на Николай Райнов:

ЗА „МАГИЧНИТЕ“ ПРИКАЗКИ НА НИКОЛАЙ РАЙНОВ

И ЗА ИЗДАТЕЛСКИЯ ПРОЕКТ НА „МИРАНДА“

Напълно възможно е да не познавате такава фигура на културния синтез, каквато е писателят и художникът Николай Райнов (1889 – 1954), във всички нейни проявления: представител на българския мистичен символизъм в литературата и изобразителното изкуство, активен участник в културното движение „Родно изкуство“ през 20-те години на XX век, автор на експресионистична проза, мащабен историк на световното изобразително изкуство, литературен и художествен критик, знаково име в българската езотерика и популяризатор на теософски идеи… Като приказник обаче най-вероятно го познавате – в тази си роля той безспорно привлича най-широк читателски кръг, неограничен възрастово и времево. Неговите приказки, дори със значително намален обем в по-късните им издания под редакцията на Богомил Райнов, са сред най-търсените в обществените библиотеки и антиквариатите. Със сигурност ще се открият и в домашните библиотеки със следи от многократно четене от няколко поколения.

Писателят открива неподозираните възможности, които фолклорната приказка предлага, след края на Първата световна война – време на колективна унилост, породена от катастрофалния изход от трите последователни войни за България; време на дълбока криза в духовните устои на нацията и усещане за невъзвратимо изгубена човечност. Като противовес на тази криза изкуството се насочва към търсенето на живителните корени на народния дух, разкрити най-вече в мито-фолклорното мислене. Оформя се идеята за една нова, българска модерност, изградена върху универсалните естетически и етически основи на фолклора и старото християнско изкуство. Така може най-кратко да бъде представена естетическата програма на движението „Родно изкуство“, в чието осъщестяване Райнов участва и с приказките си, и с дивните си автоилюстрации, и с голяма част от картините си, издържани в декоративен естетски стил.

Николай Райнов няма популярното отношение към приказката като единствено „детска литература“ – за него, заедно с притчата и легендата, тя е част от „летописите на вечността“. Под привидната яснота и простота на нейните образи и истини прозират дълбините на утаената мъдрост на човечеството. Казано с думите на Николай Рьорих – мислител и творец, особено ценѐн от Николай Райнов – „за дребното, незначителното и жалкото човечеството не създава легенди“. Постигането на тази мъдрост обаче се осъществява на различни равнища. Именно многопластовият смисъл на приказката разширява максимално нейната читателска аудитория: от непредубеденото интуитивно дете през читателя с авантюрна нагласа до познавача с висока символна култура и дори до окултно посветения. Очевидно Райнов избира приказката като една от най-комуникативните и въздействащи познавателни форми: според него десет добри приказки биха дали на големи и малки повече мъдрост, отколкото две лавици с етична книжнина. Пак според него приказката може да даде решение и на най-трудните въпроси на битието, нещо повече: в нея се съдържат ключовете за „потайното“ в света и в душата.

Първите приказки на Райнов са стилизации на български фолклорни сюжети, поместени в сборниците „Най-хубавите народни приказки“ (1924), „Златното птиче“ (1924) и „Юнак над юнаци“ (1925). В началото на 30-те години реализира един от мащабните си творчески проекти: тридесет и един тома с преразказани „Приказки от цял свят“ (1931 –

1934). За разлика от другия наш голям приказник, Ангел Каралийчев, който предпочита създаването на авторски приказни светове, Райнов концептуално се насочва преди всичко към обработката на традиционни фолклорни сюжети (сред малкото подписани с неговото име приказки са „Самодивско царство“, „Морската царица“ и приказната повест „Княз и чума“).

Предпочита вълшебните сюжети, наричани още „магични“ (М. Арнаудов), вместо битовите или тези за животни. Този избор съответства не само на интереса му към универсалната символика, но и на възприемането на чудото като категория на мистичното познание. Самото „чудесно“ той разглежда като нещо напълно естествено, чийто смисъл може да бъде интуитивно прозрян от детето и интелектуално разтълкуван от възрастния. Особено възхищение изпитва към „магичните“ приказки на китайския писател Пу Сун Лин (XVII – XVIII в.). Характеризирайки ги, той дава огледално определение за собствените си приказни сюжети: със силно въздействащи, поразяващи образи, които сякаш се опитват да „прескочат моста на въображението“ (по неговите думи); а реалният свят в тях е представен като съсъществуващ наравно с други фантастични светове, с които е в непрекъснат допир и взаимодействие. На сблъсъка на приказния герой с всевъзможни демонични сили Николай Райнов гледа като на „вътрешна действителност“, изблик и акт на многоликата човешка душа, избираща за себе си невероятни маски. Безспорно основното противопоставяне във вълшебната приказка на „тоя“ и „оня“ свят в Райновите сюжети е силно наклонено към нечовешкия „друг“ свят, където се разгръща приказната фабула. Едва ли ще се намери друг български разказвач, който да знае повече за „усвета“, отколкото за видимия свят, и да го описва с такава експресивна образност. Приказният герой рядко тръгва към „другия“ свят по своя воля. Той по-скоро е „извикан“ или „избран“, но не за да пребивава там, а за да премине през изпитания, в които да придобие изключителни знания, сила и мъдрост. След тези изпитания той се превръща в посредник между двата свята, а неговото пътуване силно напомня древните шамански посвещения.

Колкото и да следват традиционната вълшебна приказка, ние не ги наричаме „преразказани приказки“, а „Приказките на Николай Райнов“ –

заради преекспонирането на вълшебствата, извлечени от неговата творческа памет, препълнена със стотици приказни сюжети; заради съзнателно усложнената фабула чрез добавянето на нови сюжетни ходове и най-сетне – заради езиковата им обработка. Наричаме я стилизация, но това не е достатъчно: става дума за работа върху словото, целяща истинско освобождаване на скритите в него окултни енергии и превръщането му в загадъчно, силно и опиващо питие, както би се изразил самият автор (може би това означава „алхимия“ на словото). Архаизираният език също играе роля в стремежа да се сближат звукът и смисълът, да бъде постигната „музиката на приказното“. Никой от съвременниците му не иска да повярва, че стилизацията, на която подлага традиционните приказни сюжети, е напълно отърсена от намеренията на едно модернистко художествено мислене – колкото и да ги опростява в следващите редакции.

„Урока“ на Райнов по разказване на вълшебни приказки можем да обобщим по следния начин: тъй като традиционната приказка носи дълбинни смисли, тя не бива да се променя произволно, а трябва да се разработват вариантите на нейната интуитивно снета структура. Нужно е да се разчитат културните езици, на които приказката говори или които могат да заговорят чрез нея; да не се „разомагьосва“ стила ѝ и винаги да се утвърждава безусловната победа на доброто – на абсолютното добро. В едно свое изказване писателят посочва колко е важно приказките да „всадят“ в душата оптимизъм, вяра и сигурност в доброто. Без него те не биха могли да изпълнят най-важната си роля на „блага вест“ и „светло пророчество“ за човека, човечеството и вселената.

Издателство „Миранда“ предлага ново издание на приказките на Николай Райнов, което включва много повече приказни сюжети в сравнение с двата луксозни тома от 70-те години (в съставителство на Богомил Райнов и с илюстрации на Любен Зидаров), организирано в нови четири тома. Първите два тома включват стилизирани български сюжети от техните първи публикации през 1924 и 1925 година, като издателството умишлено се придържа към оригиналите на Николай Райнов с цел съхраняването на уникалността на авторовия стил. А вторите два включват избрани приказки от поредицата „Приказки от цял свят“, публикувани от издателство „Стоян Атанасов“ през 1931 – 1934 година. Илюстрациите на Любен Зидаров оживяват и в това издание – не само като почит към големия майстор и интерпретатор на друг голям майстор, но и възстановени в тяхната оригинална яркост и въздейственост чрез средствата на съвременните печатни технологии.

В новия проект на „Миранда“ се откроява редакторското решение първите томове с българските фолклорни сюжети да започват с оригиналната приказка на Николай Райнов „Самодивско царство“ – произведение, плод на синтеза между културната фантазия на писателя и светогледа на българския фолклорен човек. Томовете със сюжети от „цял свят“ също ще бъдат открити с негова авторска приказка – „Морската царица“. Публикувана приживе само веднъж, но като първа в едноименен сборник от поредицата „Приказки от цял свят“, тя е още по-силно доказателство за търсенето на скритите ключове към вечните истини през изкристализиралите образи на народната фантазия.

Проф. д-р Светлана Стойчева

От приказния каталог на Изд. „Миранда“ горещо препоръчваме:

Из „Откраднатият лик и други приказки“ – том първи от поредицата „Сто приказки“, илюстриран от Текла Алексиева и Галя Чунтова

Още една среща с Любен Зидаров ви очаква тук:

Любен Зидаров: Де тоз късмет да мога да рисувам като децата!