„От дълбока древност“ (ИК „Изток – Запад“) – такава книга на Хенрик Сенкевич не познават и най-запалените почитатели на неговия талант. Да не би да е открито непознато дело на великия нобелист? Преводачката и съставителка на сборника с разкази, приказки и легенди Наталия Бояджиева е търсила тези творби в полски литературни сайтове и ни поднася неочакван подарък.

Предложената в това издание селекция от творби разширява, обновява и преоткрива присъствието на Сенкевич в България, като разкрива по неповторим начин три водещи черти от увлекателния му творчески свят, представени в три части.

Първата част, „Богове и хора“, ни пренася в легендарно-приказните истории на Древния Изток и Античността и пресъздава срещи между божествения и човешкия свят. Тук се разкрива любовта му към света на старите цивилизации, които той пресътворява с дълбоко и детайлно познание и усет за поезията на тяхната история и култура. 

Втората част, „Да вървим след него“, отразява християнската цивилизация и полската духовност. А  кредото на Сенкевич гласи: “Любовта побеждава. Както в античния, така и в християнския свят.”

Третата част, „Сказания за полската съдба“ включва точно това – разкази, олицетворяващи най-силното патриотично вдъхновение на автора.  Известна е неговата патриотична повеля, че ще пише „за подкрепа на сърцата“ във времена, които имат нужда от това. По този начин творбите на Сенкевич стават институция на патриотичната памет и националната идентичност и изпълняват ролята си успешно така, че тя може да проникне и в каузата на други народи и хора по света.

Преводачът на книгата Наталия Бояджиева е и писател, познат с двете си книги за Азия – „Светлина от Изтока“ (разкази за Китай) и „Лицата на Филипините“,  и журналист с усет за поетичното перо на Сенкевич. Преводът ѝ е красив, мелодичен и свободен и предава успешно изяществото и магията на словото на големия полски разказвач.

Хенрик Сенкевич (1846–1916) е полски писател, носител на Нобеловата награда за литература (1905). Книгата излиза с любезното съдействие на Полския институт в София.

Бъди благословена

Индийска легенда

Хенрик Сенкевич

Веднъж, в ясна лунна нощ, мъдрият и велик Кришна се замислил дълбоко и казал:
– Мислех, че човекът е най-прекрасното творение на земята – и съм грешил. Ето, виждам цвета на лотоса, полюшван от нощния повей. Колко по-прекрасен е той от всички живи същества: листенцата му току-що са се отворили на сребърната светлина на месеца – не мога да си откъсна погледа от него. Няма такава красота между хората – повторил той с въздишка.
Ала след малко си помислил:
– Не притежавам ли аз – богът – мощта на словото да сътворя същество, което би било между хората това, което е лотосът между цветята? Нека бъде така за радост на хората и земята. Лотосе, превърни се в жива девица и застани пред мен!
Затрептяла тутакси вълна – като полъх от крилото на лястовичка, нощта просветляла, месецът заблестял по-ярко на небето, разпели се по-силно нощните дроздове, а после изведнъж замлъкнали. И магията станала: пред Кришна застанал лотосът в човешки образ.
Самият бог се изумил:
– Беше цвят на езерото – казал, – бъди отсега цвят на моите мисли и реч!
А девойката започнала да шепне така тихо, както шумолят белите листенца на лотоса, целувани от летния повей.
– Господарю! Ти ме превърна в живо същество – къде ще ми заповядаш сега да заживея? Помни, господарю, че когато бях цвете, треперех от всеки полъх на вятъра. Страхувах се, господарю, от поройните дъждове и бурите, от гръмотевиците и светкавиците, страхувах се дори от палещите лъчи на слънцето. Нали ти ми заповяда да бъда въплъщение на лотоса – и така, аз съхраних старата си природа и сега се боя, господарю, от земята и от всичко, което се намира на нея… Та къде ще ми заповядаш да живея?
Кришна повдигнал мъдрите си очи към звездите, помислил малко и попитал:
– Искаш ли да живееш по върховете на планините?
– Там е снеговито и студено, господарю, страхувам се.
– Ами тогава ще ти построя кристален палат на дъното на езерото.
– В глъбините се вият змии и други страшилища; страх ме е, господарю!
– Искаш ли да живееш в безкрайните степи?
– О, господарю! Вихри и бури вилнеят там…
– Какво да правя с теб, превъплътено цвете?… А! В пещерите на Елора2 живеят свети отшелници. Искаш ли да заживееш далеч от света – в пещерите?
– Там е тъмно, господарю, страхувам се.
Кришна седнал на камъка и подпрял глава на ръката си. Девойката стояла пред него уплашена и трепереща.
В това време зората започнала да осветява небето на изток. Позлатила глъбините на езерото, палмите и бамбука. В хор завикали розовите чапли, блестящите жерави и белите лебеди по водата, пауните в горите, а след малко се разлял звън на струни, опънати върху перлена мида, и думите на човешка песен.
Кришна излязъл от своя размисъл и казал:
– Поетът Валмики3 поздравява изгрева на слънцето.
След малко завесите от пурпурни цветя, покриващи лианите, се разтворили и до езерото се появил Валмики. Зървайки превъплътения лотос, престанал да свири. Перлената мида му се изплъзнала от дланта и паднала на земята, като че ли великият Кришна го превърнал в крайморско дърво.
А богът се зарадвал на това удивление пред неговото творение и казал:
– Събуди се, Валмики, и кажи нещо!
И Валмики продумал:
– …Обичам!…
Само тази едничка дума помнел и само това можал да произнесе.
Лицето на Кришна веднага просияло.
– Чудна девойко, намерих ти достойно място: живей в сърцето на поета.
Валмики повторил отново:
– … Обичам!…
Волята на могъщия Кришна била да подтикне девойката към сърцето на поета. Богът направил сърцето на Валмики прозрачно като кристал. Ясна като летен ден, спокойна като вълна от Ганг4, пристъпвала девойката в предназначеното за нея убежище. Но изведнъж, когато погледнала по-надълбоко в сърцето на Валмики, лицето ѝ пребледняло и страхът я обвил като зимен вятър. А Кришна се удивил.
– Превъплътено цвете, – попитал – и от сърцето на поета ли се боиш?
– Господарю, – отговорила девойката – къде ми заповяда да живея? В това единствено сърце зърнах и снежните планински върхове, и водните глъбини, пълни с чудновати същества, и вихрите, и бурите на степта, и тъмните пещери на Елора – отново се страхувам, о, Господарю!
Но добрият и мъдър Кришна рекъл:
– Успокой се, превъплътено цвете! Ако в сърцето на Валмики лежат самотни снегове, бъди топлият дъх на пролетта, който ще ги стопи; ако има водна глъбина, бъди перла в нея; ако има степна пустош, посей в нея цветята на щастието; ако са тъмните пещери на Елора, бъди в тези мрачини слънце сияйно…
А Валмики, който през това време търсил думи, добавил:
– И бъди благословена!

Още от Наталия Бояджиева

“Другите хора” – разказ от “Лицата на Филипините” на Наталия Бояджиева

Водните градове на река Яндзъ и Нежно Пънлайско Цвете – нравопис от “Светлина от Изтока” на Наталия Бояджиева