Елени Александраки е родена през 1957 г. в Атина. Завършила кино в Сорбоната, Париж, тя е режисьор и продуцент. Специализирала е и в Националната школа за кино и телевизия във Великобритания. Създава сценарии, режисира и продуцира игрални и документални филми, водена от убеждението, че между тях няма разлика. Нейни филми са награждавани в Гърция и в чужбина: „Капка в океана“ (Mionneto Film Award/ Forum / Берлински фестивал, 1996), „Носталгикът“ (Държавна награда за музика, 2006, на композитора Никос Папазоглу).

ИЗБРАНА ФИЛМОГРАФИЯ 

1981 Етриза (Etriza) – късометражен
1995 Капка в океана (A Drop in the Ocean)
1999 Духът на Великден (Easter is in the Air) – документален
2019 Ангел и щангист (Angel and the Weightlifter)
2022 Изкореняване (Uprootings) – документален
2024 Янис в градовете (Giannis in the Cities) 

Янис Адзакас е роден през 1941 г. в село Теологос на остров Тасос.  През 1966  г. завършва Философския факултет на Солунския университет, а от 1975 г. работи в системата на частното и държавно образование. „Свити криле“ е първата му творба в проза, издадена през 2007 г. Следва романът „Размътени дълбини“, отличен с Държавна награда на Гърция през 2009 г. Издал е също така романа „Под копитата“, а неотдавна и сборникът с разкази „Малко пламък, много пепел“. В осемте разказа, включени в него, героите говорят за несбъднати любови, за несгоди и злочестини, за гмуркане в мрака. На въпрос на известния литературен критик Елпидофорос Индзембелис в интервю за литературното списание „Диастихо“ „Има ли все пак надежда?“ Адзакас отговаря:

„Че как да няма надежда, драги Елпидо-форе (Елпидофорос буквално означава Надеждоносец), след като онова, което ни учи голямата литература е, че времената се менят и всички кризи все някога свършват?

Хората са онези, които ту изгубват, ту отново намират сърцатостта да издържат и най-ужасните изпитания, да намерят куража, за да продължат напред.

Ако я нямаше надеждата, която винаги умира последна, тогава ти би трябвало, за да си последователен, да се отречеш от кръщелното си име!“

Индзебелис задава на Адзакас и въпрос свързан с неотдавнашното историческо минало на Гърция: „Периодът между двете войни, Гражданската война, диктатура на полковниците, възстановяване на демокрацията. Мрачни маршрути и първи проскърцвания на срива. Има ли средностатистическият грък сетива, за да усети предизвестяването на рухването?

Адзакас отговаря: „Бихме очаквали, че този драматичен изминат път би въоръжил „средностатистическия грък“ с огромен исторически опит, с непогрешим обществен инстинкт, със солидни политически възгледи. Но последвалите периоди на благоденствие не само запушиха ушите му, не само запечатаха очите му, но затъкнаха и ума му. Така, „с ослепени сетива и разум“, той стигна безгрижен до ръба на пропастта. Ирония на историята е един народ,  преминал през световна и гражданска война, издържал на лишения, гонения и изтръгване от корен, да се разрушава във време на мир и – макар и илюзорно – благоденствие. Предлаганите комфорти, тлъстите придобивки, бездънната ненаситност са успели в последна сметка да покварят и да притъпят сетивата на „средностатистическия грък“, ако съществува такава социална единица. Ако тези неща звучат нелицеприятно за неговите уши, то тогава има вероятност те да са верни. Ако не абсолютно, то поне до голяма степен“.

За книгата „РАЗМЪТЕНИ ДЪЛБИНИ“ на Янис Адзакас

По време на Гражданската война в (1946-1949) в Гърция въпросът за сираците и децата от бедни семейства се превръща в поле за остър идеологически сблъсък между правителството и Демократичната армия на Гърция.

Атина, Верия, Солун, „Апостол Павел“, „Агиос Хараламбос“, „Кали Панагия“, „Агиос Димитриос“, „светите“ места белязали в продължение на шест години живота на автора на книгата „Размътени дълбини“ (Θολός βυθός), както и на други деца останали сираци по време на Гражданската война в Гърция. Жестоките места, където раят на детските години е бил заменен от безлични и безкласови разделителни линии; от микрообщества на равноправно третиране и пропаганда, създадени от гръцката монархическа институция през периода 1947-1957 (от лятото на 1947 г. Спомоществованието за грижа за северните провинции под височайшия патронаж на гръцката кралица Фридерика Хановерска учредява петдесет и три такива детски (пре)възпитателни селища в които са подслонени 23 000 деца от пострадалите от Гражданската война райони.

Адзакас се бори с призрачните видения, които го навестяват. В този процес на сблъсък преживяното от автора в сиропиталищата на кралица Фридерика представляват уникално свидетелство, което допълва гледната точка за описване на историческите събития от онова време. В „Размътени дълбини“ разказът се води „на два гласа“. Възрастният вече Янис Архондис за пръв път, след петдесет години, колебливо позволява на детето, което някога е бил, да заговори. Да блуждае из този мълчалив потънал свят и да разкаже болезненото преживяно, за изгубените години на „заключение“ в детските възпитателни лагери.  Изкореняването на сирака от неговото родно село Теологос на остров Тасос, болката от раздялата  с обичните му баби и дядовци, изгонването му от рая, шестте години странстване от една детска (пре)възпитателна колония в друга, подчинявайки се сляпо на инструкции и спуснати отгоре заповеди. Неприятни, „неразчепкани“ докрай спомени, запечатали се дълбоко в паметта. В последна сметка е невъзможно те да бъдат забравени, тъй като определят настоящото място на вече възрастния човек, който е страдал и продължава да страда.

Тогава не е знаел: „Янис си помисли, че детето не е можело да знае, че всички онези възпитателни институции са били творения на жестоки и смутни времена диктувани от най-мрачна целесъобразност“. Сега той търси отговори в размътения кладенец на своята памет. Страхове и натрапчиви идеи напират да излязат на повърхността. Кошмари преоблечени като сънища. Нощно време детето в него се завръща, за да му даде подсказки за несъзнателните мотивации.

С два успоредни монолога с психоаналитично съдържание „страхливецът“, който години наред се е крил зад маската на безразличието, търси избавление от затъпканото чувство за вина и скритите травми. Най-после ще бъде позволено на Детето, невинно и вкоравяло, да заговори. Да разкаже цялата някогашна история. За децата станали жертва вследствие опустошителната Гражданска война, за резултата от екстремни и погрешно направени избори. За пропагандата на един сложен механизъм, заел се да закриля, но същевременно и да ги манипулира. За ампутирани чувства. „Не беше нито селище, нито дом, нито семейство, това бе един проклет лагер за деца – изповядва сам пред себе си Янис. Налично бе само най-необходимото и така личните емоции бяха напълно излишни. Научени са единствено да обичат отечеството, кралицата (Фридерика), Божията майка и Христос. За останалите хора, дори за най-близките им, не е оставено нищо. Да говори за абсурдността на войната, за реките кръв проляти от едната и от другата воюващи страна, за прокудените в изгнание/ емиграция, „безродници“, за безследно изчезналите и мъртвите. За времето на Гражданската война и първите десетилетия след нея, родили кошмари, които все още разтерзават гръцкото общество. Кошмари, дали му тласък да ги изгони със заклинанието на словото, написвайки един съкрушителен текст в проза.

ИНТЕРВЮ НА НОРА РАЛИ С РЕЖИСЬОРКАТА ЕЛЕНИ АЛЕКСАНДРАКИ, публикувано в атинския вестник „Ефимерида тон синдактон“

„Когато истината се прикрива, трябва всячески да се противопоставяме“

Вече повече от месец филмът на Елени Александраки „Размътени дълбини“, който имаше своето фестивално участие и на София филм фест със заглавие „Янис в градовете“, (две прожекции в присъствие на режисьорката последвани от дискусия), се прожектира в киносалоните в Гърция и както по всичко личи, ще продължи да шества успешно на големия екран. В главните роли актьорите: Μ. Мавроматакис, А. Какалас, Е. Саулиду, А. Каразисис, Α. Папа, П. Нератини, К. Гулиони, Г. Кокиазменос, Е. Андрулидаки, Μ. Калимани, Е. Цаматис, С. Майнас.

С филма си „Размътени дълбини“, стъпил върху едноименната автобиографична книга на Янис Адзакас, известната гръцка режисьорка откроява драмата на децата преминали през детските селища за идеологическо превъзпитаване, създадени от гръцката кралица Фридерика след Гражданската война разтърсила страната след края на Втората световна война.

„Ние сме направени от памет“… С тези думи започва разговорът с режисьорката Елени Александраки, захванала се с трудни теми, особено в документалните си ленти („Децата на Гърция“, „Тония Маркетаки“, „Костис Папагиоргис“, „Изкоренени“ и др.), но и в игралните ѝ ленти. Неотдавна по екраните  в Гърция се появи новият филм „Размътени дълбини“, на който тя е режисьор и и съсценарист заедно с Панайотис Евангелидис. Филмът вече месец пълни киносалоните в Гърция. И не случайно. Черно-бялата лента с продължителност приблизително час и половина пренася на екрана личната история на Янис Адзакас, дете израснало в превъзпитателните колонии на кралица Фридерика, както самият той я е разказал в книгите си „Свити криле“ и „Мътна дълбина“.

„Ние сме направени от памет“, продължава режисьорката. „ДНК-то на нашата душа, това е паметта ни. Без да знаем това, ние носим паметта на нашите предци, преживяното от тях и историята на родителите ни, на нашите баби и дядовци, на прабабите и прадядовците ни… От мига в който се раждаме тази памет ни бива предавана и живее завинаги дълбоко закодирана в нас. В историята на нашата страна и поради Гражданската война неизменно е съществувала потребността от страна на властта да ни наложи собственото си виждане, че победителите в тази война са били и са „от правилната страна на Историята” и че другата страна е несправедлива, неука, престъпна и отговорна за всеки съществуващ раздор. Това ние преживяваме на собствен гръб и днес, защото нещата се увековечават и у нас като гърци това положение предизвиква несигурност по отношение на собствената ни идентичност. Дори сега, по въпроса за престъпния инцидент-влаковата катастрофа в долината Темпи, когато роднините на жертвите водят битка, за да бъдат изяснени причините, да бъде въздадена справедливост и да бъдат наказани виновниците, правителството се опитва да отхвърли вините си, като отправя към онези които търсят истината обвинението, че те го правят с вероломна цел. По същество то вменява вина на тези трагични личности, изгубили най-близките си, както и на онези, които ги подкрепят“, подчертава режисьорката.

Действително за Елени Александраки не съществува онова, което често пъти чуваме от страна на всички политически сили, а именно за „правилната страна на Историята“: „Не приемам това понятие. Не съществува правилна и неправилна страна, има само История!“, казва та. „В действителност като дете Януди, тоест Янис Адзакас, в детските селища е подложен на пропагандата, която е преобърнала ума му наопаки. Там са го научили, че онова, което е преживял в родното си село като правилно или естествено, е било погрешно и лошо. Като са му говорили непрекъснато за комунистите, левите партизани, борците от съпротивата като, за „разбойници”, „престъпници, които режат глави с консервени кутии”, „шайка бандити”, „ЕАМо-българи”[1] и пр., това го е накарало дълбоко в себе си да се отрече от баща си и да убеди сам себе си, че той не е бил партизанин, а на страната на националната армия. Детето се е наместило удобно в тази заблуда с тайната надежда, че баща му вече не е сред живите, като дори си пожелава той да е мъртъв. Във филма той дори стига дотам да обезглави собствения си родител във въображението си“, казва Александраки. 

На въпроса коя смята, че е най-дълбоката травма за самия Адзакас, тъй като върху неговата история и душевен строй се гради целият сценарий на филма, тя отговаря: „Най-напред забравяш, после отричаш, а след това оттласкваш истината, дори да се сблъскаш с нея челно. Янис Адзакас, с когото се запознах през  2009 година и оттогава си поставих за цел да се случи този филм (бел. ред.: тогава смятах, че ще ми отнеме седем години, в последна сметка бяха необходими шестнайсет!), при все че накрая става член на демократичното ляво младежко движение „Ламбракис“[2] и се завръща в идеологическия си „дом“, който  е Левицата, неизменно е гложден от терзанието, че в известен смисъл е „предал“ баща си, именно заради промиването на мозъка на което е бил подложен. Затова и Янис го среща толкова късно в живота. Баща му е намерил политическо убежище в България, откъдето никога не успява да се завърне в Гърция. Тази рана продължава да бъде отворена у Адзакас. Въпреки това баща и син се срещат доста пъти, към накрая на живота на втория, и дори Янис намира, че баща му е бил много далновиден, тъй като, макар и неграмотен, той има структурирана политическа мисъл. Например, той му е говорил много по-отрано за сриването на комунистическите режими, (нещо, което се случва през 1989 г. и след това). Прозрял е, че то се задава… Когато прочетох книгите на Янис Адзакас, изпитах болка за тази по същество беззащитна детска душа, както и странно родство с нея. Разбирам, сега, че нося тази „прастара“ памет за една несекваща пропаганда идваща от страната-победителка…“, допълва създателката на филма.

Детските превъзпитателни лагери на кралица Фридерика (на „нашата майка“, както децата в тях са били принуждавани да я наричат) са били много на брой, над петдесет. Във всеки от тях са живеели между двеста и триста деца. Всички те деца на хора с леви убеждения или партизани, или от бедни семейства, или такива, които са искали да получат образование. „Най-напред накараха населението да обеднее, тласнаха го към срив  – без образование, инфраструктури, възможност за елементарно преживяване – а след това се явиха в ролята на онези, които ще спасят страната от всички тези злочестини. Това вършеше режимът тогава, а нещо подобно се случва и днес: огромните социални и икономически противоречия, обедняването на всички нива, страхът загнездил се в нас, особено по време на пандемията, а и след това. Тоест всичко онова създадено от същата тази неолиберална система, докара света именно до неговия палач: до крайни неолиберални режими и политики“.

На въпроса дали познава и други деца, успели да се изтръгнат по-късно в живота от идеологическата (но и екзистенциална) хватка на пропагандата в детските възпитателни лагери, режисьорката на филма казва: „Зная, че един познат на Янис в крайна сметка се самоубива. Все пак, Адзакас представлява изключение: повечето остават с десни убеждения, тоест системата действа толкова съвършено, че успява да формира „бъдещите строители на държавата“ такива каквито тя иска да бъдат. Самият Адзакас казва за себе си, че е бил „ бракуван продукт на системата”. Смятам, че потребността на гърците през годините да гласуват преди всичко за десницата се дължи до голяма степен на това с какво да били закърмени толкова деца в детските лагери през онези години“.

Невероятно е какво се е случвало тогава: системата на детските възпитателни лагери е действала безупречно. И възниква въпросът: Какво правим ние в една, по аналогия, подобна среда, в която истината бива прикривана или преиначавана, както се случва днес“? Моят отговор е, че се противопоставям независимо на каква цена! Съпротивата не е „раздор”, както непрекъснато я представя нашият министър-председател. Не съществуват „добрите, които искат да придвижат Гърция напред”, и лошите, които се противопоставят, тоест, всяват раздор. Съществува реагиране, съществува логосът (разумът, словото). И е престъпно това през годините да се опитваш да убеждаваш, че единствено ти имаш право“.

Публикацията подготви Здравка Михайлова

---

[1] ЕАМ – Национален освободителен фронт, основан през 1941 г., като най-масовата организация на Съпротивата по време на хитлеристката окупация в Гърция.

В речника на верноподанническия национализъм, идеология около която е организирано официалнотопублично слово в Гърция след Гражданската война и до диктатурата на полковниците (1967-1974), гръцки вариант на антикомунизма от времето на Студената война, не само комунистите, но и мнозина с леви убеждения са уличавани като стоящи извън „националното тяло“; едно от прозвищата за тях е ЕАМо-българи. – б.пр.

[2] Наречена на името на убития в Солун през 1963 г. депутат на Единната демократична левица ЕДА Григорис Ламбракис. Лекар, спортист, политик, отдаден на каузата за мир, убийството му от парадържавни елементи предизвиква международен протест срещу автархичните практики на правителството на К. Караманлис  и силите за сигурност.