Излезе от печат „Тъжният гост“, роман с изключителна литературна сила и философска дълбочина, удостоен с Европейската награда за литература (2020).

Търсейки отговори за същността на живота и смъртта, един мъж без име, главният герой в „Тъжният гост“ (превод: Жанина Драгостинова, ИК „Колибри“), постепеннодава тласък насвоята история. Разказвачът се разхожда из съвременен Берлин и се среща с непознати хора, които му доверяват историите си: работник на бензиностанция, който някога е бил хирург; странна архитектка, чиято интелектуална енергия често я повлича в неочаквана посока; изследовател в научна лаборатория, който се опитва да върви по ръба на предизвикателствата на професията и на семейството…

Фикция и реалност се сплитат в неразделно цяло, ужасът от терористичния акт на коледния базар в центъра на града през 2016 г. се сблъсква с надеждата, че тъкмо в този световен град дошлите от Източна Европа ще успеят да осъществят мечтите си. Всяка берлинска улица отвежда към отделна съдба, за да се получи „градската карта“ на човешкия живот. Възниква въпросът дали в цялата празнота и самота на съществуването си човек може да забрави за болката, или трябва да се научи да живее с нея, защото тя е част от самата тъкан на живота.

Тъжният гост

Матиас Наврат

ДИАСПОРА

Беше третата неделя на януари, когато тръгнах с метрото от нашия квартал в посока към Хазенхайде на Зюдщерн в противоположната страна на града. Там имаше църква, в която се срещаше полската диаспора. Само веднъж бях влизал вътре в църквата, и то не за литургия, а за да разгледам цветните прозорци с изрисуваните по тях светци. Точно срещу църквата се намираше заведението Mały Książe, „Малкият принц“, и ако човек отидеше в точното време, можеше да получи маса, преди ресторантът, към който имаше и магазин за хранителни стоки, да се напълни със семействата и възрастните господа и дами, които излизаха от неделната църковна служба. В ресторанта се говореше на полски, но всеки от посетителите знаеше и немски, а двете млади келнерки говореха и двата езика без акцент, те бяха, така поне си мислех, дъщерите на семейството собственици и идваха да помагат в неделя.

Когато влязох вътре, всички маси бяха още свободни, но малко след единайсет помещението взе да се пълни. Хората бързаха да седнат, а между хранещите се се наместиха и правостоящи, които, за да преценят кога някое място ще се освободи, надничаха в чиниите на останалите. До мен се настани един възрастен господин. Беше облечен със сив костюм, бяла риза и жълто-златиста вратовръзка, на кутрето си носеше златен пръстен с печат, на чийто герб се виждаха щит и два кръстосани меча. Наложи се и двамата да се приближим към масата и да се наведем, зад нас хората се натискаха в гърбовете ни, в залата се чуваше шум като на летище.

Той ме попита дали ще му препоръчам пирогите, които тъкмо бях почнал да ям, а аз му
му отговорих, че макар да не са най-добрите, които съм ял в живота си, може би не и най-добрите, които някога съм получавал в този град, все пак не са лоши. И той поръча на едната от двете млади жени, които бяха успели да се промъкнат през множеството и да стигнат до нас, порция пироги.

Говорехме си на полски. Разбра се, че бил от Южна Полша, от град близо до град Ополе, откъдето беше моето семейство, където и аз бях роден и където бях прекарал първите десет години от детството си.

Значи сте били преди малко в църквата? – попита той.

Не, не бях, отвърнах.

Нещо случило ли се е?

Не, просто не ходя на църква, казах.

Той ми хвърли загрижен поглед. За момент се почувствах като измамник, който беше пристигнал тук, за да се възползва от чистите помисли и възвишеното настроение
на миряните наоколо. Попита ме какъв съм по професия и аз му казах, че съм писател.

На какъв език пишете?

На немски.

А за какво?

Пиша разкази за най-различни неща, последно за моето семейство и за хората, които
познавам, казах аз. Публикувал съм три сборника с разкази.

Ах, така ли, възкликна той.

Каза, че бил занаятчия и вече над петдесет години живеел в града. Бил избягал през 60-
те по време на протестите и тук се запознал с жена си, която била от Люблин и била починала преди седем години. Сега живеел сам, няколко пресечки по-нататък.

Какъв точно занаятчия сте? – попитах.

Акордьор на пиана, каза той. Но почнал да не дочува, иначе и днес, на 81 години, би могъл да си докарва нещо допълнително, защото в по-богаташките квартали на Берлин почти всеки имал пиано у дома. Имал къща и в родното си място, но там вече не познавал никого. Синът и дъщеря му понякога му гостували през отпуските си заедно със своите семейства.

Донесоха пирогите и известно време той беше зает с ядене. Попитах го как му се
струват, отговори, че е ял по-хубави, но се е случвало да яде и по-лоши.
Ах, вижте, каза след това той, посочвайки в посока към тезгяха, където хората се бяха
наредили на опашка пред касата, за да платят покупките си от магазина за хранителни продукти. Там е госпожа Халина.

Откъм входа на ресторанта му махна дама с червено палто, със златни обеци, напудрено лице и начервени устни. Тя се придвижи към нас с малки стъпки и предпазливо, хващайки се за облегалките на столовете, като се промъкна измежду гърбовете на бащи, майки и деца.

Добър ден, господин Розовски, извика тя директно в ухото му, високо, сякаш това
беше необходимо, за да я чуе той. На мен ми се усмихна учтиво, но също така и недоверчиво, сякаш можеше да съм някой внук на нейния познат, за чието съществуване досега никой не е знаел. Другите два стола на нашата маса бяха заети, там беше седнала млада двойка, тикнали глави един в друг, те тихо си приказваха. Станах и предложих стола си на госпожа Халина, но тя отказа.

Заповядайте, казах аз.

Отдавна бях приключил с яденето си и шумотевицата в заведението, хората, които
все още бяха прави и чакаха да се освободят места, ме изтощаваха. Сбогувах се с господин Розовски, който обаче вече не ми обръщаше никакво внимание. Беше станал, помагаше на госпожа Халина да седне и закачи палтото ѝ през облегалката на моя стол.

Поръчах си порция пироги, извика той в ухото ѝ, докато аз още стоях до тях.

Ах, чудесно, извика тя към него и приближи стола си по-близо до масата.
Платих отпред на касата при тази от двете млади жени, която мислех, че се казва
Малгожата, и излязох навън на хладния зимен въздух, за миг заслепен от яркото небе, което се беше опнало над църквата, над гробището от другата страна на улицата и над целия град. Трябваше ми малко време, за да осъзная къде бях, чак тогава тръгнах, посоката беше спирката на метрото.

Около мен минаваха излезли на разходка семейства. На кръстовището спря мъж на колело, зад него две деца с каски на по-малки велосипеди. Сякаш целият град беше излязъл на вън, макар че въздухът очевидно беше студен. Минах покрай спирката на метрото и покрай магазините на „Урбанщрасе“ към канала, понесен от настроението на хората. Действително имах чувството, че съм бил в църквата, както като дете в семейното селище в края на град Ополе, когато все още вярвах в историите за чудеса, за сватбата в Кана, за царствата на ангелите и дяволите.

За автора

Матиас Наврат е роден през 1979 г. в Ополе, Полша. През 1989 г. заедно със семейството си се премества в Германия. Следва биология в Хайделберг и творческо писане в Швейцарския литературен институт в град Бил. Дебютът му като писател е през 2012 година. Автор е на пет романа, които му носят множество литературни награди: „Аделберт фон Шамисо“, медала „Алфред Дьоблин“, наградата „Фонтане“ и др. Романът му „Тъжният гост“ е удостоен с Европейската литературна награда през 2020 година. Според „Велт ам Зонтаг“ това е роман в търсене на смисъла, опит в свят без бог и без вяра в отвъдното да се намерят основания човек да се противопостави на отчаянието.