На 30 август излиза от печат „Нож: Размисли след опит за убийство“ – дългоочакваната автобиографична изповед на Салман Рушди. Едно безмилостно откровено и завладяващо четиво, което ни напомня за какво си струва да се борим.

„Нож: Размисли след опит за убийство“ (превод: Надежда Розова, ИК „Колибри“) е интимен и силно въздействащ разказ на Салман Рушди за физическото и духовното му оцеляване след покушението над него трийсет години след издадената фатва от иранския аятолах Хомейни. На 12 август 2022 г. Рушди се изправя на сцената в амфитеатралната зала на Институт „Шътокуа“ в щата Ню Йорк.  И докато речта му убеждава аудиторията колко е важно писателите да творят в защитена и безопасна среда, към него се втурва мъж, облечен в черно. С нож в ръка.

Следва варварски акт на фанатизирана жестокост, разтърсил света на литературата и всяко почтено човешко същество на планетата. В своята книга изповед писателят за пръв път описва в незабравими подробности травмиращите събития от онзи трагичен ден и дългия път към своето оцеляване и изцеление, станали възможни благодарение на обичта и подкрепата на неговата съпруга Елайза, на семейството му, на талантливите и всеотдайни медицински специалисти и на писателските и читателски общности по цял свят. На агресията и безумието Рушди противопоставя силата на интелекта, стоицизма и благородството на духа. И обезоръжаващата искреност. Защото неговият път към осмисляне на немислимото минава през литературата. Защото за него изкуството не е ненужен лукс, то е дълбоката същност на човешката природа. Защото той вярва, че любовта – а не омразата – има силата да премества планини и да променя света. И защото един глас в съзнанието му не спира да нашепва: живей.

Един от най-ярките творци на нашето време, Салман Рушди печели световна известност с алегоричния шедьовър „Родените в полунощ“ (1981), за който получава няколко отличия, в т.ч. награда „Букър“. Книгата два пъти печели и т.нар. „Букър на всички Букъри“, през 1993 г. и 2008 г., по случай 25-ата и 40-ата годишнина на наградата, а през 2012 г. е адаптирана за голям екран като колаборация между Канада, Великобритания, САЩ и Индия под режисурата на Дийпа Мехта. През 1988 г. романът „Сатанински строфи“ на Рушди предизвиква бурни реакции в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, а иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и определя голяма парична награда за убийството му. През август 2022 г. срещу писателя е извършено покушение – той е намушкан с нож, докато изнася лекция на сцената на литературен фестивал в щата Ню Йорк. След тази брутална атака, която го оставя сляп с дясното око и с осакатена лява ръка, Рушди създава автобиографичното есе „Нож: Размисли след опит за убийство“. За писателя тази мемоарна книга е начин „да се отговори на насилието с изкуство“.

На Панаира на книгата във Франкфурт през 2023 г. авторът на „Родените в полунощ“ и „Сатанински строфи“ е удостоен с Наградата за мир на Германската асоциация на книгоиздателите и книгоразпространителите. В речта си той благодари за отличието, като не пропуска да отбележи, че

„мирът в момента изглежда като фантазия, родена от употребата на наркотик“.

Стилът на Салман Рушди, смесващ исторически факти и реални събития с митология и фантазия, често се определя като магически реализъм, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята – света на Изтока и света на Запада – минава като основна нишка през всичките му произведения. Освен посочените по горе заглавия у нас с логото на „Колибри“ са издадени „Кишот“, „Ярост“, „Последният дъх на Мавъра“, „Земята под нейните нозе“, „Срам“, „Харун и морето от приказки“, „Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи”.

Нож: Размисли след опит за убийство

Салман Рушди

Посвещавам тази книга на мъжете и жените, които ми спасиха живота

„Ние сме различни, вече не сме същите, каквито сме били преди вчерашното нещастие.“ – Самюъл Бекет

Из Част първа: Ангелът на смъртта

В единайсет без четвърт на 12 август 2022 година, в една слънчева петъчна сутрин в северната част на щата Ню Йорк ме нападна млад мъж с нож и ме рани почти смъртоносно, веднага след като се качих на сцената в амфитеатралната зала в Шътокуа, за да говоря колко е важно писателите да бъдат в безопасност.

Бях с Хенри Рийс, който съвместно със съпругата си Даян Самюълс е създал проекта „Питсбърг – град убежище“, който предлага убежище на писатели, чиято сигурност е застрашена в техните собствени държави. Това беше историята, която с Хенри идвахме да разкажем в Шътокуа: създаването в Америка на безопасни пространства за писатели от други страни и моето участие в осъществяването на този проект. Беше част от цяла седмица със събития в Институт „Шътокуа“ под надслов „Повече от убежище: предефиниране на американския дом“.

Никога не сме провеждали такава дискусия. Предстоеше ми да открия, че в онзи ден амфитеатралната зала не беше безопасно място за мен.

Случилото се все още се разиграва пред погледа ми на забавен каданс. Очите ми следват тичащия мъж, който изскочи от публиката и се втурна към мен, виждам всяка стъпка от устремния му бяг. Виждам и как аз се изправям и се обръщам към него. (И оставам с лице към него. Никога не обръщам гръб. Нямам наранявания по гърба.) Вдигам лявата си ръка, за да се предпазя. Той забива ножа в нея.

Следват още много удари: в шията ми, в гърдите, в окото ми, навсякъде. Коленете ми се подгъват и аз падам.

Четвъртък, 11 август, беше моята последна безопасна вечер. Хенри, Даян и аз се разходихме безгрижно в двора на Института, направихме си приятна вечеря в „2 Ами“ – ресторант в ъгъла на зеления парк „Бестор Плаза“. Припомнихме си една моя беседа отпреди осемнайсет години в Питсбърг за участието ми в създаването на Международната мрежа от градове убежища. Хенри и Даян присъстваха на беседата и тя ги вдъхнови да превърнат и Питсбърг в град убежище. Отначало финансираха една малка къща и спонсорираха китайския поет Хуан Сян, който направи нещо изумително – написа по външните стени на новия си дом стихотворение с големи китайски йероглифи. Постепенно Хенри и Даян разшириха проекта и вече имаха цяла улица с къщи убежища, Сампсония Уей, в квартал Норт Сайд на Питсбърг. С голяма радост отидох в Шътокуа, за да отбележим тяхното постижение.

Не знаех обаче, че моят бъдещ убиец вече се намира на територията на Института. Беше влязъл с фалшив документ за самоличност, а името му беше съставено от действителните имена на известни шиитски екстремисти. Дори докато сме отивали на вечеря и сме се връщали в пансиона, където бяхме отседнали, той също е бил някъде там две нощи, обикалял е, спял е където намери, оглеждал е мястото за планираното нападение, чертаел е планове, незабелязан от охранителните камери или от пазачите. Можело е всеки момент да се натъкнем на него.

Не желая да използвам името му в този разказ. Моят Нападател, моят Наемен убиец, Негодникът, който си въобразяваше разни Низости за мен и с когото ми беше
Назначена почти смъртоносна среща… Установих, че наум, вероятно простимо, го наричам Нищожество. Все пак в този текст ще го назовавам по-вежливо – Н. Как го наричам в уединението на дома си, е моя работа.

Въпросният Н. не си беше направил труда да проучи човека, когото си беше наумил да убие. Според собственото му признание, той не беше прочел и две страници от книгите ми и беше гледал няколко записа с мен в Ютюб, и това му било достатъчно. От което можем да заключим, че каквато и да е била причината за нападението, не е била свързана със „Сатанински строфи“.

В тази книга ще се опитам да проумея въпросната причина.

Сутринта на 12 август закусихме рано със спонсорите на мероприятието на слънчевата открита тераса на прекрасния хотел „Атенеум“ на Института. Не обичам обилните закуски, затова се ограничих с кафе и кроасан. Срещнах се с хаитянския поет Сони Тон-Аиме, директор „Майкъл У. Ръдел“ на Литературната програма на Института, който щеше да ни представи. Поговорихме си за недостатъците или предимствата на
това да си поръчваш или да не си поръчваш нови заглавия от „Амазон“. (Признах, че понякога го правя.) После прекосихме фоайето на хотела и малък площад към задния вход на залата, където Хенри ме представи на своята деветдесетгодишна майка – много приятно запознанство.

Непосредствено преди да се кача на сцената, ми подадоха плик с чек – хонорара ми за участието. Пъхнах го във вътрешния джоб на сакото си и после стана време. Сони, Хенри и аз излязохме на сцената.

Амфитеатралната зала е за повече от четири хиляди души. Не беше пълна, но имаше много хора. Сони ни представи накратко от подиум вляво на сцената. Аз седях в десния край на сцената. Публиката не скъпеше аплодисментите. Помня, че вдигнах ръка в знак на благодарност. И после с ъгълчето на дясното си око – последното нещо, което това око щеше да види – забелязах как някакъв човек в черно се спусна към мен от десния сектор с места за публиката. С черни дрехи и черна маска на лицето. Тичаше приведен като ракета, която лети ниско. Изправих се и го наблюдавах как приближава. Не се опитах да избягам. Вкамених се.

Изминаха трийсет и три години и половина от печално известната заповед на аятолах Рухола Хомейни за моята смърт и за смъртта на всички, свързани с издаването на „Сатанински строфи“, и признавам, че през тези години понякога съм си представял как наемен убиец се изправя на някакъв публичен форум и приближава към мен точно по този начин. Затова, когато зърнах убийствения силует да се носи към мен,
първата ми мисъл беше: значи това си ти. Ето те. Говори се, че предсмъртните думи на Хенри Джеймс били: „Е, най-сетне дойде, това бележито нещо“. Смъртта идваше и към мен, но в нея нямаше нищо бележито. Изглеждаше ми по-скоро като анахронизъм.

Това беше следващата ми мисъл. Защо сега? Наистина ли? Толкова време мина. Защо сега, след всичките тези години? Светът беше продължил напред и тази тема беше приключена. И въпреки това към мен бързо летеше някакъв пътешественик през времето, смъртоносно привидение от миналото.

Онази сутрин в залата не се виждаше охрана – не знам защо, – затова нищо не препречваше пътя му към мен. Аз само стоях и гледах към него, глупаво застинал
като заек в светлината на фарове.

И ето че той стигна до мен.

Така и не видях ножа, поне не го помня. Не знам дали беше дълъг, или къс, дали беше широк нож боуи, или тесен като малък стилет, назъбен като нож за хляб, или обикновен нож за месо, откраднат от кухнята на майка му. Не ме интересува. Това невидимо оръжие щеше да свърши работа. И наистина я свърши.

Две нощи преди да отлетя за Шътокуа, сънувах, че ме напада мъж с копие, гладиатор от римски амфитеатър.