Разгръщаме хумористичния шедьовър на Владислав Ванчура „Капризно лято“ (ИК „Колибри“) в превод на Васил Самоковлиев.

На фона на едно капризно лято в рамките на три дни и три нощи се разиграва не по-малко капризна история, в която неочаквани приключения и любовни афери с непредвиден край разстройват за кратко спокойния живот в чешкото курортно градче Крокови Вари. Магията на „Капризно лято” се крие не толкова в самата история, колкото в колоритното изграждане на героите, в пародийно пресъздадената провинциална атмосфера в годините след Първата световна война, в съвършения образен език и най-вече в тънкия, неповторим хумор. Всичко това превръща „хумористичното романче“ на Ванчура, илюстрирано от знаменития чешки художник Йозеф Чапек, в истински литературен шедьовър.

Заслуга за нестихващия и до днес интерес към тази очарователна книжка има и режисьорът Иржи Менцел, който по нейния сюжет през 1967 г. създава не по-малко обаятелна кинотворба, получила световно признание на редица филмови фестивали.

Владислав Ванчура (1891–1942) е чешки белетрист, драматург и режисьор. През 20-те и 30-те години на XX век публикува сборници с разкази, пиеси и романи („Хлебарят Ян Мархоул”, „Капризно лято”, „Маркета Лазарова”, „Картини от историята на чешкия народ” и др.), които го нареждат сред знаковите фигури на европейската литература. В прозата си писателят търси нов, авангарден изказ и създава свой неповторим стил, съчетаващ словесния експеримент, архаизацията на езика и високата поетичност. Като участник в антифашистката съпротива по време на германската окупация на Чехословакия е заловен от Гестапо и екзекутиран.

Капризно лято

Владислав Ванчура

Доброто старо време

Мнозина смелчаци, озоват ли се в началото на великолепния месец юни, се заседяват в сянката на чинарите и техният суров на пръв поглед вид постепенно се смекчава. Погледнете клонака и високия живачен стълб, дето се надига и пак спада, напомняйки дишането на спящ човек. Погледнете поклащането на чадъра за слънце и това лице, често страховито. Нека спре да вири нос и да цупи люто подпухналите си устни, нека се поукроти, защото, ей богу, градът е спокоен.

Сред полята плодородни се белеят равни двори, както се пее в народните песни, бичетата са станали волове, юниците са стелни и май е останал някъде назад.

Облечете се по възможност в бяло и поседнете без определени намерения пред хотела си. По дяволите! Нима не е достоен за подражание примерът на дедите ни, които се запасвали, мятали палто през лакът и с бавна крачка поемали към арките на градините, за да се разположат на подредената вече маса?

В ония времена маркитанките на лятото в широки роби с качулки, с ниски и проветриви обувки, които не разравят алеите, обикаляли от човек на човек, от маса на маса и вадейки тефтер от големия си издут джоб, късали лист подир лист. Връхчето на носа им винаги почервенявало, щом се обърнели към госта, казвайки:

– Добър ден, господине. Каква прекрасна утрин, нали? Не ви ли изпълва с блаженство този десети час, който току-що отлита от старата кула на базиликата „Свети Лаврентий“? Изглежда, времето – в сравнение с каквото и да било друго  – ни дарява с най-голяма признателност; и така си е – десет е повече от девет. Навремето здравата ругаха заради тоя храм, защото го строеше един обесник, който имà дързостта да промени строителния план пряко нормите. Познавахме този майстор и можем да си кажем, че ни харесваше, макар да си падаше малко безпътен.

– Ама как така  – изричал старият господин,  – значи тази църква е сгрешена и е извън нормите на доброто строителство? И аз забелязвам това едва днес!

– Забелязали сте съвсем правилно – казвала дамата, – а ще допуснете ли, че ето тази моя шапка цели девет сезона беше трън в очите на обществото? Ах, драги мой, всички така свикнаха вече и с нея, и с базиликата, че техните дефекти станаха норма за света. Защото, ще си позволя да го кажа пак, времето придава достойнство дори на уродливите.

Ехей-хей! Не си ли струва да повторим тези разговори? Нима развалят ритъма на здравословната разходка, от която трябва да се изпотим? Не са ли достатъчно правдиви и не долавяте ли в тях една почти съвършена посредственост?

Курортното средище Крокови Вари

Край възхитителната река Орше е разположен град с добро име и добра вода. Водата извира по сенчести места, а деветте най-буйни извора, уловени в девет кладенеца, са наречени с имената на деветте музи. Става дума за курорта Крокови Вари. Става дума за един град, открит за всекиго, построен наполовина от тухли, наполовина от кирпич и камък; за град, където не се е строило както трябва, но пък всички винаги са се радвали на добро здраве.

– Ха – обича да казва варският кмет, докато цепи картите, – ние не безделничим. Хей руп! Успешно и в благородна надпревара нашето селище навлиза в шестия месец юни, без да закъснява и изчаквайки съответния срок.

Та, значи, из тези краища на целесъобразие и припряно време (ах, къде ли не се старее стремглаво и къде ли не живеят люде, чиито средства да не са оправдани) имаше няколко чифлика и по някоя и друга имуществена собственост, твърде овехтяла. В повечето случаи тя бе спечелена в игра на карти, наричана МАЛКА-ГОЛЯМА или МАЛКАТА ВЗЕМА. Това е имот благодатен и добре стопанисван, защото, да си кажем правичката, тукашните граждани са изпраксани търговци и съвсем не им пречи това, че Крокови Вари е курорт от девета величина, с неблагоприятна облачност, с оскъдно слънцегреене, с непропусклива почва и с извори, далеч не горещи. И тъй да е! Даже и без канализация, това е все пак един буден и почтен град.

Времето

Григорианският календар аленееше с първата юнска неделя и биеха големите камбани. Времето се носеше с бързи крачки напред  – както обикновено става в неделен ден и по големите празници. Часът наближаваше осем – час, за който се твърди, че е муцуната на глутницата дневно време и че ще ви проследи, каквото и да става.

Възраст и местонахождение на заведението на Антонин Дура

Тъкмо тогава с песен и закачлива игра се поде в плаващия дом на Дура действието на този разказ. Салът на Антонин, върху който се издигат леки, необходими за всяка къпалня постройки, е привързан там, където Орше бърчи леко водната си шир, предусещайки пясъчна ивица в размер петдесет разтега. По тия места брегът откъм града е покрит с върбалаци, разпрострели се чак до градините на кожарите и производителите на вафли. С всяко лято той обраства свръх мяра, запазвайки почти девствения си бодлист облик. Никой не подрязва храсталаците и за ония, които отиват на реката, остават само няколко пътечки, за съжаление, тесни. В началото на всяка от тях е забит по един боядисан през пръсти кол, върху който се мъдри – като седло връз магарица – надпис: РЕЧНИ БАНИ.

– Ама разбира се  – казал бургграфът, комуто някъде през четиринайсети век се прищяло да кара нап раво, – ама разбира се, хайде да се изкъпем!

И като рекъл това, той стигнал през шубраците чак до пясъчната ивица и осъществил намерението си. Оттогава, доколкото се помни, тези места се използват по предназначението им.