Разгръщаме „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“, навярно най-искреният и най-въздействащият роман на Фредерик Бегбеде досега.

Да се изповядаш в една книга не ти гарантира опрощение; продължете пътя си, ако търсите в този текст нещо друго освен човек, който се опитва да разбере себе си.

И Бегбеде прави точно това – „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ (превод: Росица Ташева, ИК „Колибри“) е опит да разбере себе си, миналото си, обезумелия свят, в който живее. С брутална откровеност и безпощаден хумор писателят си разчиства сметките с дрогата, с алкохола, със, хм, секса, разкрива отношението си към прекалената политическа коректност, към радикалния феминизъм, изродил се в хетерофобия, към претенциите на всезнаещите и всеможещи новопоявили се пророци. Без да пести квалификациите, без да се церемони с това, което не одобрява, което го превръща в негодник, обвиняван в изсмукани от пръстите смъртни грехове, без да се стреми към изисканост и благоприличие, Бегбеде изненадващо – а може би не – завършва изповедта си, заявявайки любовта си към тази, която сред морето от жени избира всеки божи ден за своя съпруга. И пожелавайки на жените и мъжете от обществото на свръхпотреблението и рекламата приятен апокалипсис.

Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж

Фредерик Бегбеде

– Татко, защо са направили това?

Този въпрос ми задава тригодишната ми дъщеря Уна една сутрин през 2018 година и аз не знам какво да ѝ отговоря.

– Сложно е, мила.

– Кой го е направил? Лошите ли?

– Не, не, не се тревожи. Това е само шега.

Къщата и колата ми са покрити с оскърбления в розови багри. По бялата стена на баския ми дом са изписани графити, които ме обявяват за изнасилвач и мръсник. Нощните вандали явно са отместили бебешката количка и са прескочили спасителния пояс във формата на син делфин, за да оплескат с акрилна боя пълната ми със заспали деца къща. Дълги стекли се ивици на ненавист образуват на обикновено спокойната ми тераса творба ала Джаксън Полък и неговата капкова техника. Вярно, подписах петицията на „343-мата мръсници“ срещу санкционирането на клиентите на проститутките, но винаги е за предпочитане сам да се обсипваш с оскърбления, като Сирано дьо Бержерак. Кой знае защо ги приемаш по-трудно, когато група непознати прескочат оградата ти нощем, прекосят моравата ти, надраскат на фасадата ти ТУК ЖИВЕЕ КРАДЕЦ и изсипят кутия с неизтриваема боя върху електрическата ти кола.

– Но защо са направили това, татко?

Написах тази книга, за да отговоря на въпроса на дъщеря ми, която тогава, слава богу, още не знаеше да чете.

През онази сутрин на 2018 година разбрах, че разните bad buzz и shit storms могат да излязат от Туитър, за да навлязат в истинския живот, невиртуалния, този, в който децата откриват стекла се цветна омраза по стените на къщата си и се разплакват от страх. Отидох да подам жалба в полицейското управление на Сен-Жан-дьо Люз. Хората, нашарили с обиди дома ми, така и не бяха открити. Предупреждавам следващите. Усмихвайте се, когато дойдете, защото съм инсталирал камера и аларма, свързана със система за лична сигурност. Не се изявявам в социалните мрежи, тъй като нямам време за губене, но в тях често ме обвиняват във всички възможни грехове, защото си позволявам да държа доста свободен тон в писмения печат. В случая през 2016 г. сметнах, че е нелепо да се осъждат клиентите на проститутките на глоба от 1500 евро – те вече достатъчно глупаво са похарчили парите си. Може би направих грешка, има ли значение? Мислех си, че в демократичното общество човек има право да изказва мнението си по различните законопроекти, преди да са гласувани в Парламента. Моля, простете ми този кратък пристъп на наивност.

Неудобството да не съм в социалните мрежи е, че хейтърите могат да ме ругаят само като пишат по стените на къщата ми…

Мисля, че ако домът ми е бил нападнат през нощта от терористи, уплашили децата, то за това има много причини, една от които е следната. Работата ми е да пиша и да чета. А аз обичам книгите, които разказват за ужаси. Защитавам свободата на словото дори на авторите, които водят лош живот. Аз лично не върша нищо ужасно, но ми се случва да чета ужасни неща, понякога разказвани от ужасни хора. Да се издига моралът на обществото, е желателно, да се стерилизира литературата, не е. И в това може да греша, но то не е причина ди си пребоядисвам жилището. Ако смятате, че литературата трябва да е посветена само на живота на светци и че никой роман не следва да описва незаконни действия, предлагам ви да обсъдим въпроса спокойно, без да заливате с гадости изтривалката ми и без да се опитвате да ми вадите очите като на Салман Рушди през 2022 г. Няма нужда да ме разобличавате анонимно в дигиталната си сметка, елате да се видим „на живо“ и ще поговорим на чаша „московско муле“. Тема за зрелостен изпит: „Литературата трябва ли да показва злото, или да проповядва доброто?“. Раздвоен съм. Боя се, че добродетелните романи са много скучни. В СССР оптимистичната литература беше насърчавана през целия XX век – „социалистическият реализъм“ не успяваше да държи читателя в напрежение (знаеше се, че накрая ще победи работникът). От друга страна, не мисля, че изкуството е непременно по-добро, ако показва само злото. Би било прекалено просто. Ако трябваше да се интересуваме само от боклуците, за да настигнем Бодлер – също. Изкуството трябва да може всичко да описва: прекрасното, както и чудовищното, святото, както и греховното. Животът ни е сплав от величие и падение. Ако книгите не могат вече да разказват за престъпления и закононарушения, как ще проникнем в душата на човека? Разумно ли е да смятаме, че едно морално изкуство може да подобри човешките същества? Пол Пот искрено се е опитвал да „направи хората по-чисти“, избивайки очилатите. Един милион и седемстотин хиляди мъртви по-късно кхмерската поезия не е прогресирала кой знае колко… и все още има късогледи камбоджанци. Прочистването на изкуството никога няма да ни направи безупречни. Аз съм един от циниците, на които т.нар. feel-good books само развалят настроението и които се чувстват възвисени само когато открият зрънце човечност на дъното на море от тиня.

Посланието на цялото ми творчество може да се сведе до този тържествен зов: О, БРАТЯ ЧОВЕЦИ, ДА СЕ ОПЪЛЧИМ СРЕЩУ САНТИМЕНТАЛНАТА БОЗА.

Дни наред търках, и търках, и търках стените на дома си с разтворител, за да залича оскърбителните надписи. Благодарен съм на съседа ми, който ми помогна да изчистя тези гадости, както и на гаражиста, който отказа да вземе пари за ръчното почистване на колата ми. Агресията ми позволи покрай другото да изпробвам баската солидарност. Много търкане падна, но то не беше достатъчно, след това трябваше всичко да се пребоядиса в бяло, за да се изличат окончателно позорните надписи, както и да се почисти терасата с водоструйка. За голяма моя изненада научих, че застрахователят ми („Дженерали“, сега е моментът да му направя реклама) отказва да плаща за замазването на графити, тагове и други подобни шарени издевателства, извършени върху стените на частните жилища.

– Нападенията с прясна боя не са природни бедствия – заяви ми застрахователят.

– Значи не възстановявате разноските по човешките бедствия?

– Не, господине, прекалено много са.

Същата година (2018) присъствах на въоръжено нападение в бар „Риц“. Трима индивиди с качулки нахлуха през аварийния вход. Барманът заключи вратата и нападателите я разбиха с брадва като в „Сиянието“. Аз имах горе-долу същото изражение като Шели Дювал. Охраната на хотела откри огън; един мъж беше ранен в бедрото; видях кръвта му да тече, докато лежеше във входа откъм улица „Камбон“. Престрелката продължи в коридора, който води към площад „Вандом“. Решетките, които предпазват витрините на златарите, се спуснали от тавана и блокирали пътя на гангстерите, но това по време на екшъна не го знаехме. Заради виковете и изстрелите всички клиенти помислиха, че са жертва на атентат на „Даеш“, аналогичен на този в „Батаклан“. Не се чувствахме особено… комфортно, така както лежахме на пода. Оттогава съм станал леко параноичен, защото нямам оръжие в дома си. Мисълта, че непознати са ни научили адреса и са идвали да ни украсят терасата през нощта, докато децата ни (момиче на три години и момче на шест месеца) са спели на етажа, предизвиква у жена ми и мен пристъпи на паника при най-малкия шум в градината. Така че си взехме едно женско италианско куче пазач, една великолепна кане корсо форментино, логично кръстена Симон, тъй като с лая си предпазва семейството ми от феминистки нападения. Не твърдя, че съм ветеран от виетнамската война, но полицията смята, че всеки човек, присъствал на престрелка с истински куршуми, е психически травмиран, дори ако не е физически ранен. От това събитие нататък трудно заспивам без сънотворно. Може би не трябваше да отказвам да поговоря с психолозите, както ми предложиха полицаите. Малко по-късно започнах да виждам все по-зле, докато четях. После се схвана десният ми крак. Отслабнах с десет кила. Направиха ми всякакви ЯМР-та. Накрая една кръвна проба разкри, че съм диабетик от тип 1. Аз, който току-що бях издал „Живот без край“, ето че за една сутрин изгубих единайсет възможни години живот. При диабета губиш единайсет години живот средно. Крайно ободряващо! След подобно откритие вече не живеете по същия начин. През целия ден внимавате какво ядете. Биете си инжекции четири-пет пъти на ден, за да смъкнете нивото на кръвната си захар. Ако си инжектирате прекалено много инсулин, рискувате да изпаднете в кома. Ако не си инжектирате достатъчно, рискувате да ослепеете. Мятате се между припадъка и слепотата. Опитомявате смъртта. Нямате никакво време за губене. Спешността диктува всяко вземано от вас решение. Отказването от захарта е невъзможна за постигане аскеза. В сравнение с него да зарежеш кокаина, е детска игра. Диабетикът е принуден да си забранява радостите на шоколада, удоволствието от бонбоните „Харибо“, насладата от карамела, страстта към холандския сладник, еуфорията от пръчиците „Кедбъри“, сладостта на еклерите и плезирите, сутрешния кроасан, натопен в кафето, и коктейлите „Бейлис“ с добавка малко кафе-ликьор „Калуа“ и една идея амарето вечер. Madre de Dios. Наложи ми се да сложа кръст на лакомствата, сладките и прочие превземки. Някой може ли да ми каже какъв е смисълът на живота без ванилов сладолед, без мелба, без шоколадови топчета „Киткат“ и „Ми-шоко“? Струва ли си да живееш, ако трябва да замениш шарените гумени бонбони с метформин? Как е възможно да се откажеш от десертите в „Салватор“ и сладкишите във „Фукет“? През цялото ми съществуване съм се отъждествявал с нежния крем, покрит с карамелизирана коричка, която трябва да схрускаш, за да достигнеш до меката сърцевина.

Призовавам към солидарност между жертвите на обществото. Не ми скапвайте остатъка от живота за това, че съм подкрепил исканията на моите про-секс приятелки.

За автора

Фредерик Бегбеде (р. 1965 г.) е изкусителен разказвач, язвителен критик и неуморим бунтар, добре известен в България със своите романи, новели и есеистични сборници. Учи политически науки в Париж, има диплома по маркетинг, упражнява професията си в нашумяла рекламна агенция, работи като публицист и телевизионен репортер. Литературните му подвизи са много и се отличават с пикантен хумор, хапливи анализи на съвременното общество и ексцентрични равносметки. Писателите, повлияли върху артистичната му чувствителност, са Мишел Уелбек, Брет Ийстън Елис и Джей МакАйнърни. Сред най-известните му произведения се нареждат романите „Любовта трае три години“, „Windows on the World“, „Един френски роман“, който печели награда „Рьонодо“ и, разбира се, „9.99 евро“ – книга за умелата манипулация на рекламистите криейтъри, филмирана през 2007 г. под режисурата на Ян Кунен. „Човекът, който плаче от смях“ е съкрушително горчива сатира, която отново среща читателите с Октав Паранго, алтер-егото на писателя.В „Бараж срещу Атлантика“, издадена у нас неотдавна, Бегбеде се заема да осмисли своето битие, белязано от чара на носталгията.