След „Три сестри“ играни на атинска сцена през 2018 г., оставили диря с  пълнотата на предаване на произведението на Чехов на жесто-мимичен език, световно известният режисьор Тимофей Кулябин се завръща с участие на Атинския-Епидавърски фестивал, представил го за пръв път пред гръцката публика преди шест години. Познат с поетичния му режисьорски поглед, неговият спектакъл откри тазгодишната сцена на античния театър в Епидавър с международната фестивална продукция „Ифгения в Авлида“ от Еврипид. Актьорският състав с известни гръцки актьори и актриси придаде плът и кръв  на това сценично начинание.

„Скроена“ по мярка специално за античния театър в Арголида, тази дългоочаквана продукция обедини творчески за пореден път един чуждестранен режисьор и реалностите на гръцката сцена, скрепявайки още повече международния характер на фестивала и духът на отвореност към който той се стреми през последните години.

Трагедията на Еврипид е сред върховите текстове на древногръцката драматургия.Напоследък става все по-популярен един различен прочит на античния текст. Трудно бихме могли да приемем днес, че „Ифигения в Авлида“ представлява патриотичен манифест, че жертвоприношението на девойката е извършено заради дълг към родината, тъй като през цялото време виждаме Еврипид да омаловажава както похода срещу Троя, така и нейните пълководци Агамемнон, Ахил, Менелай, Одисей, които обрисува като безскрупулни индивиди и безмилостни империалисти. Сигурно е, че Еврипид споделя възгледа на Тукидид за троянската кампания, а именно че тя е „едно мизерно оплячкосване“.

Когато флотата на ахейците се събира в  Авлида, тя е прикована там от безветрие, а според друга версия – от  насрещни ветрове. Според прорицателя Калхас причината за това е гневът на богиня Артемида. Причините за гнева на богинята варират:

Бащата (или дядото) на военачалника на похода Агамемнон, Атрей, не е принесъл в жертва на богинята агнеца със златно руно.

В някакъв момент Агамемнон се възгордял заради ловджийските си умения, сравнявайки ги с тези на богинята на лова, а според трета версия Агамемнон не бил удържал обещанието си да принесе в жертва на богинята най-доброто от годишния урожай.

Ако Ифигения бъде принесена в жертва, корабите на ахейците ще могат да отплават и ще бъде сложен край на бездействието. Агамемнон се съгласява да извърши жертвоприношението, било то от амбиция (Есхил, „Агамемнон“), било за общото благо (Еврипид, „Ифигения в Авлида“). Вероломно той поисква от съпругата си Клитемнестра да дойде в Авлида, позовавайки се на предстоящо бракосъчетаване на дъщеря им с първия герой на ахейците Ахил. Когато водачът на мирмидонците научава за коварния план и замесването му в него, той се опитва да възпре принасянето в жертва, но цялата войска –включително неговите войни- желаят флотата да отплава към Троя и Ахил е заплашен да собствената си войска.

Агамемнон извършва жертвоприношението тайно от Клитемнестра, която непосредствено след това отпраща обратно в Аргос. Междувременно по време на жертвоприношението Артемида заменя дъщерята на микенския пълководец със сърна като жертвено животно, а самата нея отвежда в Таврида, където я прави своя жрица.

Трагедията на Еврипид „Ифигения в Авлида“ е играна за пръв път през 405 пр.Хр., година след смъртта на древния трагик, от неговия син и внук. Написана е през 407 пр.Хр.. по време на пребиваването на поета в двора на цар Архелай в Македония. Тя е единствената от стигналите до нас трагедии на Еврипид, която започва с диалогична сцена, разгръщаща се между Агамемнон и неговия прислужник, а не с пролог.

В края на ноември в рубриката си за изкуство атинското електронно списание за поезия, литература и култура „Пери у“ (Περί ου), издавано от известната поетеса Павлина Пампуди, помества под заглавие „Ифигения в Авлида – една съвременна Ифигения“ отзив от Вера Павлу, автор на книги и психоаналитик, за нашумялата и предизвикала интереса, както на публиката, така и на критиката, постановка на атинска сцена на световноизвестния режисьор Тимофей Кулябин.

Тимофей Кулябин: „Ифигения в Авлида“, една съвременна Ифигения

Вера Павлу

В едно планинско село, където се намирах посред лято, чух интервю с Тимофей Кулябин.  Беше един септемврийски вторник и неговият спектакъл се играеше в античния Одеон на Ирод Атически. Изчаках да отмине разразилата се лятна буря. Не си бях взела билет предварително. Пристигнах точно в 21.00 ч., началния час на спектакъла. В дъното на хоризонта са святкаше, гръмотевици… Затичах се, последните зрители се качваха по стръмните стълби към трибуните. На касата опашка, чувам глас зад мен, някой продаваше билет и ето ме на вътре. На горните трибуни, по средата. Оригинална сценография с преносими, в зависимост от сцената, декори, група деца заедно  мъжете-актьори от древногръцкия хор. Всички актьори бяха много добри.  Осветлението, падащо под ъгъл и даващо акцент върху сцената, както и музиката, още от самото начало ни въведоха в духа на античната трагедия на Еврипид. Военновременна атмосфера с пълководеца Менелай и терзанието на Агамемнон заради решението на брат му да принесе в жертва неговата собствена дъщеря. Клитемнестра облечена в бял костюм и с обувки с токчета – съвременна дама с господарска осанка. Ифигения – невинно девойче. Езикът на телата на актьорите на моменти препращаше към кукли с чупещи се развинтени крайници. Чернобелите, изчистени от излишества фрагментарни декори,  от появяването на неподозиращите за трагичната им участ граждани, постепенно се трансформират с разкриването на истината. Намеса от страна на режисьора в  оригиналния текст. Пищно брачно пиршество на сцената, което препраща към приятностите на съвременното потребителско общество. Но смехът и радостната атмосфера биват прекъсвани чрез режисьорски решения, подсказващи глождеща тревожност от подготовката за смъртта. Клитемнестра с нейното опиянение и повръщане, с постепенния срив предава състоянието на една общност, която „не иска да знае“, продължава да се забавлява, да се наслаждава, под сянката на дебнещите война и смърт. В трактовката на Кулябин смъртта настъпва внесена от двама командоси с маски, които нашарват с няколко откоса сцената; коментар провокиран от войната, но и от терористични нападения.

Потърсих прочита на мита за Ифигения от Claude Casanova във „Встъпление в анализата и прехода“ от Фройд към Лакан, изд. „Йон“ (Атина, 2012) под редакцията на В. Канелопулу. Въз основа на фразата на Ифигения „Чуй, майко моя, каква идея ми дойде наум докато размишлявах. Да умра е въпрос на решение. Искам, изоставяйки всяка смирена мисъл, славно да го сторя яз самата“, която е повратна точка към изхода, дава нейната интерпретация върху драмата, която не е с неизбежен край. Тя черпи от нейния писхоаналитичен съсъд.

Трите времена на развитие: Моментът в който погледите се кръстосват (ще я убият), времето на проумяването и времето на извода (праксиса, действието). Claude Casanova уподобява преминаването на Ифигения от Авлида в Таврида и в последна сметка завръщането й в Микена, на „прехода“ в психоанализата – вече със съгласието на субекта, да се подчини на собствените си страхове и слабост, да се остави, но и да вземе собствено решение, да престане да бъде обект на наслаждаване на Другия. Ифигения превръща мрачната воля на баща си Агамемнон в нейно собствено решение и така „написва“ своята собствена история. Не са другите онези, които неизменно се наслаждават на нашата катастрофа. И ние присъстваме тук като субекти, които решаваме и чертаем своя път, нашия собствен и този на човечеството.  Някак така в края Ифигения се завръща, вече променена,  и тя самата отказала да принесе в жертва мъжете пред жертвения олтар на Артемида в Таврида. „Ти, която спаси ме от смъртта, спаси ме от живота, който аз живея тук и той на смърт прилича”. Това е изходът от наслаждаването от повторяемостта. От живота непрекъснато проникнат от инстинкта към смъртта. Решението на Ифигения представлява  позиция на преобръщане… Става дума за заемането на позиция от страна на субекта, който поема тежестта на собствената си история и така изходът остава отворен. Изход от семейното и обществено проклятие.

Митичният елемент, който ни сплотява и придава на живота магията и желанието, отсъства. Финалът е по-скоро военен: на фона на телевизионен екран и зависимостта от него следва обикновена фраза споменаваща сърната появила се върху жертвеника на мястото на Ифигения. Самата тя в мита иска от майка си да не я оплаква. Смъртта е символична. Тя се преобразява в един различен човек. От такъв изход на нещата, с поемане на нашата собствена отговорност, с осмисляне и отхвърлянето на трагичното предопределение се нуждаем и ние днес. Спектакълът напрегнато разтърсва, въздейства на телесно ниво. Той прави така, че да се възмогне неназовимото, невероятото, трагичното. След това обаче съществува отвъдното, „смъртта“ на онова, което сме знаели, но не сме искали да знаем, за да настъпи новото.

Откриване на сезона на Атинската оперна сцена с две Ифигении в един спектакъл

Eлена Хузури

През октомври в електронното издание Bookpress писателката и журналистка Елена Хузури представя своята критична гледна точка за друг, също така нашумял спектакъл вдъхновен от произведението на Еврипид, с който бе открит есенно-зимният сезон на Атинската оперна сцена. Става дума за продукцията „Ифигения в Авлида & Ифигения в Таврида“ на Кристоф Вилибалд Глук, под диригентската палка на Михаел Хофщетер. Последният издаден роман  на Хузури е „Родина от памук“ (второ допълнено издание, изд, „Патакис“, Атина 2024). На български е преведен първият ѝ роман „Мрачен Вардар“  (изд. „Сиела“, София 2011, прев. Здр. Михайлова).

Международният отзвук и положителният прием, с които се ползва оперната продукция, получиха своето потвърждение на 2 октомври 2024 в Мюнхен, където „двете Ифигении“ на Дмитрий Черняков спечелиха най-престижното отличие в категорията „най-добра нова оперна продукция на годината“ на International Opera Awards 2024.

Освен него, спектакълът бе удостоен от фондация „Ставрос Ниархос“ с високата награда „Philanthropy“ за дългогодишната подкрепа оказвана от нея за отвореност навън на Националната оперна сцена на Гърция. Заедно с новото двугодишно дарение на стойност 11 000 000 евро, подкрепата на фондацията към гръцката оперна сцена, до 2026 г., ще достигнат сумата от 39 000 000 евро.

В новото си амбициозно сценично начинание Дмитрий Черняков представя заедно двете опери за дъщерята на Агамемнон и Клитемнестра, посредством цикъла на нескончаемо насилие на Троянската война. За да изобрази трагичната съдба на Атридите, превърнала домашното насилие в универсален опит, Черняков създава на сцената един дом в безвремие – мъртва черупка, която ту изглежда плътна и непроницаема, ту абсолютно прозрачна.

В операта „Ифигения в Авлида“ богиня Артемида изисква жертвоприношението на дъщерята на царя на Микена Агамемнон, за да бъдат изпратени попътни ветрове и флотата на ахейците  да може да отплава към Троя.

В операта „Ифигения в Таврида“, почти двайсет години по-късно, Ифигения има кошмарно съновидение в което майка й Клитемнестра убива Агамемнон, а самата тя убива брат си Орест. Когато пристига владетелят на скитите Тоас, обезпокоен от прорицанието, че един чужденец ще предизвика смъртта му, той заповядва да бъде умъртвяван всеки чужденец, който се появява в Таврида.

Националната оперна сцена вдига завеса за новия сезон с една амбициозна международна продукция. В единен спектакъл руският режисьор с международно признание Дмитрий Черняков представя двете опери на Глук „Ифигения в Авлида“ и „Ифигения в Таврида“ с тематика от древността. Обединяването „под една стряха“ на тези две значими творби на германския композитор, с множествена и непреходна във времето символика, прави опит да осветли ядрото на проклятието тегнещо над Атридите, което възпроизвежда един кръговрат от нескончаемо насилие, тоест, как жертвата от Авлида се превръща в палача от Таврида. Това е и съкрушителният въпрос, който руският режисьор поставя, търсейки отговорите –къде другаде?– в семейното огнище с всички измерения, които могат да се крият в него, и които се отнасят до живи и мъртви, като на преден план са изведени насилието и загубата на човешки облик. Въпрос изключително съвременен и актуален, отнасящ се най-вече до западните общества, както и до гръцкото. Спектакълът, копродукция на Фестивала в Екс-ан-Прованс и Парижката национална опера, е имал премиера миналия юли в Екс-ан-Прованс, въодушевявайки публиката.

Както пише Le Monde: „Спектакълът следва дирята на кръвта посредством отпечатъка на войната, заплатения дан от мъртви, дълбоката травма, осакатяването на плътта и разкъсването на душата“, а критическият отзив в New York Times отбелязва „дълбоката меланхолия от която е проникната оперната продукция на Черняков, откроена от трезвостта на музиката на Глук, като успява да провокира дълбок размисъл върху трагичността на един безконечен сблъсък“. Показателно за успеха и международния отзвук на спектакъла е номинирането му в категория „Най-добра нова оперна постановка“ за International Opera Awards 2024. 

„Ифигения в Авлида“ и „Ифигения в Таврида“ са смятани за едни от върховите оперни произведения на класицизма. Написани са през последната четвърт на осемнайсети век и открояват Глук като „реформатор“ на оперното изкуство.

Глук се отдалечава от стила на бароковата опера, преобладавал до тогава по оперните сцени, като въвежда нов, драматичен елемент при който текстът и неговият изказ и поднасяне придобиват доминиращ смисъл. Творбите му се състоят от по-големи музикални единства, като музиката прелива без прекъсване от една музикална част в друга. На ново ниво е издигната и ролята на оркестъра. Във всеки случай двете Ифигении не почиват толкова върху Еврипид, а по-скоро върху по-късни френски текстове от осемнайсети век като „Ифигения в Авлида“ на Расин и „Ифигения в Таврида“, трагедия от Клод Гюмонд дьо ла Туш (Claude Guymond de la Touche). Глук композира най-напред „Ифигения в Авлида“, която е представена в Париж  през 1774 г. с голям успех, а след това „Ифигения в Таврида“ – също така успешен спектакъл.

От двете Ифигении, тази „в Авлида“ е поставяна за пръв път на националната оперна сцена в Атина, а тази „в Таврида“ не е поставяна от 1946 г. насам, когато е представена в Одеона на Ирод Атически под режисурата на Кимон Триандафилу и диригентската палка на Антиохос Евангелатос. На въпроса защо сега националната опера решава да постави и двете Ифигении в спектакъл-диптих художественият директор на гръцкия лиричен театър Йоргос Кумендакис отговаря:

„Защото войната отново е в съседния до нас двор. Понеже се нуждаем от значими текстове, за да се дистанцираме от ужасното настояще и да преосмислим бъдещето си, което не вещае нищо добро. Понеже трагичната съдба на дома на Атридите  – преди и след Троянската война – представлява прекосяващ границите на времето общочовешки урок“.

Публикацията подготви от гръцки: Здравка Михайлова