Този филм разказва за умирането, такова каквото не го виждаме в сивите болнични стаи, по ежедневното битово бойно поле. То е умиране през жизнеутвърждаване – осъзнато, с благодарност към всичко преди, в емпатична прегръдка, плавно и донякъде неправдоподобно. Филмът е поетичен и красив по Алмодовар, с проблясъци на чувство за хумор, цветовете са наситени и дори объркващо празнични, скулите и бледите призрачни лица изпъкват в контраст – съвършен съпровод за посланията на сюжета – камерен и почти изцяло диалогичен и разказвателен. Героините носят пурпурно червило, те са комфортно заможни и небрежно разхождат нюйоркските паркове в сладки разговори за живота, който вдишват ненаситно, за споделените любовници и разделените пътища, за стареенето и смъртта. Почти като по Уди Алън, както критиката неизбежно отбелязва.

Марта (Тилда Суинтън) е подложена на крайно експериментално лечение, тя се е откъснала от човешкия стремеж към удължаване на живота на всяка цена, знае, че той ѝ се изплъзва. Етичният казус за асистираната смърт стои по-скоро в периферията, а една съвсем лична и панически силна потребност е поставена в центъра – да не си отидем сами от света. Марта е заземена и в пълен контрол над съдбата си – демонстрира решителност, вероятно обяснима с нелеката ѝ професия на военен кореспондент, пътувала през годините по безпокойни места. Трудно е за вярване, че жена с подобен профил би изглеждала поразително стилна, облечена в ярки цветове, сравнима повече с модна икона, отколкото с човек, който ежедневно е срещал смъртта и най-нелицеприятните измерения на оцеляването.

Алмодовар въвлича ретроспективни истории и “отскача” в травматични минали преживявания. В този англоезичен дебют на испанския режисьор наративът се лее в дълъг разговор между приятелки, изгубили връзка през годините, за да се свържат отново, след като Ингрид (Джулиан Мур) научава за нелечимата болест на Марта. Срещат се в болнична стая, но дори обстановката в това обичайно потискащо място е приветлива, героините откриват с лекота отново път една към друга и Марта споделя в детайли за отчуждената си дъщеря, турбулентни пътувания и стари приключенски афери, за нелепия начин, по който загива бащата на детето ѝ. Миналите истории се усещат почти като самостоятелни филми, но се връщаме отрезвяващо в основната, за да научим, че Марта е пожелала да сложи сама край на живота си и моли Ингрид да бъде нейна съседка по стая в последните ѝ дни. Героинята на Джулиан Мур е успешна и разпознаваема писателка, която разказва в новия си роман за страха от смъртта. Сега тя се спуска в етична спирала от въпроси – редно ли е, има ли някой право да решава дали и кога, има ли друг право да откаже. Не усещаме точно драма във вземането на това решение, със сигурност липсва мелодрама, кристалното катарзисно спокойствие, с което Марта споделя плана си, отнема още от реалистичността на случващото се. Но кога ли Алмодовар е предлагал реалност, близка до истинската, и имаме ли непременно нужда от нея?

Марта наема за последния месец от живота си луксозен ваканционен дом, откъснат от вибриращия Ню Йорк, потънал в приказна гора и заслепяващ с елегантна модернистична архитектура. Атмосферата е почти чистилищна, снегът розовее и е сякаш топъл, загатва за климатичните изменения и е нежен фон на вътрешни трансформации. Съзвучна с тишината и хармонията е картината (може би копие) на Edward Hopper, която героините откриват на стената в този нов и специален за Марта дом. Бергмановите женски отражения в стъклените стени на къщата засилват усещането за прозиращи лица, които плуват между физическите ограждения на този дом като призраци. Тилда Суинтън въплъщава образ, който впечатлява с достолепното си излъчване, пергаментово бледа до извънземност, не се колебае кое е правилното решение – с любов към живота, но уморена от страха да очаква края му. В следващите няколко дни всичко ще бъде привидно равно и емоциите ще утихнат, но напрежението ще расте в дисбаланс с умиротворяващата природа наоколо. Насред мракобесната тема за смъртта, завладяла разказа, често изникват и усмихващи епизоди. Такъв е моментът, в който Ингрид споделя на фитнес инструктор за болестта и незавидната съдба на нейната приятелка. Научаваме как на него не му е разрешено да прегръща клиентите си, но тя през смях добавя, че вече се чувства прегърната.

Не си спестявайте прегръдки, каквито и рискове да носят, каквито и страхове да ги възпират. Да потънеш в лечебната сила на кино въображението е също верен терапевтичен избор, а Алмодовар умее да разказва по приказен начин утешително и за най-тежките житейски проблеми.

“Съседната стая” е адаптация на книгата “What are you going through” на американската писателка Сигрид Нунез и тя съвсем уместно започва с откровението:

The Love of our neighbor in all its fullness  
Simply means being able to say to him,
“What are you going through?”

Simone Weil

С първия си англоезичен филм испанският режисьор е удостоен със Златен лъв във Венеция, а българската публика имаше възможността да види филма още с първата му и единствена в рамките на “Синелибри” прожекция. Едва ли най-уютен дом за преживяване на естетичен и ефирен филм е голямата препълнена зала 1 на НДК, но очакваме повече прожекции в края на ноември, които да се случат в любимите ни киносалони.

* * *

Колонката на Славена е авторска поредица на нашия гост-автор – Славена Проданова.

Страстен пътешественик с ярко перо, дори когато споделя лаконично впечатления от места и творби в социалните мрежи, текстовете на Славена успяват да балансират между проникновения прочит и пъстрата, забавна страна на изкуствата (и живота).