По пътя към “Магистрала”: вдъхновенията на музиканта Джейми Мак Доналд и ролята на артиста в новия му албум

Текст: Искра Янкова

Историята започва леко в духа на Керуак, но в много по-съвременен и космополитен вариант. Главен герой е музикантът от Ирландия Джейми Мак Доналд, свирил в десетки държави на различни континенти. Преди години участва във фестивал в Северна Македония, а една банкнота от 5 лв., която му дават в Скопие, се превръща в повод да дойде в България, за да я похарчи… и така вече 12 години. Днес, заедно с групата си The Number Nein, той е един от най-активните и разпознаваеми артисти на софийската сцена, както и в по-малките градове. Има около 10 авторски албума и работи с български и чуждестранни творци, а чрез проекти като работилницата за писане на песни “Анатомия на песента” и инициативата Slinky Sunday изгражда връзки между култури и хора от целия свят, споделящи музика, разговори и преживявания. 

Току-що излезе най-новият му албум “Магистрала”, чиято премиера се състоя на рождения ден на изпълнителя – 23 март. Част от промоцията беше и представеният седмица по-рано документален филм “Пътят към Магистрала” на фотографа Боби Костадинов, разкриващ емоционални аспекти от съвместната работа по албума през погледа на всички участници в него. Повече за премиерата, процеса на създаване, творческите търсения като пътешествие и бягство и мястото на артиста във всичко това споделя Джейми Мак Доналд. 

Вашият нов албум “Магистрала” излезе преди броени дни. Разкажете повече за него – защо и как е създаден, какъв е стилът на песните.

Исках да предизвикам себе си да творя по нови за мен начини, като насоча писането на песни към непознати места и изследвам пътуването по тази магистрала. Затова стилът е доста разнообразен. Подобно на “Белият албум” на Бийтълс, всички песни са различни, но са и свързани помежду си. Може да се каже, че стилът на албума е фолк рок и американа, с усещане за пънк рок или каупънк на моменти. Някои от песните са стари, но всеки мой албум започва с една песен, която ми дава посока. В този случай тя беше “FM Radio”. Толкова добре пасна на заглавието „Магистрала“, та ме накара да се замисля какви други аспекти от едно пътуване мога да покажа. Оттук дойде идеята за албум за път, за пътешествие, за движение. Много исках да направим винилов албум с “прилична” дължина. Ограничих се до 9 песни, като малкият обем беше истинско предизвикателство.

През ноември миналата година излезе и песента “FM Radio”. Каква е нейната история? Откъде идва името и какво изразява?

“FM Radio” беше най-популярният музикален канал, който хората слушаха в колите си напът. Хареса ми идеята за старите технологии. Всъщност тази песен е за някого, който кара и се опитва да избяга от себе си, но не може и повтаря “същата грешка отново и отново”. Героят ми даде добро усещане за движение и пътуване и “FM Radio” се превърна в начало на историята, защото целият албум е свързан някак с този сюжет. Бих казал, че тя е перфектната първа песен, която отключи творческия процес. Следващата песен “Blue Hotel” надгражда “FM Radio”. Запазих същия герой, но го поставих в ситуация с неговата любима, от която иска да избяга. Но вместо да избяга от любимата си, той бяга с нея. Разликата е, че докато първоначално бяга от себе, сега бяга с някой друг. В живота ние често бягаме от себе си и срещаме други хора по пътя, които бягат с нас. Песента “I’m Out There” също развива историята в “FM Radio”. Тук желанието за бягство прераства в приемане на собствения път. Героят е някъде по пътя, но не бяга, а търси себе си.

Какъв е пътят към “Магистралата”, който изминахте в творчески план – с неговите завои, високи скорости и неочаквани отбивки?

Основната идея на този проект е житейско пътуване. Аз мисля, че артистът е като всеки друг човек. И ние минаваме по своя жизнен път, но просто сме склонни да се вглеждаме в определени моменти по-задълбочено и да търсим алтернативи. “FM Radio” е песен за магистралата, за това, че се движа по нея и се чувствам свободен. Артистът е човек, щастлив да е на път – не просто да бяга. Той се наслаждава на пътуването. 

А защо точно “Магистрала”? От какво беше вдъхновен този ваш албум и каква концепция се крие зад него?

Звучи странно и донякъде забавно, но никога преди това не бях забелязвал думата “магистрала”. Пътувах по пътя между Търговище и Шумен, когато я видях написана. Тя ме впечатли, защото ми напомни на стара английска дума с вълшебно звучене. Тогава осъзнах какво е и попитах спътника си за значението ѝ. Колкото повече говорихме за нея, толкова по-ясно и интересно ми ставаше.

Оттам се появи концепцията за пътуване по магистрала, за стара музика и също така за магия. 

Какво място заема България по пътя към „Магистрала“? Защо реализирахте албума точно тук?

България е държава на кръстопът, географски и исторически. Откакто съм в страната, виждам как тя се променя и продължава по собствената си магистрала към неизвестна дестинация. Докато правех албума, знаех, че тук мога да намеря най-добрите музиканти, способни да вдъхнат живот на визията ми за проекта. В България музиката е вкоренена дълбоко в историята и психиката на хората. Всеки член на екипа даде нещо уникално на албума – своите познания за музиката, “вярата” в песните и отдадеността на процеса, заедно със съпътстващото заявление.

В настоящия ви албум участват много артисти. Кои са те, откъде идват и какъв път извървяхте заедно?

Музикантите, с които работех, са българи и чужденци. Това внесе много добра енергия и направи албума наистина различен. В настоящия проект участваха общо 8 артисти (с мен). Първият, когото включих, е Алекс Линарес. Той е с български и перуански произход, живее тук и и е изключително интересен басист. Алекс намери и нашия барабанист – Борислав Бояджиев-Борче. Наслаждавах се на работата с тях, защото са добри професионалисти и умеят да се забавляват. За мен е по-важно да се подходи с емоция, отколкото просто да се изсвирят верните ноти. 

Друг член на колектива е Кирил Коев. Той свири на електрическа китара, много е задълбочен и подхожда изключително прецизно към всеки детайл. Специална беше и работата със саксофониста и мой стар приятел от Тексас Джеф Грувс, особено по песента “Sing Me Home”. Посветена е на наш общ познат – прекрасния ирландец Артър, който почина, докато бях на турне в Търговище. Исках да уловя радостта от живота, а не само скръбта от смъртта, като предам най-същественото: „Когато мислите за мен, вместо да въздишате тъжно, си спомнете блясъка в очите ми и дивия ми смях“. Музиката беше моята версия на погребална процесия в Ню Орлеанс. Джеф създаде невероятен духов ансамбъл с баритон, тенор и алт саксофон и китарата на Кирил. Напомняше църковен орган. 

Песента “For the Price of Love” ми звучеше като стар блус. Бях сигурен, че припевът е от стара песен, но не успях да я намеря. Нов живот ѝ вдъхна беквокалистът Алекс Киров, чийто глас е силен и дълбок. Сякаш изведе всичко на съвсем друго ниво на интимност и трансценденталност. Тогава се включи и цигуларката Бояна Желязкова, с която сме свирили заедно още от първите ми години в България. Нейната кънтри виола придаде на песента усещане за стар кънтри фолк.

“I Can’t Stop Breaking My Own Heart” пък е стара песен, която записах с групата “Cadavos” в Ирландия преди почти 20 години, но така и не я издадохме. Трябваше ми нещо бързо и енергично и тя се оказа подходяща. След като добавихме духовите инструменти, заприлича на кънтри пънк. И накрая, ще спомена “If the Moon”. Докато я пишех, в главата ми звучеше теремин – електронен музикален инструмент, който възпроизвежда звук без физически допир. Адриана Бенова се присъедини към екипа и осъществи тази идея. 

Работите с артисти от различни националности и култури. Къде пътищата се пресичат? 

Мисля, че когато свириш с правилните хора, музиката се превръща в разговор. Но ние не говорим толкова за музиката, а просто я изпълняваме и създаваме. Преоткриваме я заедно и разбираме накъде се движи. Взаимодействието между културите е повече породено от това, че идваме от различни места, но в музикален план, намираме доста пресечни точки. Обогатяваме се взаимно, защото всеки носи по нещо от музиката на своята страна. 

По време на работилницата за писане на песни “Анатомия на песента” развивате тезата, че артистът е човек, който държи свещ в много тъмна стая. Разкажете повече за процеса по създаване на песен в новия ви албум като начин за надмогване на тъмнината. 

Мисля, че всеки артист търси местата, които повечето хора отбягват. Ние, хората на изкуството, обичаме тъмнината в живота и откриваме в нея много неща за преодоляване. Затова смятам, че

артистът е човек, който върви в тъмна стая. Когато го прави, той показва на другите, че това е възможно, дава им надежда, че не са сами.

За мен писането на песни е опит да се измъкна от “пътя”. Започна ли процеса, просто не спирам заради страх или притеснение. Написвам цялата песен, без да мисля и да редактирам. Ако нанасям корекции, докато творя, няма да създам нищо. Много хора начертават една линия върху листа и казват, че това е ужасна картина. Така и не я завършват. Но всъщност една линия не е картина, нито една нота е песен. Затова редактирането идва чак накрая, когато песента вече съществува. 

През годините сте участвали в много музикални проекти в България. Според вас как се развива българската музика в столицата и в по-малките градове? Чувствате ли се част от местната сцена?

Мисля, че българската музика е изпълнена с живот. Тук има много добри групи, например “Балканджи”, “Оратница” и др. Освен към традициите, те гледат напред и използват народната музика по съвременен начин. Българската сцена се отличава с чудесно разнообразие в лицето на артисти като Ния и вокалиста на група група “Контрол” Иван Гатев. Той изпълнява класически пънк с българско звучене и експериментира с всякакви стилове. България има богата музикална култура и култура изобщо. Може би сред най-големите предизвикателства пред българските музиканти е творчеството им да достига повече отвъд границите на страната. Сигурен съм, че с времето това ще подобри. Бих казал, че се чувствам част от местната музикална сцена, заради творците, с които работя.

Правим добри неща заедно и ги споделяме с публиката. 

Твърдите, че много обичате да свирите в малките градчета. Как ви приема българската публика извън София, какво ви дават срещите с нея и защо са толкова специални за вас?

Където и да отида по света, усещането в по-малките селища е като за голямо събитие – както преди векове, когато карнавалът идвал в града. За мен е наистина специално да се свързвам с хората там. Когато свиря на напълно нови места пред хора, които не съм срещал преди, забелязвам, че това означава нещо за тях. Музиката, дори без думи, не е никак лош език. Става въпрос за друго – за усещането, за общуването, което обединява хората, независимо откъде са. Това е една от привилегиите да бъдеш музикант. Пренасяме изкуството със себе си и дори да е една и съща песен, тя се променя, защото и публиката е друга. Така че артистът непрекъснато се преражда по различен начин всеки път, когато свири на ново място.

Как продължава пътят след „Магистрала“?

Започнахме работа по следващия албум и ще обиколя магистралите в България и Европа, за да дам живот на тези прекрасни песни пред нова публика. Предстоят още писане, концерти, турнета и музика! А всяка неделя следобед сте добре дошли и на Slinky Sunday в Tom’s Place (ул. Шейново 2 в София)!

Интервюто е част от медийната кампания „Мигранти с таланти“ на Мулти култи колектив. Тя цели да подчертае положителния принос, който чужденци от целия свят дават на България в сферата на спорта, бизнеса, изкуството, културата, кулинарията, социалните каузи и др. Кампанията ще се развива до април 2024 г. с подкрепата на Фонд Активни граждани България.