Сцени на разсъмване: представление – обръщение към духа на времето

На 30 и 31 януари, от 19:30 ч в Национален студентски дом, Emergency Theatre  ще представи „Сцени на разсъмване“ – представление – обръщение към духа на времето, изграден от личните преживявания на екипа, с текстове и провокации в писма на Цвета Софрониева (писател, драматург и физик).

Представлението е оратория за човешката безпомощност, за страха от загубата на човека до нас, за копнежите и илюзиите, и за силата и утехата на пробуждането. За да осъзнаем реалността, която живеем и да я приемем или променим.

В „Сцени на разсъмване“ драматургията на вътрешната сцена се постига през много лично страдание и процес на изцеление на членовете на групата. Монолозите са частично документални. Публиката бива предизвикана със сцени на еротичното и смъртта, със сцени на личен срам и желания на изпълнителите. Сцената става лаборатория за психодрама, която е напълно видима за публиката. В заключителното действие това е тема на диалога между групата и публиката. Верни на нашата мотивация, ние търсим повече бъдеще за човечеството и за личността.

Цвета Софрониева добавя по отношение на представлението:

„ …Жаждата да бъдеш прилъган, излъган, защитен от мощна ръка, явно е много присъща на непорастналия човек, какъвто продължаваме да бъдем. 

Поемането на лична отговорност явно е трудно нещо. По-лесно е да обвиниш някого и да чакаш някой да ти реши проблемите. Самозалъгването е потребност за едно нежелаещо да порасне и поеме отговорност за себе си дете при липсата на ориентация. Как излиза от това човечеството и ще има ли спасение – отговорът е най-ясно видим в интимното. Страхът от насилие ражда насилие. Имаме нужда да проумеем кое е по-важното от страха. Само едно взаимно и заедно демитологизиране на историята и на илюзиите за бъдещето дава шанс. На лично ниво, в интимния ни живот, и сред това и в обществото. Ала не го умеем за жалост. Изкуството, поезията, това опитва да промени …“

Нашата EMERGENCY THEATER фондация е неправителствена организация, която създава пространство за изследване на вътрешната сцена на човека, в търсене на личностна идентификация и реализация в социалния и културен свят. Изследване на обществените рани и тяхното третиране през артистични акции, дискусии и представления.

Сцени на разсъмване е създадено от:

Юлиана Сайска – режисьор, съавтор на концепцията и актриса
Елена Димитрова – съавтор на концепцията и актриса
Цвета Софрониева – драматург и съавтор на концепцията
Яна Мороз – актриса и вокал
Със специалното участие на Велислав Павлов
Елица Алексиева – композитор и актьор
Нино Гомес – композитор и музикант
Ралица Тонева – костюми и дизайн осветление
Иван Николов – осветление, мултимедия, видео документация
Анна Янакиева – осветление и мултимедия
Виктория Костова – субтитри

Защо правим това представление?

Писмо на Цвета Софрониева – писател, драматург, поетеса и физик

Според мен с това представление ние се противопоставяме на страха от самотата и страха от любовта, анализираме синусоидата на любовта и ролята на празнотата в нея.

Разглеждаме любовта, както Рилке я дефинира, като среща на две самотности, които се поздравяват и подпомагат взаимно. Нашият копнеж любовта да е нещо друго и осъзнаването, че тя е това, и е просто наш избор.

Самотата е всепоглъщаща и неоспорима, изначална. Но има хора, с които и моменти, в които, тя става относителна. Това точно общуване е спасително, дава ни смисли. Ала то не е нещо саморазбиращо се. Неразбирането дори между най-близки хора, и в любовната двойка, е далеч повече норма от разбирането. Попадаш непрекъснато пред пропасти и урви, които те раздерят от Другия. Все трябва да взимаш решения: да се спуснеш ли бавно надолу по пътеките и през дефилето и после нагоре от другата страна, или да потърсиш мост, или да намериш съмишленици и да построиш мост, или да прескочиш въпреки риск от падане, или да намериш въртолет и да прелетиш, или да литнеш сам, все едно дали ще загинеш, или да се откажеш и да се върнеш, или пък да си опънеш палатката на това място на ръба на пропастта и да се установиш там, или да викаш за помощ, или да преминеш и да се издигнеш като вдъхновяваща склуптура, или какво? Пред урвата има много степени на свобода да намериш свое място.

Важното е да осъзнае човек, мисля си, че го има това безсилие в общуването, има го неразбирането, болезнено и телесно ясно. И започваме пак, и то с мета общуване по това как общуваме.

Жаждата да бъдеш прилъган, излъган, защитен от мощна ръка, явно е много присъща на непорастналия човек, какъвто продължаваме да бъдем.  Поемането на лична отговорност явно е трудно нещо. По-лесно е да обвиниш някого и да чакаш някой да ти реши проблемите. Самозалъгването е потребност за едно нежелаещо да порасне и поеме отговорност за себе си дете при липсата на ориентация. Как излиза от това човечеството и ще има ли спасение – отговорът е най-ясно видим в интимното. Страхът от насилие ражда насилие. Имаме нужда да проумеем кое е по-важното от страха. Само едно взаимно и заедно демитологизиране на историята и на илюзиите за бъдещето дава шанс. На лично ниво, в интимния ни живот, и сред това и в обществото. Ала не го умеем за жалост. Изкуството, поезията, това опитва да промени.

Ние заставаме срещу страха. Неосъзнатият страх от любовта, облечен в дрехата на страха от самотата. Страх, който ни води към дрога, психози, недоверие, липси, до това да не видим избора си.

Всеки избор е отказ от други избори, не е възможно да имаме всичко. Животът не е каталог да си го поръчаш, а и от каталог не можеш всичко да поръчаш, и поръчаното трябва да платиш, често да платиш доста скъпо, за да видиш, че друго получаваш. Ние заставаме против любовта по каталог, дефинирането на човека и неговата чувствителност по някакви рекламни или политически катологови критерии.

Обичта сама по себе си е интимно чувство. Истинността й е в индивидуалността и уникалността. Творим за всички, но не за всекиго. Срещаме публиката си на равни начала. Това не прави прави представлението лесно, то е интензивно. Интимността винаги е интензивна.

Има много непознато. Много. Едва ли не всичко е непознато. Та ние отскоро знаем, че повече от 90 процента на Вселената са ни напълно непознати сили и субстанции… Та в дълбините на океана има повече непознати видове отколкото на Марс. Та нима мога да проумея как усеща един мъж или той как е да се ражда… Та ние и да искаме не можем да научим всички земни езици и да познаем поне малка част от мисловните им светове… Любовта е непозната, всеки ден друга, изискваща да признаем, че не я познаваме и да я преоткрием. И така тя е шанс да останем живи. Единственото, което ни прави живи е любознателността, откривателството, търсенето да познаваме. Непознатото носи движение, а движението е в същината на живота.

В мъглявината на времето имам чувството, че всичко е толкова крехко и ранимо и същевременно толкова силно и сигурно. Мирът, въздухът, хризантемите и есенните листа в градината, почвата, храната на масата, самата маса, улицата, театрите, книгите, и ние, децата ни, любимите ни хора, възможните зрители, и слънчевата кора, марсовите океани, вселенското метро от черни дупки, и Бог, добрата страна на силата.