Във Виртуалната кръчма се пие виртуално, но се разказва реално – съобразно клиентелата и броя на питиетата…

Посетителите могат да избират от менюто на своите смартфони и компютри ресторантския интериор, дали да бъдат разказвачи или слушатели и с кого да пият и споделят. Клиентите могат едновременно да са под карантина и в бара, да бъдат с жените си и без тях, у дома си и в любимата кръчма, с колеги от работата и с приятели на другия край на света.

Като истинските кръчми „Виртуалката“ приютява познати и непознати. Тя е онлайн изобретение, имитиращо традиционно питейно заведение – винаги отворено за хора с недоизпито минало и недоразказани истории.

Но накрая все някой трябва да плати. В брой или с карта. И както често се случва, май и във Виртуалната кръчма ще плати по-бедният.

„Виртуалната кръчма. Мъжки приказки“

Панайот Карагьозов

ЕКСКУРЗИЯ

Продажбите на виагра и венерическите болести
в комплексите за пенсионери в щата Флорида
драстично нарастват.
„Ocean City Journal“

На екскурзия в чужбина сме. От онези за младежи на 55 плюс. Повечето сме счетоводители и лекари, но има и учители. Обикаляме Италия през зимата. По-евтино е и ги няма летните тълпи. Разглеждаме музеи и галерии и най-дълго се задържаме пред скулптурите. Гледаме голите торсове, сякаш току-що сме осъзнали пола си. Сега обаче мъжете се вторачват в мъжките, а жените – в женските подробности. Мраморът си е мрамор! Не е мръднал векове. Няма целулит и стрии. Не се сбръчква. Стои си твърд и бял.

Днес цял ден сме на открито. Сутринта разгледахме Неапол, а след обяд Позитано и Амалфи – шарени градчета като Търново, с накацали над морето къщи. Пътят е ужасно тесен и с много завои, ама си струваше. Издържахме мъжки – никой от нас не повърна като датчанките зад шофьора.

Поизморихме се, пък и се стъмва рано, но на връщане се отбихме и в Помпей. Следвайки стрелките-пениси върху настилката, стигнахме до публичния дом. Не видяхме много, но каквото е останало – останало. Същото като с мераците. Жената на учителя застина като лава пред нарисуваните пози-мостри и въздъхна: „Не си е работа да къташ ренесансов дух в антично тяло“. Мъжът ѝ, снимайки гравираните фалоси по фасадите, подхвърли безадресно, че според него полов член без тяло си е чист вибратор. В автобуса седнаха отделно.

Всеки втори ден нощуваме в различен град, а всяка вечер сме в една и съща кръчма – в кръчмата на спомените. Пием леко бяло вино до насита и си разказваме небивалици. Най-често взима думата счетоводителят-ловджия. Снощи се хвалеше, че все още отстрелвал катерички в мола, а преди малко каза, че за пикантните истории, които си разказваме, винoто е като виаграта за след историите – правело от нищото нещо! Дамите сведоха поглед, а кавалерите им се спогледаха дали да продължат на вино, или да минат на виагра. Без половинката си, даскалът изфъфли, че е на разделно пиене.

Уж повечето сме с жените и мъжете си, но не съвсем. Лъжем се, без да си вярваме, но важното е, че се смеем до припадък. Смеем се на другите и на себе си.

В промеждутъка между две лакърдии дамата до мен ме смъмри: „Стига си мълчал. Имаме толкова истории. Може да разкажеш някоя“. „Ами, като много искаш, разкажи ги ти!“ – отсвирвам я с мъжко достойнство. „Не мога, те не ме познават. Може да помислят, че са истина.“ – прошепна и поруменя. И аз се изчервих, но само вътрешно. Иска ми се да разкажа нещо, но като чуя Можеш! или Можеш ли?, ми се отщява. Пия за смелост и опитвам да изровя историйка като за пред непознати. Обръщам предпоследното за тази вечер и задълбавам всвоя разкопан Помпей.

Можеш и повече! – казваше учителката в трети клас. Когато искаш – можеш. – Следваше я класната в гимназията. Не може да не можеш! – крещяха ми в казармата. Не можеш ли да бъдеш само с мен? – молеше ме предпоследното ми гадже. Направи за нея к’вото можеш! – пробутваше ми шефът протежетата си. Като не можеш – не можеш. Не си само ти – търсеше си оправдание жена ми…

Цял живот все Можеш! или Можеш ли? Писна ми. Какво да отговоря? Че мога и да мога, но не съм опитвал, ли?

Сетих се за Хайтовото „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш.“ И като счетоводителя-ловджия повярвах, че след първата бутилка мъжът може поне първото. Почуках с вилица по празната си чаша и започнах:

„Колеги, време е за след историите.“

За автора

Панайот Карагьозов завършва Славянска филология в Софийския университет и защитава докторати по сравнително славянско литературознание и полска литература в Карловия университет в Прага. През 1987 г. постъпва на работа в Софийския университет, където през 2005 г. става доктор на филологическите науки, а от 2006 г. е професор; заемал е всички изборни длъжности във Факултета по славянски филологии – ръководител на Катедрата по славянски литератури (2005–2009), зам.- декан (1994–1997) и декан (2007–2015). От 2004 г. е директор на Летния семинар по чуждестранна българистика.

Той е автор на осем книги, сред които монографиите „Самосознание словесности. Историографии славянских литератур“, „Някогашните славяни днес“ и „Славянските свети мъченици. Светост и канонизация; хроника и типология; критика и апология на славянското мъченичество“. Карагьозов има впечатляващ брой статии, публикувани на девет езика в научната периодика на дванайсет европейски страни, Япония, Канада и САЩ.

Бил е гост-професор в Карловия университет в Прага (1997–2002) и Хокайдския университет в Сапоро (2002–2003) и е изнасял лекционни цикли в редица славянски университети. За заслуги за развитието на полонистиката и славистиката е награден с полски и чешки правителствени ордени и университетски отличия. Носител е на почетния знак на Софийския университет със синя лента.

Карагьозов е преводач на полска поезия, публикувана в стихосбирките „Целувки. Мария Павликовска-Ясножевска“, „Фрашки и целувки“, „Това тяло можеше да бъде мое“ и антологията „Полската поезия между двете световни войни“.

„Виртуалната кръчма. Мъжки приказки“ е неговият дебют в художествената проза.