Третият том на „Строителите…” – как да противостоиш на Русия

Симеон Радев не доживява да види епохалния си труд издаден в пълнота

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Ако би русите да искат да направят десант, войските няма да стрелят срещу им, но да се изтеглят по шосето към Шумен и да не правят никакви нападения, докато не получат от правителството изрична за това заповед.

Русите се мъчат да предизвикат българското правителство на някоя крайна постъпка, за да оправдаят окупацията.”

Такава телеграма изпращат най-висшите български управници до градоначалника на Варна. Подадена е на 12 октомври 1886 г. от регентите Стефан Стамболов и Сава Муткуров и министър-председателя Васил Радославов, а през нощта на 13-и руският клипер „Забяг” с 12 оръдия и 155 моряци на борда е на топовен изстрел от града. На 17 октомври край българския бряг заплашително вее платна още един боен кораб на Руския императорски флот – „Память Меркурия”.

А два дни по-късно във Велико Търново се открива Третото Велико народно събрание, чиято основна задача е да избере нов княз на България след абдикацията на Александър I Батенберг.

Русия не признава нито парламента, нито регентите, нито правителството, защото според нея те са нелегитимни.

България е горещият картоф на Европа и изгледи за разрешаване на кризата няма на хоризонта.

Няколко месеца по-късно – през март 1887 година Драган Цанков – деец на църковната борба преди Освобождението и деен политик и двукратен министър-председател на България подава мемоар до Високата порта в Цариград с искане турски войски да окупират Източна Румелия! А Ахмедаа (Мехмедаа) – предводителят на башибозуците, изклали Батак по време на Априлското въстание 1876 г. става благодетел на българите, избягали от наказание в родината си след контрапреврата от 10 август десет години по-късно!

Тези факти от страстите български са известни от десетилетия, но не и на широката публика. Големият публицист, историограф и дипломат Симеон Радев разказва за тях с болка в сърцето в третия том на епохалния си труд „Строителите на съвременна България”, чието второ издание излезе тези дни в обем от 960 страници и с твърди корици с логото на издателство „Лист”.

„Неговото бягство (на архимандрит Тилев – Бел. ред.), както е описано в Le Moniteur Oriental, било цяла одисея. От Татар-Пазарджик той тръгнал преоблечен, расото му скрито в една торба. Както С. С. Бобчев и Д. Юруков, и той минал границата през Родопите и както тех гостувал на Ахмедаа Тъмръшлията. Отец Тилев при Ахмедаа, палача на Батак! Тоя същи Тилев, който с крайна опасност за живота си бе събрал в 1876 г. и съобщил по тайни пътища на Екзархията тия страхотни известия за кланетата, които, предадени в английския печат, потресоха Европа. Какво не видя тая бурна епоха!”

Симеон Радев работи над третия том на „Строителите…” в продължение на десетилетия, но така и не доживява да го види издаден. „Нека напомня, че големите и добре известни първи два тома на „Строителите“ бяха публикувани в 1910 и 1911 г. Оттогава Симеон Радев не престана да готви и продължението им. С избухването на войните и влизането му в дипломатическата кариера обаче осъществяването на това му желание се натъква вече на ред спънки – обективни, странични, временни. Но сетне – и непреодолими. На Симеон Радев, който живя повече от 22 години и подир 9.IX.1944 г., не беше позволено дори да мисли за ново, непреиначено издание на труда му, камо ли за продължението му. Знайно бе защо и под чие външно давление. Не остана и само с това. Затегна се надзорът над движенията му и над жилището му. Занапред ние, и тримата, трябваше от ден на ден да се борим – както се казва – за хляба си. Нямахме ни спокойствие (в най-буквалния смисъл), ни необходимото време за преглеждане оцелялото от книжата ни след прибирането ни от чужбина и страшната нощна бомбардировка от 10 януари 1944 г., с  последвалата я деветмесечна „евакуация“. Това, което в тихите ни напрегнати ровения намирахме, след постепенното „закърпване“ на полуразрушения ни апартамент, се стараехме поне да увием в подръчни хартии или вестници и да приберем нейде „на завет“ от прах, влага, паразити и разложение. Помня например – между другите ни констатации за похабени или липсващи неща – с какъв потрес открихме после, че и една важна част от ръкописите тъкмо за третия том на „Строителите“, дадени набързо след първите бомбардировки над София на уж сигурно, държавно съхранение, се оказаха липсващи. Десетилетията, които последваха, не бяха за нас по-малко потискащи. Работехме ту единично, ту заедно, но над други трудове, които също не виждаха бял свят.”, пише синът на автора Траян Радев в предговора към Том 3. След десетилетия упорита работа той успява да открие, разчете и подреди записките на своя баща и така реализира третия том на капиталното изследване, излязъл за първи път през 2009 г. – 42 години след смъртта на Симеон Радев. Трудът обхваща периода от детронирането на княз Александър I Батенберг до възшествието на княз Фердинанд на българския престол. Авторът предлага богата картина не само на личностите от онова време, но и на задкулисието в европейската политика, натиска на Русия и намесата ѝ в българските работи. Наред с детайлните факти на събитията, читателите ще открият и психологически портрети на водещите европейски фигури от онова време, сред които германският канцлер Ото фон Бисмарк, английската кралица Виктория, руският император Александър III, принц Фердинанд, Стефан Стамболов, Захарий Стоянов, Димитър Петков, и още и още…

Както сам отбелязва авторът:

„Днешното поколение няма представа за онова бурно време, когато съдбата на България се люлееше над една пропаст.

То съди за него по гласа на тия, които сега най-високо викат. И на странни неща сме свидетели. Ето преди няколко години се издигна до Русе, на мястото, дето бяха разстреляни водителите на метежа, един паметник за увековечаване на тяхното име.

Ние няма да кажем нищо срещу починалите. Със смъртта си те изкупиха своя грях. Сега – мир на праха им. Но когато се прави опит за възвеличение на тяхното име, ние трябва да напомним това що бе: тия хора паднаха под ударите на закона, след като дигнаха ръка срещу отечеството си. Ако тях славим, какво да кажем тогава за другите, за ония, които паднаха от куршумите на метежниците (става дума за участниците в преврата от 9 август 1886, довел до свалянето на Александър I Батенберг)), бранейки българската свобода? Двайсет и седем души от дружината „България за себе си“ паднаха в тая съдбоносна борба, двайсет и седем души скромни граждани, които грабнаха пушките си, защото видяха, че България погива.

Нека други да възхваляват убийците ви, о, безименни герои на българската независимост: аз коленича пред вашия велик образ и душата ми ридае над вашите безкръстни гробове. Как бих желал да мога да ви възпея тук вдъхновено, така както Мишле възпя гордите и дрипави пълчища, които летяха към границата, за да бранят, против френските емигранти и европейските монарси, великата революция! Техните синове духом сте вие, без да знаете, носители на свещената мисъл, че който с помощ на чужда държава се бори срещу отечеството си, е предател. Но ако аз нямам тая дарба, ще дойде друг след мен, по-даровит – може би някой от тия деца, които, пеейки бойни песни, минават в строен ред пред прозорците ми – и той ще ви даде безсмъртието, което ви чака. След вас настъпиха подли времена: кой е патриот и кой е предател, не се знае добре. Тая черта, която вие начертахте със своята кръв, се губи.

Но чакайте спокойно – ще дойде вашият ден и вашият подвиг ще възсияе…”

Строителите на съвременна България, том 3

Симеон Радев

Кризата между Княжеството и Русия се бе породила – всички други посторонни съображения оставени настрана – от личната ненавист на руския цар към княз Александра; можеше да се очаква сега, че княз Александър отстранен, отношенията между България и нейната освободителка ще влязат в своя естествен път. Но тая надежда не се сбъдна. Напротив, сега именно тия отношения трябваше да минат от натегнатост към разрив.

Преди да напусне България, в деня на своето заминаване от София, княз Александър учреди едно Регентство, в което влизаха Стамболов, Каравелов и Муткуров, и образува, под председателството на Радославова, едно министерство в следния състав: В. Радославов, министър на вътрешните работи; Гр. Начович44, на външните; К. Стоилов, на правосъдието; Ив. Гешов, на финансите, Т. Иванчев, на просвещението; Николаев, на войната. На това Регентство и на това министерство се падна страшната участ да застанат срещу волята на руския цар и срещу мощта на Русия.

След свалянето на княз Александра – когато той бе воден под стража по неизвестен път – руското правителство реши да изпрати в България като извънреден пратеник княз Дългоруки. На 16 август английският посланик в Петербург съобщаваше, че Дългоруки щял да има власт да говори от името на императора и че неговата задача няма да бъде да съветва българското правителство за поддържането на реда. Не, той щеше да дойде в България като императорски комисар, т.е. едва ли не с права на вицекрал. Но докато той да се накани да тръгне, княз Александър се връщаше вече в България и мисията на Дългоруки беше безпредметна. След доброволното заминаване на княза и образуването на Регентството руското правителство пак намери за нужно да проводи в България един извънреден пратеник, но от по-малко значение и с по-ограничена мисия. Изборът се падна върху генерал Каулбарс, руски военен аташе във Виена, запознат с българските работи от 1883 г., когато бе дошъл в София да сключи с българското правителство една военна конвенция за службите на руските офицери в Българската войска. Генерал Каулбарс не беше враг нито на България, нито на княз Александра. Той бе честен човек. Това бяха добри условия за неговата сполука. За нещастие заедно с едно войнишко сърце той притежаваше и един неуравновесен ум: свидетелствата на съвременниците му са в туй отношение

единодушни. Пък и достатъчна илюстрация са фактите.

От Виена Каулбарс бе тръгнал с открито неразположение към дейците на преврата и към русофилите изобщо. Когато секретарят на агентството Неклюдов го посрещна на няколко километра вън от София и стана дума за детронаторите, той почна да се провиква: „Аз тези подлеци бих ги разстрелял! Те опозориха мундира си! Те покриха със срам войска, създадена от Русия“. Неклюдов стоеше пред него изумен*. После той му каза: – Тук наблизо, в едно село, чака една депутация начело с Цанкова. Тя иде да приветства Ваше Превъзходителство.

Каулбарс знаеше Цанкова от 1883 г. Той бе имал може би неприятни истории с него. Може би си спомни, че Цанков бе, който изпъди руските генерали от България. Както и да е, като чу името му, той отсече:

– Аз не искам да видя тоя интригант, тоя католик!

Учудването на Неклюдов продължаваше. Скоро то трябваше още повече да порасне. В с. Върбица чакаше наистина цяла група русофили с Цанкова начело. Те посрещнаха генерала с голяма овация. Държаха се приветствени речи. Цанков му каза:

„Българският народ Ви очакваше като месия“. Тия славословия трогнаха Каулбарса. Той забрави за миг детронирането на княз Александра, папищачеството** на Цанкова. Прегръщайки своите посрещачи, той им заяви, че е дошъл да тури край на техните изпитания, и нарече хората на Регентството палочники, т.е. сопаджии.

* По разказа на самия Неклюдов. – Бел. авт.
** Има се предвид приемането на католицизма от Драган Цанков и униатската му дейност преди Освобождението. – Бел. ред.