В новата си книга „Тайните за змейовете: Произход и наследство“ Христо Буковски изследва митовете за змейовете в българския фолклор и търси в тях тайни и закодирани послания.

Авторът на „Опасният архив на богомилите“ и „Воинската харизма на българите“ продължава проучванията си относно вярванията на богомилите и други мистични учения от дългата история на българските земи в търсене на тайни и загубени познания. 

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

---

Дали змейовете са влечугоподобните чудовища, които познаваме от приказките? Дали са ангели, или в историите за тях се крие нещо съвсем друго? Какво означават песните и легендите за отвлечени от змейове девойки? Имат ли паралели тези вярвания с митове и послания от други страни, религии и култури?

            За да отговори на тези въпроси, Христо Буковски включва в своите изследвания и лични наблюдения от пътуванията си в различни кътчета на България – най-вече в района на Стара Планина, където открива множество любопитни истории и препратки.

В „Тайните за змейовете“ са събрани над 170 снимки, някои от тях авторски, които илюстрират митовете и легендите, закодираните послания и запазеното по нашите земи древно знание.

            Заедно с пътуванията си, авторът описва и срещите си с местните хора, техните обичаи и практики, запазени и до днес, които го насочват в търсенето му и представляват парченца от пъзела на древното познание. 

            Буковски обикаля полуизоставени села, влиза в пещери, снима малки, но древни църкви и светилища, крепости и извори. Навсякъде той търси символика и прави паралели, включително с древногръцката и египетската митология.

            „Тайните за змейовете“ задълбочава проучванията му относно древната история на българските земи, в която има примери за много свети хора, успели да достигнат до истинско познание, до по-близка връзка с Бога, до дълбоко закодирани истини. 

            Според Буковски техните прозрения и постижения, макар и забравени от широката общественост и заклеймени от официалната наука и религия, носят полза за страната ни и за онези хора, които все още ги търсят и откриват в огромното ни духовно и историческо наследство.

Тайните за змейовете

Христо Буковски

ПОВЯРВАХ В ПЪТЕКИТЕ

В много по-тежки времена за човешкия живот – на глад и оскъдица, на ограбени имоти и съсипани домове, под диктата на безвластието над вилнеещи разбойници, при необозрими хоризонти на безнадеждността и мизерията – горди българи потъвали в Балкана. С това, което той им давал, вдигнали домове; пущинаците разорали и насели ниви, от добиче[1]две развъдили стада, които изхранвали с трева от съседните поляни и млади вейки от старите гори, та отгледали мощни родове.

Дали са повярвали на оцелелите от древността предания, че в Старата свещена планина ще намерят закрила в близостта до изконните божества на предците си? Нима в този полудял от разписания и усвояване на терени свят има други места, в които може да се достигне до спокойното съзерцание над изначалната свещеност?

Много хора искат да разберат какви са пóмислите Божии. Някои са толкова досадни, че са довели Господа дотам да въплъти Сина Си в човешки облик, дано от първа ръка научи какви пък ги мислят хората. Понеже всички знаем, че Той е изначален и единосъщ с Отца Си, не трябва ли да разберем защо древните ни предци не са Го познавали с вида и ролята, в които го виждаме днес? Как Се е появявал? С какво Се е проявявал? Как може да видим местата на преките Му срещи с хората? Какво може да е ставало там? Има ли нещо останало като сле[1]да от тези богоотдадени дейности, което с времето се е сторило вече непотребно заради прекъсната закономерна връзка в развитието на свещеното ПОзнание?

Под навеса до порутена самотна къща, където се присéнчих от жегата, вече не бях нито спокоен, нито самоуверен. Къде можеше да са тези места на стаена свещеност, към които така жадно поех? Наи[1]стина ли можех да ги разпозная сред разрухата от немара за вековни наследства, които чезнат пред очите ни? По какво?

Но погледа му усетих! И го видях! Охранен паяк висеше на майсторски извезаната си мрежа между носещия дървен стълб и напречната греда над изгнила и пропаднала ограда. Очевидно бе сигурен, че тайно ме наблюдава. Е, добре – щом той е оцеляващият, та умъдрял тук, не помнеше ли, че и в мене е Този, на Когото сме земни тела? Държах да го знае, защото мисля, че някога хората са се приютявали тук с упованието да няма истински „други“, щом всички сме клетки от това безмерно – но все едно – тяло на Всевишния във Всевремието!

Обаче… нямам доверие в патоса. А и поех в Балкана, защото знаех, че именно тук, в изпозабравени, божем, времена, хората са се срещнали с другите и от хилядолетия таят предания как са общували и какво са приели от тях.

Паякът може би схвана, че съм от изчезналите хищници, които са замитали предците му, защото са подозирали колко по-вечни ще се окажат паяжините от масивните градежи на домове, които са строили И къщите остаряват като бабичките – кротко се свличат към земята в очакване на неизбежния ден, когато ще рухнат и буренът ще погълне руините им за деца, внуци и правнуци. Аз пък го съжалих за участта да понася във вече задръстената си паяжина пепеляка от лакомата работа на дървоядите в дупките по гредата над него, та нито си помогнахме, нито навредихме.