През последните дни заглавието се превърна в едно от най-коментираните в читателските среди и даде заявка да надмине по успех дебютния роман на Виктория Бешлийска – „Глина“. „Сърце“ е роман, който преплита хора, пътища и съдби, за да разкаже една история за вярата – в онова, което е невидимо за очите, но осезаемо за душата.

Виктория Бешлийска завърта колелото на времето и връща читателите в Средновековна България. Годината е 1243. Високо горе на каменния зид в крепостта Чèрвен два зара политат към черното небе, за да преобърнат пет живота. За Витол залогът е ясен. Предложил го е сам – загуби ли, спечелил е смъртта си. А тя повлича в бездната след него съдбите на жена му Добрана и сина му Хвала. И бавно копае капан за победилия в играта, чиято власт се оказва безсилна. На пътя на зара може да застане единствено вярата на един монах, който търси Бога в себе си. И любовта, с която всеки се ражда.

Вътре в сърцето ти има скришна стаичка. Влез в нея и заключи вратата.

„С новия си роман Виктория Бешлийска отново пося­га към първичните полярни материи, едновременно и меки, податливи, нараними, направо чупливи, и корави, издръжливи, непроницаеми, почти ненакърними. Първо „Глина“ – сказание за граничещите с магия човешки та­лант и страст, сега „Сърце“ – книга за човешкия порив да надмогне аз, тук и сега, да отхвърля всички общест­вени и природни закони, да следва не съдбата си, а свое­то призвание“– пише в предговора на романа доц. д-р Веселина Вачкова от Института за исторически изследвания към БАН.

Според доц. Вачкова, която е и консултант на  „Сърце“, жанрът наложен в  „Глина“ и разгърнат във втората книга на Виктория Бешлийска е напълно нов за родната ни литература. „Ние, историците, обичаме да назоваваме нещата – каза тя на специалната предпремиерна среща за журналисти и блогъри. – И това е натуралистичен магизъм. Което ще рече – не, не създавам ситуация, в която има магически моменти, не се опитвам да внуша някакви суперидеи, суперфилософия. Не, цялата природа, целият свят, самите ние сме абсолютно реални и абсолютно магични.

Магията е в нас. Това е жанрът на Виктория Бешлийска.“

Завладяващ, дълбок, многолик – романът „Сърце“ покорява сърцата на читателите с мъдростта, която човек черпи от миналото, и с пъстротата на езика като отличителен белег на авторката.

Основите на сюжета почиват на исторически факти от средата на XIII век – период на вътрешнодържавни междуособици, но и на разцвет на духовността. „Исках да разкажа история за монасите отшелници и скалните манастири в България. Конкретните исторически факти ме върнаха 800 години назад, във времето на Второто българско царство“ – казва Виктория Бешлийска.

На този фон тя разказва една история за изпитанията, през които преминава едно майчино сърце, за властта и алчността, които ограбват душата на заможен болярски син, за истините, които един монах открива в миговете на тишина и смирение. Следвайки стъпките на своите герои сред криволичещите и стръмни пътеки на Русенско Поломие, с романа „Сърце“ Виктория Бешлийска открива пред читателите път към вярата – в човешкото и в божественото.

Сърце

Виктория Бешлийска

Зарове
1243 г.

Като да нямаше сърце този човек.

В тихата привечер между стените на града бързо се бе разнесла вестта, че е потеглил със свитата си към Батаклията на лов за елени и вероятно ще се завърне след ден-два. Отдъхнали си бяха людете ведно с камъните по високите зидове на Червен и сега над всичко се стелеше спокойната бистра прохлада на октомврийския здрач. Мъжете край строежа си почиваха, изпружили крака и подпрели гърбове на хладната ограда, когато една проточена уродлива сянка се плъзна по ръба ù. Тъкмо там бяха седнали трима работници и хвърляха зарове заедно с двама от стражарите на крепостта. Сянката се катереше все по-бързо по камъните на зида и мъжете, залисани в играта, не видяха как тя близна хвърлените кубчета. След малко се дочу свирукане с уста. Звукът беше дебел и подгизнал от слюнка.

– Я! Какви гугутки са накацали край любимата ми бранна кула…

Играчите познаха напоения с жлъч глас. Щом вдигнаха очи, видяха към тях да приближава Горд, клатушкайки се от крак на крак, носещ в две ръце голяма кàлена паница с вино. Прибрал се бе неочаквано рано от лова и не му се нравеше да види мъжете да бездействат. Боляринът спря на няколко разкрача от зида и като повдигна възторжено кастрона в знак на поздрав, отпи жадно. От вдигането на главата му се зави свят, той се олюля встрани, направи крачка назад и виното се разля покрай устата му. Горд се приведе над паницата. Два дълги кичура тъмна къдрава коса потънаха в червената течност и той замахна с ръка да ги отметне назад. Обърса уста в ръкава си, изкашля се хрипливо и плю на земята. Когато погледна пак мъжете, очите му плувнаха в кръв, а белегът вляво над горната му устна се обагри в мораво, от което лицето му придоби още по-голяма свирепост. Цялото му същество излъчваше блуд, горест и злоба.

– Какво правите тук, безделници? Защо не сте при основите на стената? Защо не работите?! – крещеше банът.

Тримата мъже се спогледаха. Докато преди малко Горд надигаше паницата с виното, двамата стражари се бяха изнизали от седянката и бяха застанали чинно на постовете си, сякаш нищо не е било. Сега тримата останали бяха свели очи надолу, чакащи камшика на господаря да изплющи по вратовете им. Откъм външната част на стената се чуваха гласовете на други десетина селяни, които продължаваха да запълват с глина процепите на зида. А това правеше вината на тримата още по-явна. И ето че всичко се случваше, както бе ставало безброй пъти. Горд се наклони надясно и извади дългия камшик от ботуша си. Ако някой от мъжете сега погледнеше към него, щеше да види как коженият ремък се извива нагоре в небето като бързоплъзгаща се змия, готова да погълне залязващото слънце. Ала щеше да види и как в следващия миг ръката на господаря рязко се отпусна надолу и камшикът падна като удушен в краката му. Всичко примря. След няколко прескачащи удара на сърцата работниците чуха звука от чаткащите токове на Горд. Той приближи до зида, където бяха седнали. Тримата, несмеещи да помръднат, виждаха само острите върхове на зелените му ботуши, насочени към тях като копия.

– Това, значи, правите! – Боляринът неочаквано започна да се хили, когато съзря заровете, хвърлени на гладкия камък между тримата. Смехът му блъскаше юмруци в челата им. – Кой е щастливецът днес? – продължи да се смее ехидно Горд.

Никой не смееше да отрони дума. Не знаеха да говорят ли, или да мълчат.

– Кооооой? – изкрещя в ухото на единия, прегърбен, около четиресетгодишен мъж, чийто крак миналата година бе премазан от паднал при градежа камък, та сега се движеше едва-едва, влачейки подире си болния крайник.

– Н-н-ни-кой, господарю! – отвърна хромият, хлипайки. – Нямаме какво да залагаме, играем ей така, за отмора.

– Лъжеш ме, негоднико! Каква е тая летва тук, с резките? – Горд хвана мъжа за косата и изви лицето му встрани, към дървена дъсчица, върху която с гвоздей бяха издълбани няколко черти.

– Броим кой колко пъти печели – отвърна човекът, заеквайки. – Ама нямаме пари, нито вещи насреща, само играта играем.

Банът го пусна и се отдръпна назад. Тънката му уста се сви от погнуса към този нещастник. Огледа и тримата с презрение. Вече бе забравил яда, че ги е хванал да не работят. Тресеше го друга злост – как е възможно да играеш на зарове, без да залагаш? Че толкова ли нямаха ризи на гърбовете си, ножки в джобовете, добитък по нивите, жито в ямите, комин и покъщнина, та хвърляха заровете напразно, залудо пилееха добрия случай тези червеи, еднодневки, които и да имаха повече, пак нямаше да знаят как да живеят. Тази ледена мисъл така обля Горд, че той като в миг изтрезня и се опомни.

– Дайте заровете! – извика господарят и се протегна да грабне вехтите кубчета от камъка. Избута с крак недъгавия и седна на зида. Другите двама стояха с глави, потънали между раменете, забравили да дишат от уплах. – Ще играем! – нареди Горд със свиреп глас. – Всеки от вас ще залага каквото има: нива, вол, пари, жена. Ако загуби, аз вземам всичко. Ако спечели – тръгва си оттук свободен. Нивга повече няма ни данък, ни ангария да дължи към мен. Чухте ли ме? – каза и сега вече срещна очите им.

Изреченият залог бе раздвижил мъжете. Малката надежда за сполука съживи кръвта им, повдигна духовете. Кой знае? Можеше още тази вечер да се приберат в землянките си, да ядат топъл хляб, да пият кисело миналогодишно вино, да спят с жените си и никога повече да не пристъпят високите стени на Червен. Ако имаше Бог, той тъй щеше да нареди заровете, че да си тръгнат свободни преди полунощ.