Кралят на скандинавския трилър Ю Несбьо безкомпромисно изследва тъмните ъгли на човешката душа в „Ревност и други истории“

Излизането на нова книга от норвежката крими суперзвезда Ю Несбьо винаги е събитие. А това лято читателите имат възможност да срещнат „бащата“ на инспектор Хари Хуле в ново амплоа с първия му сборник разкази – „Ревност и други истории“, издаван от „Емас“ в безупречния превод на Ева Кънева.

---

Книгите на Ю Несбьо може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В този впечатляващ сборник Несбьо е събрал седем разказа, обединени от темата за най-универсалното човешко чувство наред с любовта – ревността. Основателна или безпочвена, тя вгорчава живота на неговите герои, омотава ги в примката на собствените им страхове и предположения, подхранва тяхната вътрешна неувереност, подбива самочувствието им.  Изважда на повърхността най-тъмните им помисли и инстинкти. Нещо повече: ревността ги заслепява и ги подтиква към злодеяния.  Защото, както казва авторът, „бесът на ревността – точно като влюбването – е лудост, която тласка хората да правят неща, които не са и сънували“.

Книгите на Ю Несбьо са преведени на повече от 50 езика, удостоени са с многобройни награди и са надминали внушителните 50 милиона продадени екземпляра. Крими феновете отдавна са свикнали да очакват от него безкомпромисен стил, наситена атмосфера и остро и прецизно градене на персонажи и сега, дори в изцяло нов жанр, норвежецът отново доказва защо е определян за Краля на скандинавския трилър.

Красива жена пътува на борда на самолет за Лондон. По бузите ѝ се стичат сълзи. Иска да сложи край на живота си, защото съпругът ѝ върти любовна афера. И то не с кого да е, а с най-добрата ѝ приятелка…

Преживял терзанията на ревността в личен план, гръцки полицай се е превърнал в прочут детектив, специалист по убийства от ревност. Възлагат му да разследва случай на изчезнал млад мъж, чийто братът близнак е главният заподозрян. Между двамата е застанала красива жена. Красивата Елена…

Боклукчия в Осло подозира приятелката си в изневяра. И колкото повече размишлява върху поведението ѝ, толкова по-вероятно му се струва, че тя го мами…

            Един мъж изповядва как е превърнал в оръжие на убийство плик шоколадови бонбони. Защото, намесена ли е силна ревност, омразата прави хората особено изобретателни…

Таксиметров шофьор намира в служебната си кола обицата на съпругата си. Кога се е возила там и – по-важното – с кого? И какво е правела, та обицата се е изхлузила от ухото ѝ?

Писател на бестселъри се озовава пред дулото на пистолет. Държи го бившето гадже на приятелката му. Причината? Познахте: непоносима ревност.

„Защото ревността заличава разликите между хората и тяхното поведение започва да си прилича без оглед на социален статус, пол, вероизповедание, образование, интелект, култура, възпитание. Както поведението на тежките наркомани е еднакво. Всички ревнивци сме живи мъртъвци, които вървят и се олюляват по улиците, тласкани само от едно желание: да запълним големия черна бездна, зейнала вътре в нас.“

Лондон

Не ме е страх от летенето. Вероятността да загинеш в самолетна катастрофа е едно към единайсет милиона. Иначе казано: вероятността да умреш от инфаркт в самолетно кресло е осем пъти по-голяма.

Изчаках самолетът да излети, да набере височина и да полети хоризонтално. Наведох се настрани и с тих и – надявах се – успокояващ глас цитирах горната статистика на спътничката ми откъм прозореца, която хлипаше и трепереше.

– Но когато човек е изплашен, статистиката, разбира се, не му върши работа – додадох. – Опитвам се да ви кажа, че знам точно как се чувствате.

Ти, която дотогава се беше взирала втренчено през прозореца, се обърна бавно и ме погледна, сякаш едва сега откри, че някой седи в съседното кресло. В бизнес класата има една особеност: благодарение на по-голямото разстояние между седалките с малко концентрация човек е в състояние да си представи, че е сам. Тук пасажерите споделят общото разбиране да не развенчават тази илюзия с разговори освен размяна на кратки вежливи фрази и въпроси от чисто практическо естество („Имате ли нещо против да спусна сенника?“). И понеже по-голямото пространство пред креслата в бизнес класата им позволява да се разминават безпрепятствено на път към тоалетната, при ставане до отделенията за багаж и прочее, обикновено е напълно възможно пътници на съседни седалки да не разменят и дума дори по време на полет, траещ половин денонощие.

По изражението ти пролича лека изненада – как така съм нарушил правило номер едно в бизнес класата. Нещо в небрежно елегантния ти костюм – панталон и пуловер в цветове, които в моите очи не се съчетаваш сполучливо, но, предполагам, си подхождат, имайки предвид кой ги носеше – ми подсказваше, че от години – а навярно и въобще – не си пътувала в икономична класа. И все пак ти плачеше. В този смисъл, не беше ли ти човекът, съборил въображаемата стена помежду ни? От друга страна, ти плачеше, извърната настрани, и недвусмислено показваше нежелание да правиш мъката си достояние на околните.

Да, обаче безразличието към разплакан човек понякога е признак на коравосърдечност. Затова се надявах да си дадеш сметка пред каква дилема съм изправен.

Бледото ти лице бе обляно в сълзи и въпреки това ти изглеждаше поразително красива – същинска приказна фея. Или навярно именно бледността и незасъхналите следи от сълзи по скулите ти придаваха такова очарование? Винаги съм имал слабост към крехкото, към ранимото. Преди излитането стюардесата бе поставила под чашата ми с вода салфетка. Издърпах я и ти я подадох.

– Благодаря – ти взе салфетката, усмихна се насила и попи с нея разтеклия се грим под едното ти око. – Но се съмнявам.

После пак се извърна към прозореца, облегна чело о плексигласа, сякаш за да се скриеш, и тялото ти се разтърси от ридания. Как следваше да разтълкувам отговора ти? Не ти се вярваше, че знам как се чувстваш ли? Така или иначе, бях проявил нормално човешко съчувствие и отсега нататък щях, разбира се, да те оставя на мира. Възнамерявах да изгледам половин филм и после да се опитам да поспя, макар и без особена надежда да подремна повече от час. Докато пътувам със самолет, рядко успявам да заспя, независимо от продължителността на полета. Особено трудно ми е да се унеса, ако знам, че ще се нуждая от сън. Предстоеше ми да прекарам в Лондон само шест часа, после се връщах в Ню Йорк.

Светлинният знак за затегнати предпазни колани угасна. Стюардеса се отби при нас и наля вода в празните чаши върху широкия, солиден подлакътник помежду ни. Преди излитане главният пилот съобщи, че тазвечершният полет от Ню Йорк до Лондон ще продължи пет часа и десет минути. Около нас неколцина пасажери вече бяха спуснали назад облегалките на креслата си и се бяха завили с одеяла, а други седяха с лица, озарени от видеоекраните пред себе си, и чакаха вечерята. И аз, и пътничката на съседната седалка не пожелахме да разгледаме менюто, когато преди излитането стюардесата обикаляше пътническия салон. За моя радост намерих интересен филм в категория „Класики“: „Непознати във влака“ („Непознати във влака“ (1951г.) – американски психотрилър, продуциран и режисиран от Алфред Хичкок. Сценарият е базиран върху едноименния роман на Патриша Хайсмит (1950 г). В главните роли: Фарли Грейнджър, Рут Роман, Робърт Уокър. – Бел. прев.). Тъкмо преди да си сложа слушалките, чух гласа ти:

– Заради мъжа ми е.

Със слушалките в ръце се обърнах към теб.

Тушът от миглите ти се беше размазал около очите като сценичен грим.

– Изневерява ми с най-добрата ми приятелка.

Чудех се даваш ли си сметка колко е странно все още да наричаш въпросната личност „най-добрата ми приятелка“, но и през ум не ми минаваше да те поправям.

– Съжалявам – промърморих. – Не исках да се меся в…

– Не съжалявай. Приятно е да усещаш, че хората проявяват загриженост към теб. Малцина го правят. Боим се до смърт от всичко разтърсващо и тъжно.

– Права си – съгласих се. Поколебах се дали да върна слушалките на стойката.

– В момента сигурно правят секс – подхвърли ти. – Роберт е постоянно загорял. Мелиса – също. В момента се чукат върху моите копринени чаршафи.

В ума ми машинално изплува картина на брачна двойка към трийсетте: той изкарва пари, и то много, а тя избира спалното бельо. Умовете ни са царе на стереотипите. Понякога грешат. Друг път са прави.

– Сигурно се чувстваш ужасно – казах без драматичен акцент.

– Искам да умра – отвърна ти. – Колкото до летенето, грешиш. Надявам се самолетът да се разбие.

– Но ти имаш да довършиш толкова много неща – изобразих угрижена физиономия аз.

За кратък миг ти само се взираше в мен. Шегата беше навярно недодялана, във всеки случай неуместна и твърде дръзка предвид обстоятелствата. Все пак ти току-що беше споделила желанието си да умреш и дори бе изтъкнала основателна причина. Хуморът ми можеше да се схване или като неподходящ и дебелашки, или като глътка въздух от безспорно мрачната тема на нашия разговор. Наричат го comic relief – когато шегата наистина постигне желания ефект да разведри атмосферата. Така или иначе, съжалих за репликата си. Всъщност дори затаих дъх. Ти се усмихна. Усмивката ти приличаше на леко накъдрена повърхност на кална локва и изчезна почти мигновено, но беше достатъчна да задишам отново.

– Спокойно – продължи ти. – Само аз ще умра.

Погледнах те въпросително, но ти избегна погледа ми. Очите ти се плъзнаха покрай мен и се насочиха към салона.

– На втория ред има бебе – съобщи ти. – Това пеленаче навярно ще се съдере да реве цяла нощ в бизнес класата. Какво мислиш по въпроса?

– Ами, какво да мисля?

– Не е ли редно, например, родителите да си дават сметка защо пътниците са платили допълнително? Направили са го, за да се наспят на спокойствие, понеже утре сутринта веднага отиват на среща или на работа.

– Е, да, но щом авиокомпанията допуска бебета в бизнес класата, защо родителите да не се възползват?

– В такъв случай следва да бъде санкционирана авиокомпанията, задето ни заблуждава. – Ти подсуши внимателно кожата под окото си със суха кърпичка от чантата си. – На рекламите за бизнес класа винаги показват снимки на сладко заспали пътници.

– В дългосрочен план авиокомпанията ще понесе загуби. Никой не иска да плаща за нещо, което не получава реално.

– Тогава защо го правят?

– Родителите или авиокомпанията?

– Родителите ги разбирам: имат повече пари, отколкото скрупули. Самолетните компании обаче губят пари от спада в качеството на предлаганата услуга.

– Но репутацията им ще пострада и ако ги набедят, че не зачитат потребностите на децата.

– На децата им е все тая дали ще реват в бизнес, или в икономична класа.

– Права си. Исках да кажа: не създават удобства на родителите на малки деца. – Усмихнах се. – Навярно авиокомпаниите се боят да не ги обвинят в дискриминация. Възможно решение на проблема е децата, чийто плач смущава пътниците в бизнес салона, да бъдат премествани в икономична класа и да отстъпят мястото си на някой лъчезарен, симпатичен пътник с по-евтин билет.

Ти се засмя нежно и изкусително. Този път и очите ти се усмихнаха. И съвсем естествено аз се замислих колко неразбираемо е защо някой изневерява на толкова красива жена като теб. Но така стоят нещата. Въпросът не опира до външната красота. Нито до вътрешната.

– Какво работиш? – поинтересува се ти.

– Психолог съм. Занимавам се с научни изследвания.

– Какво изследваш?

– Хората.

– Разбира се. И до какви заключения стигаш?

– Колко прав е бил Фройд.

– За кое?

– Че хората, с някои дребни изключения, са нищожества.

Ти се засмя.

– Добре казано, господин…

– Наричай ме Шон.

– Аз съм Мария. Не си на това мнение, нали, Шон?

– Че хората с редки изключения са нищожества ли? И защо да не съм на това мнение?

– Ти прояви съчувствие към мен, а емпатията е чужда на заклетите мизантропи.

– Аха. И защо ми е да лъжа?

– По същата причина: защото си състрадателен. Съгласяваш се с всяка моя дума, утешаваш ме, преструвайки се, че и ти като мен се страхуваш да летиш със самолет. – А когато споделям, че ми изневеряват, казваш – за да ме утешиш – че светът е пълен с лоши хора.

– Еха. А пък уж аз бях психологът.

– Виждаш ли? Дори изборът ти на професия те издава. Просто признай: опровергаваш собственото си твърдение, че си мизантроп. Ти си стойностен човек.

– Ще ми се да беше така, Мария, но демонстрираната от мен загриженост – опасявам се – е плод на буржоазното ми британско възпитание. Нямам стойност за другиго освен за себе си.

Ти завъртя тялото си към мен с няколко почти незабележими градуса.

– В такъв случай твоето възпитание ти придава стойност, Шон. Човешката стойност се измерва с постъпките, не с мислите и чувствата.

– Според мен преувеличаваш. Възпитанието просто ме възпира да престъпвам нормите на приемливото поведение. Всъщност, аз не правя никакви жертви. Адаптирам се и си спестявам неприятности.

– Във всеки случай си ценен като психолог.

– И там съм разочарование, боя се. Не съм достатъчно интелигентен и трудолюбив, за да намеря лек срещу шизофренията. Ако сега самолетът се разбие, светът ще изгуби само една скучна статия на тема confirmation bias в научно списание, което четат шепа психолози. Нищо повече.

– Скромничиш, а?

– И това. Може да се прибави към недостатъците ми.

Ти се разсмя от сърце.

– И нямаш нито съпруга, нито деца, на които ще липсваш, ако загинеш?

– Нямам – отвърнах късо.

Понеже седях откъм пътеката, не вървеше просто да приключа разговора, втренчвайки се в прозореца, уж съм забелязал нещо интересно над притъмнелия Атлантически океан. А да извадя списанието от джоба в облегалката на предната седалка щеше да изглеждаше твърде демонстративно.

– Извинявай – прошепна ти.

– Няма нищо. Какво искаше да кажеш с репликата, че само ти ще умреш?

Погледите ни се срещнаха и за пръв път ние се видяхме. И макар навярно да става дума за рационализация*<*Рационализация – вид психологическа защита, при която човек оправдава свои спорни постъпки или чувства, обяснявайки ги с рационални, логически причини. Рационализацията възниква постфактум и благодарение на нея у човека се затвърждава усещането, че е направил съзнателен избор, докато всъщност поведението му е било продиктувано от случайност или моментно желание. Терминът е въведен от Зигмунд Фройд. – Бел. прев.>, в този миг сякаш и двамата съзряхме нещо – нещо, благодарение на което още тогава предусетихме как тази среща би могла да промени всичко: нещо повече: тя вече бе променила всичко. Навярно и ти си беше помислила същото, защото се наклони към мен над подлакътника, но застина, забелязала моето вцепенение. Уханието на парфюма ти ми припомни за нея. Това беше нейният аромат. Тя се бе завърнала. И така, ти се облегна назад в креслото и ме изгледа.

– Ще сложа край на живота си – прошепна ти.

Не знам какво е изразявало лицето ми в онзи момент, но ти не ме лъжеше, бях сигурен.