Две години след епичния разказ за любовта и изцелението „Тайната на разказвачката на истории“ у нас излиза нова докосваща история от обичаната писателка от индийски произход Седжал Бадани. 

„Прекършени криле“ е дебютният ѝ роман, който спечели одобрението на критиката и читателите и се нареди сред финалистите на наградата Goodreads Choice Awards в категория „Съвременна проза“ през 2015 г. 

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Болезнен в своята откровеност, романът разказва смайваща притча за бремето на срама и тайните, ръждясалите вериги на миналото, скритото насилие, както и за освобождаващата сила на думите, в които се крие обещание за така мечтаната истина. 

След като разбира, че баща ѝ е изпаднал в кома, американската фотографка от индийски произход Соня неохотно се завръща при семейството, което отдавна е напуснала. Свикнала да живее в бягство, далеч от всякакви връзки, тя не е готова отново да се срещне с майка си и двете си сестри и да отвори кутията със спомени, които така грижливо е държала заключени. 

Когато четирите жени се събират около болничното легло на мъжа, определял живота им толкова дълги години, съвършената фасада на семейството бързо се пропуква и под нея прозират дълбоко погребани тайни. Тайни за ужасяващо насилие, които напират да бъдат чути. Тайни, които всяка една от тях носи в сърцето си, обвити с дебелото покривало на срама. 

Стряскащи разкрития излизат наяве, докато състоянието на техния баща и съпруг се влошава, а четирите жени най-после откриват, че няма нужда да се изправят сами срещу демоните от миналото. И че заедно те могат да полетят – въпреки белезите и разбитите сърца, въпреки своите „Прекършени криле“.

Поетичен и богато нюансиран, докосващ и безкомпромисен, дебютният роман на Седжал Бадани елегантно представя сблъсъка на индийската култура и традиции с американското общество и неговите ценности. 

Брилянтно разказана през отделните гледни точки на четирите героини, „Прекършени криле“ рисува сърцераздирателен и реалистичен портрет на едно разбито семейство, чиито парченца могат да бъдат събрани отново единствено чрез прошката. 

Прекършени криле

Седжал Бадани

СОНЯ

Думите на майка ми отекнаха от високоговорителя на моя мобилен. Всяка извикваше спомени, сякаш гледани през парчета от стъкло. Исках, и трябваше, да сложа край на разговора, само че не бях в състояние да помръдна. Гласът ѝ се усилваше, докато изричаше името ми, отчаянието ѝ се промъкваше през мъглата, която обгръщаше разума ми.

Чудех се как е възможно при седем милиарда души по света точно този глас така да ми въздейства. Въобразявах си, че съм по-силна отпреди, по-издръжлива; че съм господарка на съдбата си, а всички останали са пешки в моята игра – не обратното. И щом съм чипът в покера, тогава трябва да изчакам и да видя как ще ме отиграят. Най-трудното е неизвестността. Последното май обяснява защо полагаме такива усилия да управляваме световете си. Не можем да се надяваме на друго, ако искаме съдбите ни да имат смисъл.

Шумовете на града се прокрадваха през отворения прозорец. Апартаментът ми беше разположен на десетия етаж, но клаксоните на жълтите таксита и шумът от множеството по улиците долу се издигаше чак до тази височина. Вече беше зима, но единствените знаци за нея между небостъргачите в Манхатън бяха дебелите якета и мирисът на сол, примесен с остатъците сняг по улиците. Иначе всички бързаха устремени както обикновено. Три месеца след пристигането си вече се възхищавах на непоколебимостта на нюйоркчани.

Погледът ми зашари, спря се на поставените в рамки снимки, с които този временен дом беше пълен. Всяко по- сетено от мен място оставаше запаметено завинаги на гланцирана хартия. Възприемах красотата на света през обектива на фотоапарата. Създадените от хората паметници си съперничеха с изкуството, създадено от природата. Всяка снимка напомняше, че от безкрайно много хора струи светлина, но ето че аз, изглежда, не съумявах да се измъкна от сянката си, без значение колко далеч съм избягала.

– Прибери се. Моля те. Имам нужда от теб. Ние имаме нужда от теб. Баща ти, Брент, той… – Гласът на майка ми, Рани, затрепери. Жената, която през детството ми рядко продумваше, сега беше много словоохотлива. – Соня, баща ти е в кома. Не знам колко му остава.

И сякаш баща ми се появи до мен в убежището, което си бях създала, усетих го как диша, докато моят собствен дъх излизаше на пресекулки. Вкопчих се в плота зад себе си, впих пръсти в студените плочи. Образи от миналото изпълниха стаята, всеки беше по-властен от предишния. Поклатих глава, още по-силно стиснах плота, усетих спазъма на мускулите си, причинен от усилието. Най-накрая болката разхлаби клупа на миналото, който ме стягаше, и аз отново можех да дишам.

Стоях със затворени очи, опитвах се да си представя баща ми на болнично легло, зависим от апаратите, които го поддържат жив. Немислимо, така ми се стори. Майка ми не ме залъгваше, сигурна бях. Минали бяха шест години, откакто я оставих на прага на дома ни да ме наблюдава как отпътувам. Нито веднъж не поиска от мен да се прибера у дома. Нито помоли да види дъщерята, която беше носила в себе си, родила и отгледала. Мъката ѝ не беше престорена, но не можех да облекча страданието ѝ.

Взирах се в доказателствата за своите пътешествия, всяка снимка свидетелстваше с какво отчаяние бях търсила място, което да нарека свой дом. Сега единственият дом, който бях имала, ме викаше, искаше от мен да се завърна. Всички решения вземах аз, като възрастен и самостоятелен човек, но сега нямах избор. Тайните, които пазехме аз и моите сестри, бяха като струна, която звънтеше в мен със стабилен и неуморим ритъм. Тайните напираха да бъдат разкрити, да бъдат чути. А не бях готова и се страхувах, че никога няма да бъда.

Разкриеха ли се тези тайни, какво щеше да представлява животът ми?