„Тя задава въпроси за живота ни, преди да заминем, преди 1990-а, аз отговарям. Когато въпросът е твърде политически, по стар рефлекс го прогонвам като муха, питай баща ти, той знае, ще ти каже много по-добре. Защо той, защо не ти, възроптава тя. Как да ѝ обясня? Тази негласна забрана в семейството: жените не говорят за политика.“

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Когато младата Божина Панайотова започва да снима документален филм за своите български корени, майка й, Милена Макариус, не подозира до каква степен това своеобразно разследване ще я засегне. По настояване на дъщерята майката подава молба до Комисията по досиетата, за да разбере дали е била следена по времето на комунизма, когато е общувала с чужденци в качеството си на преводачка. Отговорът на Комисията е неочакван и разтърсващ.

В остър конфликт между поколенията майка и дъщеря се впускат, всяка посвоему и с различни изразни средства, в търсене на истините за миналото и в това задъхано преследване възкръсват призраците на комунизма. Филмът на дъщерята, „Червено, твърде червено“, излиза през 2019 г. във Франция, Германия и България, участва в многобройни фестивали, между които Берлинале, печели награди и намира широк отзвук в българската и френската преса.

Книгата на майката носи любопитното заглавие „Досието Жана“ (ИК „Колибри“). Издадена е във Франция от Anne Carrière през 2020 г., два дни преди локдауна. Въпреки затворените книжарници вестник „Либерасион“ й посвещава двойна страница, подписана от критичката Клер Деварийо.

Ето че и българските читатели вече имат достъп до „Досието Жана“. Преводът е дело на Анна Ватева, художник на корицата е Теодор Ушев.

Досието Жана

Милена Макариус

1

Малкото черно туинго е паркирано недалеч от университета, тази красива сграда, царствено разположена в центъра на София, която и до днес ме навежда на размисъл. Навън е най-малко трийсет и пет градуса, а в колата е още по-горещо. С дъщеря ми сме изчерпали всички възможности да открием следа от този човек в интернет. В днешно време е постижение да не се появиш там, освен ако цял живот не си бил шофьор на тежкотоварен камион. Комбинацията на името му с това на селото край София, в което имаше и вероятно още има къща – българите не се местят често, – ни отвежда до един от най-близките сътрудници на Тодор Живков, последния комунистически диктатор на страната. Една-единствена нишка, но затова пък твърде интересна. Само крачка ни дели от мисълта, че мъжът, когото търсим, има роднинска връзка с него. Как не съм се сетила навремето?

Дъщеря ми изгаря от нетърпение. Не искаш ли да отидем на място? Все ще намерим някаква информация, а може дори и него да намерим. Идеята на Божина ми се струва нелепа и уморителна в този горещ августовски ден. Изваждам най-старото си тефтерче с телефони и набирам номера му без особена надежда. Не сме се чували, откакто съм напуснала България. Както и предполагах, номерът е несъществуващ. Дъщеря ми се сеща за една журналистка, която току-що е приключила снимките на документален филм за българските тайни служби и която ѝ дава телефона на бивш член на тези служби, сътрудничил на филма. Божина му се обажда, без да губи нито миг. Обяснява му с най-медения си глас, че търси новия номер на Трайчо Ш., и го получава. Колкото и невероятно да изглежда, с две обаждания и три убедителни изречения е напълно възможно да се сдобиеш с мобилния телефон на важна фигура от Шесто управление на Държавна сигурност, политическия отдел на тази служба отпреди падането на Берлинската стена. Най-вероятно това се дължи на ориенталския манталитет на хората, на нехайството им, на отсъствието на всякакъв протокол в човешките взаимоотношения или дори на липсата на прозорливост, а оттам и на подозрителност. Дъщеря ми тържествува. Мамо, твой ред е. Мисля, че камерата ѝ е включена. Той отговаря. Представям се, той си спомня за мен, каква изненада, как си? Казвам му накратко, с дъщеря ми съм, искаме да те видим. Няма проблем, казва той с безгрижен тон, но ще трябва да дойдете в Герман. На половин час от центъра на София. На страха отговарям с растяща смелост. Днес следобед? Чакам ви, отвръща незабавно той. Като че ли последните трийсет години е стоял плътно до телефона в очакване на моето обаждане.

Затварям. Остава да потисна страха си, да се съсредоточа в мига, в който майка и дъщеря се споглеждат тържествуващо като две следователки, почти стигнали до целта. Добре, казвам, докато си слагам колана, отиваме, но първо ще минем през „Шишман“ да купя роклята, която съм харесала. Точно сега ли намери, възмущава се Божина, точно в този момент! Да, магазинът е на две минути оттук, минавам, плащам и я вземам. Тя не крие раздразнението си, майка ми с нейните рокли. Играе ролята на отговорната майка, а аз съм детето, което не може да прецени кое е важно и кое не. Но тя все още няма книжка, на волана съм аз, решена да се възползвам от това предимство. Искаш ли да пребориш нарастваща тревога, облечи я в нова рокля – няма по-добро средство, от опит го знам.

След по-малко от две минути туингото е паркирано и ние влизаме в магазина. Подчертавам установилото се неравновесие, държа се като фриволна девойка, вживявам се в тази роля, подканвам я да разгледа роклите, блузите, избери си, подарък от мен. Толкова отдавна не сме прекарвали заедно лятната ваканция. Дъщеря ми отказва категорично, почти грубо. Сяда демонстративно на един фотьойл, за да покаже, че нищо от този лекомислен свят не я интересува. Тя е над тези неща, зрял човек и такава ще си остане. Плащам и излизаме. Операцията не е отнела повече от четвърт час, но дъщеря ми е силно раздразнена. Не е за първи път, няма да е и за последен.

Пътуваме към Герман с отворени прозорци вместо климатик. Дъщеря ми се обръща към мен. Мога ли да снимам вече? Връщам се в ролята си на майка. Да, но само по пътя. Не и у тях. Не и със скрита камера. Не и без негово съгласие. Тя избухва, ти сега да не би да го защитаваш? Не, никого не защитавам, но не обичам нечестните неща. Микрофонът вече е закачен под блузата ми, само трябва да се включи.

Напрежението е осезаемо. Дъщеря ми е права, давам си сметка, че е нелепо да се придържам към един общоприет и лесен морал. Горещината нахлува в колата, вместо да излиза от нея. А как да те предупредя, че искам да ти кажа нещо, без молбата ми да се запише, питам с предизвикателен тон. От отговора ѝ лъха презрение, ами казваш точно това, че искаш думите ти да не се записват. Аха, и ти после ще отрежеш репликата, така ли? Естествено, вбесява се тя, няма да правя шейсетчасов филм. Знам ли, упорито продължавам да я провокирам, сериите са на мода.

Предния ден нещата бяха започнали да се избистрят в главата ми. От самото начало на тази история истината избликваше на кръгчета, които всеки път по малко се разширяваха и се разстилаха като мастилени петна. Кога беше започнало всичко това? Не го прави. Приятелите ми бяха единодушни. Не знаеш в какво се впускаш. Идеята беше на дъщеря ми. Не е лесно да имаш дъщеря, която прави филми, подхвърли един от тях. Къде е проблемът, отговорих. Напротив.

2

Аз съм от български произход. Един ден дъщеря ми ме чу да казвам това и се възмути: ако ти си от български „произход“, какво да кажа аз, след като и двамата ми родители са българи? Не ме е срам, че съм българка, но думата „произход“ ми действа успокоително. Ако отговоря, че съм българка, повличам със себе си страната, която съм напуснала, и ви я хвърлям в лицето. Принуждавам ви да реагирате, да задавате въпроси. А кажа ли произход, отдалечавам я от мен, връщам я там, където е, и си спестявам задължителните реплики. Можете да проявите интерес или не. Точка по въпроса.

Когато кацам на летището в София, неизменно си казвам: този път ще внимавам, ще държа околния свят на сигурно разстояние. Тук съм, но само временно, изградила съм непробиваема защита срещу някогашните напрежения, нямам нищо общо с жената, която изоставих. Всеки път се заричам. Местата, сградите, миризмите, цялата до болка позната атмосфера подкопава решенията и в крайна сметка пробива бронята. При всяко обаждане от Париж сякаш отново започвам да дишам. Животът ми там действително съществува, той не е нито мечта, нито илюзия. И въпреки това френският ми, по принцип гладък като косъм, тук става тромав и неумел, така ми казват. Виновен. Майката и дъщерята така и не успяха да постигнат съгласие по този въпрос, както и по много други. Да, знам, че да си българка за дъщерята не е същото като да си българка за майката. Когато през пролетта на 2014-а Божина ми съобщава, че заминава за България с еднопосочен билет, дъхът ми спира. Тя добавя, е, ще се върна, но не искам да решавам отсега в кой момент, искам да поживея малко там. Изслушвам я, без да кажа нито дума. Знам, че е способна на всичко. Откакто напусна Normale sup, за да постъпи в академията за филмово изкуство „Фемис“, проектите ѝ се въртят около България. В един синопсис, който ми даде да прочета, беше написала: какво щеше да стане с мен, ако бях останала там? Да се установим във Франция е решение на родителите ми, не мое. Не се изненадвам, когато ми казва, че иска да прави автофикция или автодокументален филм. В този момент не си давам сметка до каква степен това решение ще е свързано с мен.

Няколко месеца по-късно, в началото на лятото, си говорим по скайп, тя от София благодарение на еднопосочния си билет, аз от Париж. Обяснява ми на какъв принцип е решила да направи филма: записва всичко, всичките си срещи, всичките си разговори. Изживява завръщането си в образи. Иска да ѝ разказвам за миналото. Съгласна ли съм? И още как! Дъщеря ми е режисьорка и иска да снима мен, интересува се от моята история, от мен.

Майката е на седмото небе, има чувството, че отново общува нормално с дъщеря си. Край на трудните години, настъпили, след като майката напусна семейния дом. Край на периода, в който майката не можеше да намери мярката между прекалената и недостатъчната близост във връзката с дъщерята, в която липсваше непринуденост, а чувството за вина дебнеше зад всяка произнесена или премълчана дума. Връзка не формална, не, предвзета, със задължителни теми за всеки разговор. На приповдигнатия тон на пожеланията за рожден ден, една идея по-висок от естествения. Лишен от незначителните дреболии на ежедневието, от лекота.

Трябва само да се представя в най-добра светлина, имам предвид външността, да мисля за наклона на компютъра по време на сеансите в скайп, когато заставам пред вградената камера, да бъда на височината на малкото черно око, винаги е грозно, когато те снимат отдолу, най-малкото имаш сенки под очите.

Останалото е чисто щастие.

А и лесно на всичкото отгоре. Тя задава въпроси за живота ни, преди да заминем, преди 1990-а, аз отговарям. Когато въпросът е твърде политически, по стар рефлекс го прогонвам като муха, питай баща ти, той знае, ще ти каже много по-добре. Защо той, защо не ти, възроптава тя. Как да ѝ обясня? Тази негласна забрана в семейството: жените не говорят за политика. Смята се за нелепо жена да се изказва по обществени въпроси. Около мен винаги е било така, бащи, които четат вестник и говорят за политика, и майки, които се усмихват и носят ястията.

Бившият ми съпруг, бащата на Божина, също изповядваше това верую. Когато пристигнахме в Париж, той бързо научи френски, за него беше пряко сили да слуша безучастно как жена му превежда пред новите им приятели неговите обяснения за положението в България. Затова се хвърли с главата напред. Прекъсваше ме, започваше изречения, които не успяваше да довърши поради липсата на речник, на граматика, на всичко; аз му помагах дискретно, подсказвах му думите, които търсеше, допълвах изреченията му, но трябваше да ги следвам дословно.

И досега се колебая да изразя мнение, да се изкажа, когато става дума за политика. Тръгна ли да го правя, чувствам се неуверена, изреченията ми куцат, идеите ми се препъват. Подкрепата или неодобрението на дадена кауза се зараждат в утробата ми и се проявяват като усещания. Пътят до ума, до формулирането им и доводите, които ги съпровождат, са непроходима територия, опасно приключение, в което думите се чувстват самотни.

Божина настоява, тропа с крак, казва ми и най-вероятно лъже: напротив, мамо, ти обясняваш много добре, даже по-хубаво от татко. Доста закъсняло признание, но и то е добре дошло, правя се, че го вземам за чиста монета. Впускам се, някак си мислейки все по-малко за камерата. В края на краищата говоря с дъщеря си.

Започвам, началото е силно. Когато напуснах България, бях ядосана на тази страна. Така ли? Защо, пита Божина. Не знам как да продължа. Защо ли? Така. Миналото изведнъж ми се вижда като агломерат. Не мога да разгранича политическото лицемерие от личната ми история, от семейната невроза. Сипя баналности, чудейки се на интереса и търпението, с които ме слуша.

За моя голяма изненада същата вечер виждам сълзи в очите на Божина, която пуши нервно пред една бира. Разказва ми, че се е скарала с баща си. Чула някой да го нарича мръсен комсомолски активист, защото го бил изключил от редиците на Комсомола – комунистическата организация на младежта отпреди падането на Стената. Тя изглежда безкрайно засегната от това. Не разбирам болката ѝ, струва ми се направо смешна, зачервените ѝ очи ме озадачават. Комсомолът? Пълна досада! Организацията, в която всички младежи бяха задължени да членуват, нещо като карта за градския транспорт, всички имат абонамент плюс убийствената скука. Казвам ѝ, че ако баща ѝ е изключил някого, то той е бил най-малкото крадец, ако не и изнасилвач.

Това не е всичко. Дъщеря ми явно страда, пита ме дали ще ѝ помогна да разбере истината. Коя истина? Едва сдържам смеха си, чувайки неопределения ѝ отговор. Истината за миналото. Ни повече, ни по-мал-ко! Трогателно. Ама, разбира се, ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Не ми е трудно да ѝ обещая, в семейната история няма заровени трупове. Дъщеря ми страда по политически причини? Непонятно. Сигурно става дума за някакъв проблем между нея и баща ѝ, подобен на онези, които често е имала с майка си. Или за нещо между тази страна и нея, някаква криза на идентичността, от която една сериозна серия психоаналитични сеанси би трябвало да я измъкне. Уютно загърната пред екрана на компютъра в блаженството на новото ни разбирателство, не вземам насериозно безпокойствата на дъщеря ми. В този момент и още доста време след това живея в собствения си свят, всичко останало ми изглежда второстепенно. Давам си сметка много по-късно, когато търся отговор на въпроса, защо цялата тази история придоби подобни немислими измерения, че заслепението на майката пред неразбираемите терзания на дъщерята е криело едно непризнато задоволство от новата, отредена ѝ от тях роля. Сещам се за ужасяващата фраза, с която завършва един от филмите на Бергман: страданията на дъщерята са тайните наслади на майката. Не задавам въпроси или поне не тези, които трябва, потънала в преоткритото егоистично щастие.