Два въпроса висят със страшна сила в нашата история: „Кой предаде Левски?“ и „Кой уби Ботев?“.

Според автора на настоящата книга, която неслучайно излиза в навечерието на 20 май – датата на смъртта на пламенния войвода, търсенето на истината е наложително, защото никой народ не се нуждае от изкуствено поддържани митове и легенди. Историята трябва да се представя такава, каквато е била.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Както подсказва заглавието, „Да убиеш Ботев. Мистерии, спомени, лъжи“ (ИК „Колибри“) съдържа грижливо събрани, подредени и разяснени свидетелства, водещи към твърдението, че Христо Ботев е убит от свои четници. Основните аргументи са фокусирани върху противоречията в спомените на „очевидците“ и мълчанието на важни свидетели. Изненадващото във версията на автора е, че гибелта на Ботев се разглежда като част от серия убийства на членове от щаба на неговата чета, извършени със сходни мотиви и по една и съща схема.

По думите на проф. Пламен Митев, автор на предговора на настоящото издание, Ботев е най-радикалният измежду лидерите на родната емиграция, особено когато става дума за социалните аспекти на националната ни революция. Поетичният и публицистичният му талант, съчетани с вулканична енергия, са впечатляващи. Това обяснява защо приживе той е бил обичан, но и мразен, величан, но и обругаван, и то както от чужди, така и от свои. Подобно на своя герой авторът на тази книга – Искрен Красимиров, не е подвластен на табутата и на разни самоограничения, служещи само като оправдание за нежеланието или страха да бъдеш инакомислещ, да оборваш наложените мантри, да спориш с набедените за авторитети, да се разровиш из травматичните рани на историческата ни памет.

Да убиеш Ботев. Мистерии, спомени, лъжи

Искрен Красимиров

ВМЕСТО УВОД

Два въпроса висят със страшна сила в нашата история: „Кой предаде Левски?“ и „Кой уби Ботев?“. Темата за подвига на Ботевата чета и за гибелта на Войводата винаги е стояла в сянката на Априлското въстание, което обикновено е било водещо и определящо за изследванията на историците. Поради липсата на достатъчно документи или поради идеологически съображения редица въпроси, отнасящи се до подготовката на четата, нейния боен път и лобното място на Христо Ботев, и до днес остават недоизяснени. Съществуват много бели петна и спорни тези, които неизбежно пораждат дебати в публичното пространство. Но един от най-спорните въпроси, вълнували редица изследователи през годините, е кога, как и при какви обстоятелства умира един от най-великите българи на всички времена. Първата трудност да се изясни веднъж завинаги този вековен проблем е липсата на достатъчен обем от официални документи по темата за гибелта на Ботев. Поради което тези събития винаги са разглеждани в светлината на спомените на преките участници – Ботевите четници. От друга страна, винаги са съществували и идеологически причини проблемът за смъртта на Христо Ботев да не се разглежда в цялата му дълбочина.

На фона на официално приетата историческа истина за романтичната гибел на Войводата, убит от вражески куршум, малцина автори са се опитвали да поставят под съмнение заключенията на трите официални комисии от 1901, 1927 и 1953 г. за установяване на лобното място на Христо Ботев. Негласно се е наложило общественото табу изследователите да не се концентрират върху разнищването на проблема около неговото убийство. А причината за това може би трябва да потърсим и в обществената нагласа да не се правят опити за „развенчаване на ореола“ на гениалния поет и войвода.

Търсенето на истината обаче според мен е наложително, защото никой народ няма нужда от поддържане на митове и легенди, историята трябва да се представя такава, каквато се е случила. Споровете около обстоятелствата, при които загива Христо Ботев, започват още преди Освобождението на България и придобиват обществен отзвук в годините след Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. с публикациите на Стоян Заимов („Миналото: очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869–1877 г.“), Захарий Стоянов („Христо Ботйов. Опит за биография“ и „Записки по българските въстания“. Т. 2), Никола Кючуков („Записки на Никола Ив. Кючуков (другар на Хр. Ботев). 1875–1876“), както и на мемоарните бележки на Иваница Данчов и Йордан Кършовски, който записва най-рано своите спомени – още през октомври 1876 година.

В по-сетнешни публикации около годишнини, свързани с подвига на Ботев и неговата чета или с Априлското въстание, се открояват изследванията на наши изтъкнати историци като Димитър Т. Страшимиров, Михаил Димитров, Михаил Арнаудов, Александър Бурмов, Йордан Венедиков, Иван Унджиев, Крумка Шарова, Йоно Митев, Христо Гандев, Дойно Дойнов, Димитър и Константин Косеви, Николай Жечев, Иван Райкински и други. Темата е разработвана през годините не само от професионални историци, но и от много писатели, журналисти, литературоведи, краеведи, като проф. Боян Пенев, Ив. Г. Клинчаров, Т. Н. Христовски, Захарий Стоянов, Стоян Заимов, Иван Вазов, Никола Обретенов, Тодор Бучински, Евгений Волков, Иван Ангелов, Стефан Каракостов, Росен Тахов, Румен Леонидов, Илия Луканов, Никола Ферманджиев, Петър Чолов и Николай Пачев, Стефан Влахов-Мицов.

В проучванията си различните автори не се обединяват около еднозначно мнение по разглеждания в тази книга проблем. Въпреки че боравят с едни и същи историографски извори, мненията на различните изследователи варират между двата полюса: от заключенията, че Христо Ботев е убит от вражески куршум, до тезата, че Войводата е станал жертва на предателство от страна на неколцина четници. Вече бе споменато, че голяма част от източниците, на които се позовават авторите, са спомени на участници в събитията. Както е известно, подобна информация представлява вторичен исторически извор, тъй като в много от случаите тези мемоари са писани години и дори десетилетия по-късно и са допълнително обременени от обществено-политическата конюнктура. А съществува и голям риск известна част от събитията да са забравени или да са изтълкувани в погрешна посока.

Освен гореизброените изследвания на професионални историци и на различни автори изворите, с които боравя в тази книга, са и официалната османска кореспонденция, публикувана във възпоменателния сборник „100 години от Априлското въстание и Ботевата чета. 1876“ (т. 1 и 2) с редактори Кирила Възвъзова-Каратеодорова (т. 1) и Анелия Вълчева (т. 2). Въпросните телеграми са разменяни най-често между врачанското каймакамство, видинския мютесариф и валията в Русе и отразяват официалното становище на 16 османските власти за сраженията, водени от османците и Ботевата чета.

Настоящото изследване е мой личен опит да обоснова тезата, че войводата Христо Ботев е убит от свои четници и че той е едва втората от поредица от шест жертви, като по този начин е ликвидирано цялото върховно командване на Ботевата чета. А извършителите на това деяние са неколцина четници: Никола Тихов Обретенов, Георги Минчев Апостолов, Димитър Тодоров – Димитрото и Сава Пенев Рашев.

Освен изследователския ми интерес към темата за Ботев аз имам и личен мотив да се занимавам с нея: пресъздавам неговия образ от пет години насам в уроците по родолюбие, които изнасям в училища и детски градини в страната и чужбина. И още нещо: прапрадядо ми по майчина линия е Никола Вълчев Минков – един от двестата Ботеви четници, сражавали се рамо до рамо с Войводата, и един от малцината, последвали идеята на Ботев четата да се спаси чрез изтегляне в съседна Сърбия.

В своя опит за „разследване“ и за интерпретация на описваните събития ще се постарая да следвам строго тяхната хронология – от сформирането на Гюргевския и Браилския комитет, през трагичния случай с инженер Драгоя Шопов и първия опит за посегателство над живота на Христо Ботев от страна на Георги Апостолов; скандалната афера с лой и пастърма, при която се е извършила злоупотреба с парите на Врачанския революционен комитет; веригата серийни убийства – от първата жертва Давид Тодоров Савов, през разстрела на Войводата, подвойводата и военния командир на четата Никола Войновски, до последния изстрел в рамките на цялото Априлско въстание – убийството на Стоян Ловчелийчето от с. Българене, застрелян от винаги оцеляващите Обретенов–Димитрото–Сава Пенев.

За да ориентирам читателите във времевата граница на своето „разследване“, държа да подчертая, че разглежданият период обхваща по-малко от година – първият опит за убийство на Ботев датира от есента на 1875  г., а последната жертва  – Стоян Ловчелийчето, пада в края на юни 1876 година.

Из глава I

„Който нож вади…“, или безумният гняв на един апостол

Време: есента на 1875  г. Място на действието: Букурещ. Главни действащи лица: инж. Драгоя Шопов, касиер на БРЦК, Христо Ботев  – подпредседател на БРЦК, Георги Апостолов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов и Никола Обретенов – хъшове и бъдещи гюргевски апостоли.

За да предам точно събитията, ще се доверя на съвременника и деен участник в тях  – секретаря на Гюргевския комитет Стоян Заимов: Причина за случката са едни 3000 франка от комитетската каса, които касиерът на БРЦК инж. Драгоя Шопов изпратил преди време по спешност на своята любима в Париж със съгласието на съгражданина му и подпредседател на комитета Христо Ботев. Условието обаче било сумата да бъде възстановена в касата краткосрочно. Това, за съжаление, не се случило. В резултат един ден група ентусиазирани хъшове начело със Стамболов и героя от провалилото се Старозагорско въстание Георги Апостолов нахлули в Ботевата печатница и поискали сметка за 3000-те франка на Драгоя Шопов, както и за 50-те хиляди рубли, дарения от Русия и Бесарабия, с които уж Ботев злоупотребил. В последвалата свада Апостолов, губейки контрол над себе си, опрял револвера си в гърдите на Ботев. И всичко това се случило в присъствието на апостолите Заимов, Обретенов и Стамболов. Напрежението се разсеяло и до фатален изстрел не се стигнало, тъй като Стамболов накарал нападателя да прибере оръжието. Но не си мислете, че го е направил от хуманни подбуди, макар и съвсем наскоро да е излязла от печат книжката „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“ (Букурещ, 1875).

Тази невъздържаност на старозагореца Апостолов ще продължи да ескалира и ще направи незабравимо впечатление и на хората от Враца, където Апостолов идва преди въстанието като негов организатор. Много точна характеристика за личността му дава подпредседателят на Врачанския комитет Мито Анков: Другият апостол, определен за Берковско, беше Георги Апостолов от Стара Загора. Човек лют, сърдит до немай-къде. От злина беше си изкъсал и мустаците. Той не ходи из Берковско!

ГЕОРГИ МИНЧЕВ АПОСТОЛОВ. Роден през 1853 г. в Стара Загора. Завършил петокласното училище в родния си град и работил в търговска кантора в Цариград. Върнал се в Стара Загора през 1872 г. и станал член на местния революционен комитет в града, основан от Васил Левски. Участвал в подготовката на Старозагорското въстание от 1875 г. След неуспеха на въстанието успял да се прехвърли в Букурещ и Гюргево. През есента на 1875 г. бил избран за член на БРЦК в Гюргево и определен за помощник-апостол на Врачанския революционен окръг. Включил се в четата на Хр. Ботев и бил избран за член на нейния щаб. Убит от турците в сражение на 21 май 1876 г. с още 12 четници, които водил като група, в местността Рашов дол около р. Искър край с. Люти брод.

Интерес представлява и личността на най-близкия другар на Апостолов – Никола Обретенов.

НИКОЛА ТИХОВ ОБРЕТЕНОВ. Роден е в Русе на 28.05.1849 г. Син на легендарната родолюбка Баба Тонка Обретенова. Братята му – Георги, Стефан и Ангел, били четници в четите на Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Стоил Войвода и др. Никола Обретенов завършил класното училище в Русе и работил като учител в Северна Добруджа и като библиотекар в читалище „Зора“ в Русе между 1867 и 1875 г. Един от основателите на читалището и местния революционен комитет в Русе. Работил с най-изтъкнатите ръководители на българското революционно движение: В. Левски, А. Кънчев и др. Един от организаторите на въстанието в с. Червена вода, Русенско, през 1875  г. Избягал в Румъния през 1875 г. и бил избран за член на Гюргевския комитет и помощник-апостол на Врачанския революционен комитет. Участвал активно в подготовката на Априлското въстание от 1876 г. и като един от организаторите на Ботевата чета. След разгрома на четата заедно с военния ѝ командир Н. Войновски и още няколко четници по Стара планина достигнали Троянския Балкан. Заловен край с. Бели Осъм, Ловешка област. Осъден на смърт от Извънредния съд в Русе, присъдата му била заменена с доживотен затвор. Изпратен в заточение в Сен Жан Д’Акр в Мала Азия. След амнистията при Освобождението бил един от организаторите на Кресненско-Разложкото въстание през 1878–1879 г. Оставил книга със спомени, важен извор за националната ни история и революционното движение през периода 1870–1876 г. Починал на 10.10.1939 г.

И в края на тази история нека отново се върнем на трагичната участ на инж. Драгоя Шопов. Стоян Заимов ни разказва за фаталния му край: Той, след като видя с очите си в какво неловко положение беше турил Ботева, като го кара да праща комитетски пари на парижките кокотки, полудя и се самоуби с револвер в хотел „Дачия“. Тук умишлено пропускам по-ранната дейност на Ботев в БРЦК, отношенията му с Любен Каравелов и други събития, които според мен остават встрани от основната ми тема. Смятам обаче, че не мога да отмина апостолските събрания на дейците в Гюргево и Браила, защото неколцина от гюргевските дейци ще бъдат обект на засилен интерес в предстоящите страници…

За автора

Искрен Красимиров е доктор по кинознание и киноизкуство (НБУ) и магистър по история (Софийски университет). Основател е на проекта „Незабравимата България“. Автор е на над 20 исторически художествено-документални филма. Провел е уроци по родолюбие в множество училища и читалища в страната и чужбина. „Да убиеш Ботев. Мистерии, спомени, лъжи“ е дебютната му книга. Един смел и провокативен опит за разгадаване на мистериите около трагичната съдба на Ботевата чета във Врачанския балкан, за реконструкция и интерпретация на събитията чрез средствата на истинско криминално разследване.