„Бездна“ е новият разтърсващ случай от исландската крими кралица Ирса Сигурдардотир

Ирса Сигурдардотир неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман на Исландия и българските читатели имат възможност да разберат сами защо – първите три части от поредицата ѝ за комисар Хюлдар и детската психоложка Фрея могат да бъдат открити по родните книжарници („ДНК“, „Водовъртеж“ и „Изкупление“).

---

Книгите може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

---

За радост на феновете ѝ от издателство „Емас“ тъкмо издадоха и следващата – „Бездна“, в която Ирса отново блести с ошлайфано, опитно перо. Книгите ѝ са преведени на 35 езика и продадени в над 3 милиона екземпляра и Ирса отдавна се е утвърдила като едно от важните имена в жанра, благодарение на своя разпознаваем, характерен стил.

„Таймс Литерари Съплемент“ я нареждат „сред най-добрите криминални автори в света“. Неведнъж медиите я сравняват дори със Стивън Кинг и човек би се запитал какво провокира една жена от кротката, макар и сурова Исландия да пише такива зловещи сюжети. Какво ни е подготвила този път?

            В покрайнините на Рейкявик насред лишено от цвят, назъбено поле от застинала лава се въздига Скалата на обесения, където в стари времена са извършвали екзекуции и мястото не спира да привлича туристи с ужасяващата си история. Там откриват труп на млад мъж – на пръв поглед самоубиец, но забитата на гърдите му бележка бързо опровергава подобни теории. Убитият се оказва успешен финансист с уреден, луксозен живот и наглед чисто минало. Не след дълго над полицията се оказва неочакван политически натиск да разрешат случая с по-малко шум, а ситуацията се заплита още повече, когато намират 4-годишно момченце в свръхмодерния апартамент на жертвата. Детето е видимо объркано, притеснено за майка си и няма никаква представа как се е озовало там.  Следователите не успяват да установят връзка между него и жертвата, нито да издирят родителите. Но рисунките, излизащи изпод детската ръчичка, са ясен знак, че е станало свидетел на нещо ужасяващо…
             Комисар Хюлдар поема по петите на убиеца, психоложката Фрея – по тези на семейството на момчето, и мистерията се разгръща, обагрена с насилие, самонадеяност и мъст. В типичния си стил, и в „Бездна“ Ирса Сигурдардотир дава убедителен първоначален тласък на сюжета и създава правдоподобна обстановка, а след това ни среща с достоверни, реалистични персонажи, всеки задвижван от собствените си мотиви и предистория. Резултатът е както винаги истинско удоволствие за крими почитателите – напрегнат, атмосферен, задълбочен роман с мрачна сърцевина, който няма да искате да пуснете, докато не стигнете до последната страница.

„Сигурдардотир е по-уверена от всякога.“

Сънди Таймс

„Едва можех да вдигна очи от страниците на „Бездна“. Писането на Ирса е пристрастяващо. Задъхано, правдоподобно и толкова стратегически и умело изградено, че не издава нищо до края.

Ще прочетете книгата с възхита и ще се влюбите в стила на Сигурдардотир.“

Дейли Рекърд

„Истински напрегнат роман. (…) Често напомня суровостта на Стивън Кинг.

Дългите исландски нощи са още по-минорни в атмосферните трилъри на Сигурдардотир.“

Файненшъл Таймс

Бездна

Ирса Сигурдардотир

Първа глава
Неделя

По чакъла изхрущяха гуми. После колата спря рязко и запрати Хелги по лице върху задната седалка. Груба миризлива материя изжули бузата му. Не, това не е неговата кола. Той отвори бавно едното си око и забеляза, че навън е тъмно. Шофьорът включи лампата на тавана и Хелги видя боклуците по пода – смачкани кенчета и пликове от чипс, мръсни хартиени салфетки, две пречупени цигари, опаковка от хот-дог. Днешните таксита са наистина противни. Но дали е такси? Или някой го е взел на стоп от центъра на града? Или просто е скочил в нечия кола? Няма да му е за пръв път да се напие и да направи нещо, което дори не би си представил на трезв ум.

От мислене го заболя глава. Стомахът му не остана по-назад. Хелги се преви одве и повърна. Съдейки по миризмата, бе опитал нещо ново. За бога, какво е излочил? Обикновено странеше от такива помии. Със сигурност обаче алкохолът бе виновен за състоянието му. Хелги познаваше отлично това усещане – няма сили да помръдне, мозъкът му е разкашкан – макар отдавна да не беше се отрязвал така. При следващия напън успя да помести глава до ръба на седалката и да избълва отровната горчилка върху пода на колата. Получи се гнусна гледка – повърнато върху боклуци. Той затвори очи. От предната седалка се раздаде възклицание, последвано от шумна ругатня. Дори с размътен ум, Хелги разбра причината. Никой не иска да му оповръщат колата.

Вратата на шофьора се отвори със стържене и веднага се захлопна. Заглуши ругатнята и потопи колата в мрак, защото лампата на тавана угасна. По чакъла изхрущяха стъпки. След секунда вратата до главата на Хелги се отвори рязко и вътре нахлу студен въздух. Гаденето понамаля; болката в главата – също. Той изпита неописуемо облекчение, но не успя да му се наслади. Някой го сграбчи грубо за рамото и го дръпна. Хелги понечи да възрази, че никой няма право да го блъска така. Думите не излязоха от устата му. Нервите, свързващи мозъка му с езика, сякаш бяха отрязани.

В объркания му ум се вряза гневен глас. Заповядваше му да излезе от колата. „Шофьорът ме гони – помисли си Хелги, – защото повърнах.“ За свое учудване, той се подчини. Крайниците и мускулите му се задействаха по собствена воля. Последно усилие и се изправи на крака до колата. Напълни дробовете си с въздух. Тук чистият въздухът имаше още по-приятен вкус. Върху ясното небе сияеше пълна луна. Нямаше никакъв вятър, все едно светът бе застинал напълно. Хелги отметна глава назад да се възхити на нощното небе, изгуби равновесие и същата груба ръка го подхвана. Хелги й благодари мислено. Камъчетата под стъпалата му изглеждаха остри.

Щом спря да се олюлява и криво-ляво застана прав, му заповядаха да върви. Тялото му пак се подчини без разпореждане от мозъка. Хелги смътно се изненада, че мъжът не го нахока, задето му е оповръщал колата. Всичко беше много странно, но нямаше начин да си събере мислите и да проумее какво се случва. Може би е сън. От онези сънища, когато се събуждаш уплашен точно преди да се строполиш от скала.

Чакълът преля в тревясали кози пътеки, лъкатушещи сред неравно поле от лава. Хелги се взираше в земята, в заскрежената трева, посребрена от лунното сияние. Тътреше се едва-едва. Мъжът го следваше по петите. При всяко отклонение от правилната посока ръката на мъжа го тласкаше напред. Хелги отвори уста да му обясни, че не го затруднява нарочно, но подутият му език пак отказа да оформи думите.

Пътеката се насочи първо нагоре, после надолу през тревисти падини между скатове от лава. Идеално място за пикник през лятото, но мрачно и негостоприемно сега. На Хелги му се стори, че познава околността, и вдигна вяло глава да се огледа. Недалеч полето от лава свършваше и започваше море – черна шир, набраздена от лунна светлина. Гледката го върна в детството. Спомни си как върви с дядо си по бряг като този, навярно дори същия. Двамата подплашиха две морски гъски, които се разкрякаха и отлетяха. Дядо му приближи до мястото, където бяха птиците, и намери две големи синкави яйца в меко кафяво гнездо. Хелги клекна и пипна пухкавото гнездо с пръст. Сякаш докосваше въздух. Изправи се и дядо му посочи чайките, застанали в кръг около тях. Бяха ги обсадили сравнително отдалеч, но бързо стягаха обръча. Дядо му каза какво правят чайките и на Хелги му се прииска да ги замери с камъни.

За жалост, той бе достатъчно голям да разбере пред какъв ужасен избор е изправен. Останеха ли тук, чайките нямаше да посмеят да приближат. Ала и родителите нямаше да дръзнат да се върнат в гнездото. Яйцата щяха да изстинат и пиленцата да умрат, преди да се излюпят. От друга страна, ако той и дядо му си тръгнеха, гъските щяха да се върнат, но имаше риск чайките да ги изпреварят и да нападнат незащитеното гнездо. В крайна сметка Хелги и дядо му решиха да продължат по своя път. Тръгнаха си. Вървяха заднишком и наблюдаваха гнездото с надеждата гъските да долетят и да спасят яйцата. Родителите обаче не се появиха, преди Хелги и дядо му да изгубят от поглед гнездото. Хелги така и не разбра какво се е случило накрая.

Сега беше зима и нямаше яйца. Нито морски гъски. Всички бяха изловени, а оскубаната им перушина бе натъпкана в юргани и разпродадена на богати чужденци.

Поредният силен тласък предупреди Хелги, че е спрял да се движи. Той пое бавно напред по склона. Не след дълго получи заповед да спре.

Хелги вдигна поглед и с мъглява изненада се втренчи в една висока скала, разделена на две половини. Издигаше се като декор за „Властелина на пръстените“. Дебела дъска свързваше двата ската. В Мордор ли го е довел сънят? Преди мудният му мозък да стигне до някакво заключение, мъжът го блъсна към една от скалите. Камъкът бе покрит със суха трева от лятото и изкачването беше сравнително лесно. По разпореждане на мъжа Хелги спря най-горе и се спусна върху тясната издатина над пропастта между двата зъбера от лава. Застана неподвижно и се вгледа в осветеното от луната море, което в безветрието из­глеждаше измамно невинно и кротко.

Хелги се олюля и залитна опасно. Осъзна, че рано или късно ще падне. Но странно, мисълта не го обезпокои. Не беше чак толкова високо все пак, а и това е сън, нали? Бездните в сънищата му обаче обикновено бяха бездънни; не виждаше под краката си килим от суха трева, за­обиколен от набраздена лава.

Ръката завъртя Хелги и той се обърна към собственика й. Шал закриваше долната половина от лицето на мъжа. Хелги виждаше само очите му, присвити с бездънна омраза. Хелги изтръпна и сведе глава. Вниманието му се насочи към дясната длан на мъжа; стискаше някакъв инструмент, черен и в друг, по-светъл цвят, жълто може би. С лявата си ръка мъжът сграбчи палтото на Хелги и го придърпа към себе си, после започна да разкопчава горните копчета. Извади бял лист от джоба си и го задържа пред гърдите му. Хелги се опита да разчете няколкото реда върху листа, но буквите бяха наопаки. Луната светеше ярко и ако мозъкът му не беше толкова разкашкан, вероятно щеше да успее да ги разчете. Усилието пораз­пръсна мъглата в ума му и в кратък момент на прояснение той си спомни как му бяха дали лист хартия и го бяха принудили да се подпише. Ала върху онзи лист имаше повече букви. Прочете ги съвсем лесно и остана поразен. Но дали от възторг, или от ужас? Мъглата се сгъсти отново и той не успя да си спомни.

Инструментът се появи пред очите му, притиснат върху листа над гърдите му. Хелги се намръщи объркан и зачака. Не изпитваше страх, само любопитство. Не беше виждал такъв инструмент (не че в дома му изобщо имаше инструменти). За какво ли служи?

Хелги забеляза как пръстите на мъжа обвиват по-плътно дръжката на инструмента, после в тишината се чу шумно изщракване. Нетърпима болка прониза гърдите на Хелги. Прималя му. Щеше да падне през ръба на скалата. Мъжът го сграбчи. Въпреки болката Хелги усети облекчение. Щом мъжът го спасява, няма да му причини зло.

Нахлузиха нещо през главата му. Хелги сведе поглед. Дебело въже лежеше върху гърдите му като грозен талисман. Сигурно мъжът със закъснение се е загрижил за него и го връзва за скалата, та да не падне. Въжето обаче се стегна около врата му. Хелги отвори уста да посочи, че това не е добра идея – по-добре да го завърже през кръста. Удебеленият му език пак не успя да оформи думите. Пронизващата болка в гърдите му пречеше да си поеме дъх.

Нищо. Това е сън. Няма друго обяснение. Падне ли, ще полети. Всеки момент ще се събуди и болката ще изчезне заедно с усещането за нереалност.

Мъжът започна да ругае. Хелги се взря в морето. Забеляза, че вълни набраздяват спокойната му повърхност. От другата страна на залива различи познати бели сгради с по-тъмни покриви – президентската резиденция в „Бесащадир“. Определено сънува. Обърканият му ум си спомни нещо, свързано с този бряг, и Хелги изтръпна. Пре­глътна надигналата се в гърлото му горчилка. Прехвърли се в настоящето и сетивата му се върнаха към красотата наоколо и дрезгавия поток от ругатни, сипещи се от устата на мъжа зад него.

Хелги не обръщаше внимание на думите. Гледката беше прелестно успокоителна. Дори болката в гърдите му намаля. Погледът му се насочи от резиденцията към залива. Вниманието му се съсредоточи върху вълните, блещукащи върху черната морска шир. Над далечния хоризонт гъсти облаци опасваха небето като черен пояс. Хелги усети, че задрямва. Странно. Нали сънува?

Разбуди го удар, този път в гърба и за последно. Хелги се прекатури през ръба на скалата. За миг се носеше във въздуха, после въжето се изпъна рязко и прекрати полета му. Ала той така или иначе не би могъл да отлети. Защото това не беше сън.