Божко и Лошко (корица)

Този октомври от издателство „Емас“ ни дават възможност да поканим у дома Божко и Лошко – героите от една от най-обичаните поредици за деца в Полша – с първата книга от поредицата „Божко и Лошко. Една фантастична история“.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.


Младата писателка Марта Кишел е сътворила забавна, чудата и уютна приказка за трудностите, свързани с порастването, за толерантността, любовта и приятелството. Населена с весели чудовища и пакости, книгата представлява  малко забавна и малко страшна история за това, че да бъдеш различен не е толкова зле, колкото може да ти се струва отначало, и че най-важното е винаги да си верен на себе си. „Емас“ допълват с нея специалната си поредица „Европейски разказвачи“, приютяваща най-доброто от детската литература на континента, а преводът от полски е на Милена Милева. Изданието включва оригиналните илюстрации на художничката Паулина Вирт, сгушени между твърди корици. Ето и какво ви очаква вътре:

На една обрасла улица и зад покрита с бръшлян ограда се крие странна къща, която всеки забравя. Затова и на никого не би му хрумнало, че в нея живее необикновено 9-годишно момче с уникално име – Божко, и неговото също толкова необичайно семейство.

Божко живее с немски духчета на тавана, няколко пухкави розови зайчета, гном, който си похапва всякакви дървени нещица, джин в бутилка и какво ли още не, а под леглото му се крие огромно чудовище с пипала и с лошия навик постоянно да му краде чехлите. Най-добрият приятел на Божко е неговият ангел пазител – Лошко, който постоянно киха… Е, и му помага при всякакви неволи (например да разтребва играчките). За Божко домът е безопасно място, където може да бъде себе си, а всеки ден е вълнуващо приключение.

Всичко обаче се променя, когато семейството му решава да го изпрати на училище. Страшничко! Божко трябва да напусне необикновената си къща и да опознае света отвъд, без необичайните си приятели, без шумоленето на ангелските крила и без прегръдката на чудовищните пипала. Но дали е готов за това? Няма да е никак лесно, тъй като Божко пази тайна, която може да го постави в сериозна опасност. Дали външният свят е подготвен за нея?

Божко и Лошко

Марта Кишел

Сутринта на другия ден валеше гаден дъжд, примесен със сняг, а поривистият вятър направо брулеше дърветата наоколо. Та нищо чудно, че Божко стана с дупето нагоре. Така поне си го обясняваха възрастните. Възрастните много обичат простите, логични обяснения, които раз-два и слагат ред в техния свят, благодарение на което те могат да се съсредоточат върху нещо по-интересно. Или по-важно. Или просто различно от непонятните им детски сръдни. Затова отначало не се притесниха особено, макар че заради това цупене момчето изяде на закуска само две бухтички с ябълки и сладко от къпини и малини, а третата я наръга с вилицата.

Междувременно Божко сякаш бе обладан от някакъв зъл дух, защото от ден на ден ставаше все по-сърдит. Всичко беше скучно, тъпо и гадно – книгите бяха тъпи, защото вече отдавна беше прочел всички; настолните игри бяха тъпи, защото постоянно губеше; розовите зайчета бяха тъпи, отгоре на това само се мотаеха в краката и възмутено изпръхтяваха, когато се спъваше в тях. И гномът беше тъп, и джинът и вуйче Туру, който накрая май започна да забелязва нещо, но нищо, ама нищо не разбираше от цялото това Божково ядосване за щяло и нещяло. А най-скучен, най-тъп и гаден беше Лошко. Следваше го по петите и постоянно искаше от него нещо – ту да помогне, ту да го утеши, ту да го прегърне. Край нямаше! И при това беше толкова мил и преизпълнен с най-добри намерения, че на Божко чак му се повдигаше. Точно както един път изяде наведнъж цял млечен шоколад, добави още два бонбона лакта и се нагълта с оранжада. Което, честно казано, не беше нито много умно, нито много вкусно.

И както и тогава Божко накрая не издържа.

Сутринта прекара на тавана, където заедно с трите призрака си играеха на пиеса, тоест на театър. Призраците бяха немски и носеха истински униформи от времето на истинска война, а пиесата – също немска – беше за това, че отдавна, много отдавна живеели двама братя, единият от които вилнеел с разбойници из гората, а вторият седял затворен в замъка и го било яд на всички. Обикновено Божко предпочиташе да играе ролята на първия, тъй като вилнеенето из гората му се струваше много по-интересно от седенето в замъка, но не и този път. След като заточи бащата (тоест Армин) в една кула (тоест в плетената ракла за завивките), той се покатери на дрешника, откъдето обстрелваше Готард и Лотар с нафталинени топчета, все по-силно и по-силно, и с удоволствие ръмжеше на немски: Räuberrr! Räuberrrrrrrrr! (тоест „разбойник“, „разбойник“), докато призраците не се обидиха и не изчезнаха.

(Пиесата се казваше Разбойници и както обясняваха призраците, беше от периода „Буря и натиск“. Но изобщо не ставаше дума за това, че тогава често е валяло и на всички постоянно им се е пишкало, а за това, което сега си мислеше Божко, тоест че този свят е глупав и гаден.

Веднага след следобедната закуска Божко се затвори в стаята си. Искаше да остане сам. Като никога го уморяваше тази вечна суматоха – дърдоренето-гъргоренето на призраците, боботещото ръмжене на Кракера, което се носеше по тръбите из цялата къща, непрестанните тиради на Тсадкиил, който винаги знаеше всичко най-добре, пискливото гласче на Лошко и многото други звуци – и човешките, и несъвсем човешките. И навярно щеше да признае, че е прав вуйчо Конрад, който предпочита денем да стои настана от цялата тази компания, ако не беше фактът, че все пак вуйчо беше глупак и край, така че нямаше как да е прав, дори и да беше. Затова, раздиран от вътрешни противоречия, Божко се зае с нещо по-сериозно, тоест отвори сандъка и машинално започна да рови в съкровищата си.

След петнайсет минути се заигра и забрави за всичко. Измъкна от ъгъла кутията с дървените кубчета и издигна от тях огромен замък, който изпълни цялата стая, с много кулички и мрачни тъмници. Възнамеряваше да хвърли в тях трите жълти бръмбара, които бяха вдигнали бунт в кралството, настоявайки за абдикиране на розовия деспот, създаване на Република на Свободната Пластмаса и профсъюзи на буболечките. Не му достигаше обаче едно свръхважно кубче, последното с такава форма (останалите ги сполетя тъжна съдба, когато експериментираше с длетото и на собствената си кожа се убеди, че някои неща е по-добре да се правят в присъствието на възрастни, а дупките в дланите зарастват бавно, особено ако са Почти Пробили Ръката). Търсенето на изгубената част толкова го погълна, че не обърна внимание на тихото шумолене зад гърба си.

И неочаквано една услужлива ръчичка му бутна под носа точно това кубче.

– Заповядай, алелуя! – каза малкият ангел и кихна.

Божко машинално посегна да вземе кубчето, но в последния момент промени решението си, все едно нещо изведнъж го ухапа по пръстите.

– Не ми помагай! – измърмори и погледна сърдито Лошко. – Искам сам!

– Да… ама… Горко божие създание, алелуя… – успя тихичко да промълви той, но момчето не го остави да довърши.

– Не съм Горко божие създание! – викна и с един скок се изправи. – Божко съм, Божко! А ти нищо не разбираш! Ти изобщо нищо не разбираш!

Така си беше, Лошко наистина нищо не разбираше. Стоеше, протегнал ръка, с кубчето в нея и изгубил ума и дума, се взираше в момчето, което стискаше зъби и го гледаше толкова… толкова… толкова лошо.

– Какво ти става? Само ми се щеше да ти помогна, винаги ти помагам…

– Ох, защо си толкова… толкова глупав?!

– Ама… нали това търсеше…

– Обаче искам сам, чуваш ли?! Сам! Без тебе! Дай ми го! – Божко, без да се замисли, толкова рязко дръпна кубчето от ръката на Лошко, че той залитна и падна върху почти готовия замък. Рухнаха кулите, рухнаха тъмниците, загинаха тримата бръмбари бунтовници, а с тях и розовият деспот.

В първия миг момчето и неговият ангел дружно се вкамениха, и стреснати, и объркани от случилото се.

Секунда по-късно очите на Лошко в цветовете на дъгата се напълниха със сълзи, устенцата му се извиха в трепереща подковка и ха да се отворят, за да издадат протяжен и жален плач. Но уплашеното момче не изчака звуковите ефекти, а веднага си плю на петите и се втурна към най-сигурното скривалище, което знаеше.

Вуйче Туру си беше свил гнездо в неголяма, безмилостно затрупана с всякакви боклуци стая на долния етаж, където ден подир ден, а често и нощ подир нощ си дялкаше нещо от дърво и както сам казваше все се правеше на луд или правеше луди човечета. Изпод ръцете му излизаха сандъци за пиратски съкровища, миниатюрни драконски кораби, точно като за вана, весели кривогледи ангелчета, люлки за бебета, играчки и един куп други чудни нещица, които той после предлагаше за продан. Вуйче бе едър и шкембест, имаше гъста брада, руса коса, дълга чак до кръста, и смешни рунтави вежди, изпод които блестяха огромни усмихнати очи. Викинг по природа, дърводелец по призвание и дете­гледачка по стечение на обстоятелствата, той беше истински терминатор на сладкиши, умееше да слуша и миришеше на талаш.

Седеше си зад тезгяха и както обикновено човъркаше нещо, когато Божко връхлетя при него като буря и без да каже и дума, се пльосна на пода. Мара Кошмара, която дремеше на перваза, наслаждавайки се на топлината на радиатора, едва по­вдигна клепачи.

– И тъй, какво ново, светлейши Божидарий? – поде неангажиращо вуйче след проточилото се мълчание, хвърляйки скришом по някой поглед към буреносния облак пред краката си. Но момчето дори и не мислеше да отговаря на вуйче Туру, нито поне да вдигне глава, а демонстративно ровеше в малката купчинка свежи стърготини. – Е, кажи. Какви си ги свършил?

– Никакви – промърмори Божко и придоби още по-мрачен вид.

– Знам го аз това твое „никакви“. Уж е нищо, а винаги има нещо. Е?

Момчето въздъхна тежко, като при това театрално завъртя очите си с цвят на синчец, та едва не изскочиха от орбитите. Докато най-сетне, след поредните няколко минути, горчивата чаша преля и то развълнувано взе да разказва какво се бе случило на горния етаж.

– … и тогава той се разрева като някакъв глупак… като пълен глупак! – завърши то и жално погледна вуйче, очаквайки подкрепа с думи, мисли и дела.

Вуйче въздъхна тежко, остави настрана лудото човече, което правеше, и поклати глава.

– Ох, Божко, Божко. Голям гадняр си.

– Не е вярно.

– Вярно е.

– А той защо се залепи за мен като… като… някакъв глупак!

– Искал е само да си поиграе с теб…

– Не е вярно!

– А тук плува ли корабче, Божидарий? Точно така. Цяла седмица се мотаеш като пръцня в гащи и разваляш атмосферата.

– НЕ Е ВЯРНО! – Първата реакция на момчето беше най-искрено да се обиди. Но погледът на вуйче бе безпощадно ясен. Той знаеше. Емоциите отново заподскачаха в Божко като чорапи в пералня, заплетени и най-различни. – Защото… защото… защото всичко това стана заради вуйчо!

– Заради мен?!

– Не, заради ВУЙЧО! – Като видя, че вуйче наистина не разбира, момчето се стегна и най-сетне изрече това, което тъй непоносимо му тежеше от няколко дни. – Аз чух всичко! Аз съм странно създание и вуйчо иска да ме изгони от вкъщи!

– Какво си чул… Ах! Изобщо не…

– Да бе, да!

– Ти ще ме оставиш ли да си довърша изречението?! – ревна вуйче с цяло гърло, та чак Мара Кошмара, отново изтръгната от съня, измяука и падна от перваза. Божко подви опашка. Вуйче Туру обикновено беше кротък като агне, обаче разсърдеше ли се, дори многознайкото Тсадкиил не смееше да си отвори устата, а веждата на вуйчо Конрад незабавно се връщаше на мястото си. Сега той изгледа продължително момчето, сякаш се чудеше откъде да подхване. – Чуй, братко. Вуйчо изобщо не те смята за чудновато създание…

– Не е вярно!

– … и изобщо не иска да те гони оттук.

– Каза, че съм странен и беремен…

– Не беремен, а бреме, ама ти ще престанеш ли да ме прекъсваш?

– … а аз даже не знам какво значи това!

Туру въздъхна дълбоко.

– Бремето е мъка, товар, затруднение, нещо, което ни усложнява живота. Вуйчо просто размишляваше за едно-друго и стигна до извода, че в крайна сметка ще ти е от полза да общуваш със свои връстници. Живи – уточни за всеки случай. – И по-скоро да са човеци. Не стига, че цялата тази изолация от света му се отразява зле на главата.

Божко ентусиазирано се съгласи.

– Вуйчо Конрад е хаплив – изстреля веднага, като се сети най-после с коя дума го описваше мама.

– Като змия – съгласи се вуйче, – но този път е прав. Стига си седял вкъщи. Трябва да започнеш да ходиш на нормално училище.

– Защо?

– За да се запознаеш с други деца.

– Защо?

– Защото ще ти се отрази добре на характера.

– Защо?

– Божидарий! – вуйче му се закани с пръст и не съвсем шеговито. – Така е! Ще видиш, ще ти хареса. Ще имаш съученици и съученички, различни занятия, приключения, ще научиш нови неща…

– Ама вуйче, миличък – изплака Божко, – аз нищо не разбирам от деца!

– О, няма нищо сложно. Те са малки, шумни и са голям инат…

– НЕ Е ВЯРНО!

– … а като се ядосат, са способни да пернат даже собствения си ангел.

– Защото… защото аз съм дете и още не владея емоциите си! – започна да протестира Божко, все по-натъжен.

– О, спор няма – съгласи се спокойно вуйче. – И това е едно от нещата, на които трябва да се научиш, братче. На много, много неща. Урок първи: като кажеш „А“, трябва да кажеш и „Б“, а понякога дори става „цуни-гуни и… пляс по врата“. А, не, върни се – закикоти се той. – Пляс по врата вече си го получи! Е, хайде, братче – той изтупа ръцете си от праха от дървото и се надигна от стола, – време е да идеш и да се извиниш.

– Не искам!

– Искаш, искаш. Ако не искаше, нямаше да седиш тук с тази нацупена физиономия. Просто се срамуваш. Но това е хубаво.

– Хубаво е, че се срамувам? – Божко не разбираше какво му е хубавото на това толкова противно чувство.

– Разбира се. Всеки понякога се държи гадно, но ако после не се срамува от това, значи не е просто гадняр, а най-обикновен простак. Сам помисли. Ако Лошко беше постъпил с теб така и после не искаше да се извини? А?

– Да, но Лошко никога не би… – започна момчето и изведнъж осъзна всичко. Той беше тъп и глупак, а не Лошко. И гадняр. Лошко може и да беше малко… е, даже не съвсем малко…, но никога нямаше да му се разсърди за едното нищо и със сигурност нямаше да го перне от глупост и от яд с някое кубче. Или с каквото и да е. Ама никога. А преди всичко изобщо нямаше да крие нещо от него. – Добре де… Ще се извиня.

– Юнак.

Божко въздъхна, стана, изтупа панталоните си от стърготините и заедно с вуйче излезе в коридора.

А там го чакаха мама, която беше много ядосана, и Лошко, който беше много сополив и разплакан, а също така вуйчо – саркастичният, хапливият вуйчо Конрад, чиято тъмна вежда вече бе започнала да се повдига, устните му се извиваха в нещо като усмивка, а присвитите му очи се взираха подигравателно в Божко и сякаш питаха: „Аз какво ви казах…?“.

Решението бе взето. Божко трябваше да тръгне на училище.

За авторката

Авторката Марта Кишел е едно от младите лица на полската литература за деца. Нейните фантастични истории са многократно награждавани, а книгата „Божко и Лошко“ получи престижната награда „Фердинанд Великолепни“ за най-добра детска книга на годината и беше обявена за полска книга на годината от Международния съвет за книгите за млади хора.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук