„Историите в тази книга са донякъде познати, а персонажите и техните мотиви със сигурност са такива. Дракони, джинове, феи, Баба Яга.

Всички приказни герои, за които може да се сетите. Но аз ги представям от своята гледна точка.”

Борис Акунин

Приказките са неразделна част от детството, а хубавите приказки се помнят цял живот. Съчиняването на авторски приказки обаче съвсем не е толкова лесно. Но когато Борис Акунин се захване с подобно нещо, резултатът със сигурност е повече от впечатляващ. „Приказки на народите“ е поредно доказателство за разностранния талант на прочутия писател. Той се преобразява в разказвач от класа и ни представя свои приказки, които напомнят на класическите образци и са същевременно съвсем различни. Те ще се харесат на пораснали деца с чувство за хумор, които не са забравили детството, напълно в духа на автора ще ни припомнят стари, любими истории.

В колекцията са включени приказки на различни народи. Те са общо девет, като Акунин уточнява, че девет е магическото число на силата. Той представя някои традиционни сюжети и познати герои, но в съвсем нова и неочаквана светлина. Например историята за Синята брада е тотално преобърната, срещаме злодеи като Кашчей Безсмъртни и Баба Яга, големи страшни дракони и малки, храбри рицари.

Запазвайки класическата структура на една приказка, като същевременно се придържа към националния колорит, стил и начин на разказване, авторът ни поднася коя от коя по-омагьосващи истории. И всяка е заредена с изненади и разчупва познатите клишета. Приказите преливат една в друга, точно както приказките на Шехерезада, и така удоволствието от четенето им е още по-голямо.

С тази книга Борис Акунин създава своя собствена приказна страна, различна от всички останали. Той запазва детските възприятия за света, съчетавайки ги с уменията си на увлекателен разказвач и мъдрите си разсъждения. Всяка история е изпълнена с препратки към съвременността и намеци, които няма как да не доловите. Авторът не забравя и вечния въпрос, който често повдига в творбите си: как трябва да постъпи един мъдър владетел, за да направи своите поданици щастливи.

С „Приказки на народите“ Акунин ни връща в отдавна отминали времена, но признава, че се е вдъхновил за своите приказки от днешните проблеми и отношения на хората.

„Реших да разказвам приказки може би защото живеем в едни донякъде нереални времена.

Сякаш някакъв зъл магьосник е омагьосал бедното човечество, наложил е поквара в главите и сърцата на хората. Затова се надявам моята книга да има обратен ефект“, споделя той.

Приказките, събрани в тази книга, са и смешни, и страшни, и весели, и мъдри. Тя е като старинен магьоснически скрин, където във всяко чекмедже се крие невероятна история, в която реалностите на дадена страна са преплетени с авторската фантазия и така се разкрива невероятно пъстра картина от нашето детство. Тази омагьосваща колекция е чудесен подарък за читатели на всяка възраст. У нас тя излиза с великолепни авторски илюстрации на Христо Хаджитанев.

Приказки на народите

Борис Акунин

СИНЕКОСКА
Френска приказка

Живяло някога в Нормандия, а може би в Бретан, с две думи някъде там, на север, едно благородно, но обедняло семейство. В замъка висели множество портрети на прославени предци, но всички картини били без рамки – те отдавна били продадени. Семейството останало без слуги и графът сам цепел дървата, но дори през зимата те стигали само за една камина, а и нея палели наполовина. Край жалкия огън се скупчвало цялото семейство, загръщали се с овехтели одеяла и унило гледали как тлеят въглените. Всички разговори се въртели около това как добре си живеели преди и колко трудно им е сега. В този дом въздишали и плачели често, а да се смеят – това не се случвало никога. Вярно, усмихвали се, но не от веселие или от радост, а изключително заради доброто възпитание. Дори мишките в къщата били унили, крайно хилави и сериозно се замисляли дали да не се преквалифицират от домашни гризачи в полски.

Независимо от всичко това в семейството имало много деца, само синове, и всяка година се раждал нов. Графът и графинята направо не знаели какво да правят. Та нали децата растат и от година на година ядат все повече, особено момчетата, а освен това трябва да се обличат и обуват – все пак не са селски синове, а графски.

Най-много, разбира се, ядял най-големият – защото бил най-голям. Освен това той пораснал висок и строен, та за дрехите му отивал много плат, а за ботушите – много кожа.

И ето че след раждането на поредния младенец графът извикал юношата и рекъл:

– Господин виконт, вече сте на осемнадесет години. Време е да тръгнете да си дирите късмета, защото под този покрив няма да го намерите. Бих ви посъветвал да се запишете в някой полк, но нямаме пари за екипировка, а не отива на наследник на толкова знатен род да служи с нисък чин. По същата причина няма да можете да направите кариера в двора, освен това отдавна сме изгубили всички връзки. Но не падайте духом. Природата ви е дала миловидност, предците – добро родословие, а от мен и вашата майчица сте се научили на учтивост и приятни маниери. С този капитал ще можете да си намерите добра невеста. Обаче имайте предвид, че във вашето положение за добра невеста може да се смята само девойка с добра зестра. Вървете, нека Бог ви пази, не ви каня да останете за закуска. Тя едва ще стигне за по-малките ви братя.

Бащата не споменал още едно, най-важното достойнство на виконта – способността да не унива. В тъжния замък само той не провесвал нос, не се оплаквал от съдбата и понякога дори си подсвирквал. Затова младежът благодарил на баща си за мъдрия съвет, целунал ръка на ридаещата си майка (впрочем тя и през останалите дни ридаела от сутрин до вечер), сложил в един вързоп единствените си прилични дрехи, закачил вързопа на шпагата си, сложил я на рамо и тръгнал, накъдето му видят очите. Беднякът нямал кон.

Вървял много дни, безгрижен като птичка Божия. Също като птичка пеел песнички, хранел се с плодове – добре, че било лятно време – и навсякъде питал къде живеят добрите невести.

И ето че първо един срещнат, а след това втори и трети му казали едно и също – господине, вървете на юг, в провинция Гаскония, в град Арманяк, където живеят най-пияните и агресивните дворяни в цяла Франция. Единственото, което правят, е да пият, да се карат и да се бият на дуели, затова почти всички са се избили и по тази причина в онзи край има прекалено малко младежи и много невести. Вярно, че третият от срещнатите, най-добрият, го убеждавал да не ходи в Арманяк, защото било много опасно – с чужденците там се заяждали още повече, отколкото със своите.

Но виконтът се страхувал повече от нищетата, отколкото от смърт в бой, и не се вслушал в съвета.

Може би скоро, а може би не, но по-скоро скоро, отколкото нескоро, стигнал до Арманяк и седнал в една гостилница, където пиели и вдигали шум смугли, приказливи южняци – за да се огледа и ослуша.

Не минали и пет минути, а вече му се бил лепнал някакъв шевалие и веднага го подкарал на разправия, като заявил, че шапката на чужденеца с тъпашкия северен говор прилича на гнездо на врана. Перото на баретата на гасконеца също било опърпано, но бидейки възпитан юноша, виконтът не му го казал. Опитал се да го извърти на шега, а когато не успял, понечил да си тръгне, но онзи шевалие го нарекъл страхливец и тогава, какво да се прави, се наложило да предизвика грубиянина на дуел. В гостилницата всички се зарадвали, излезли на двора да гледат как шевалието (това бил най-големият местен побойник) ще прободе сополанкото.

Но никой не пробол никого. Нашият юноша превъзходно се оправял с острието, защото в бащиния му замък други развлечения освен фехтовката нямало, а в студените месеци на годината това бил единственият начин човек да се стопли. Затова виконтът набързо избил шпагата на противника, а след това пръв му подал ръка и отгоре на всичкото се извинил, за в случай, че неволно го бил обидил с нещо. Двойно обезоръжен, гасконецът незабавно обявил добрия юноша за свой най-добър приятел и пет минути по-късно вече го черпел с вино. Така са устроени южняците, с горещо сърце и във враждата, и в дружбата.

След известно време виконтът подхванал разговор на интересуващата го тема. Попитал дали някъде наблизо има красива девойка или млада вдовица, при това колкото по-голяма била зестрата ѝ, толкова по-некрасива или по-възрастна можело да бъде невестата.

– Има – отвърнал шевалието. – Много богата, щом за вас това е най-важното, достатъчно млада и бих казал дори красива – ако нямате нищо против сините коси, защото при тази дама те са с цвят на зряла слива. Викат ѝ мадам Синекоска. Но, приятелю мой, длъжен съм да ви предупредя, че…

За автора

Борис Акунин е творческият псевдоним на Григорий Чхартишвили, филолог, литературен критик, преводач и журналист, японист с международна известност. Работил като заместник главен редактор на списание „Иностранная литература”, главен редактор на двайсеттомната „Антология на японската литература”, председател на мегапроекта „Пушкинска библиотека”, през 1998 година Акунин започва реализацията на своя литературен проект под общия надслов “Приключенията на Ераст Фандорин”, чиято цел е във всяко заглавие да бъде представена една от разновидностите на класическия криминален роман.

Откъс от “Азазел” на Борис Акунин

За кратко време поредицата, от която са продадени над осем милиона книги, прави Акунин един от най-четените автори в Русия, придобил едва ли не легендарна популярност. Негови произведения се екранизират (”Азазел”, „Статски съветник”, „Турски гамбит”). Неговите блестящи исторически мистериии от поредиците „Приключенията на Ераст Фандорин”, „Приключенията на сестра Пелагия” и „Приключенията на магистъра” възвръщат доброто име на популярната литература. През 2000 г. Акунин е обявен за Писател на годината в Русия, номиниран за наградата „Смирноф-Букър”. Романите на Акунин се превеждат и издават във Великобритания, Италия, Франция, Япония, Германия и други страни.