Сборникът събира някои от най-любимите приказки на ирландския писател, включително „Щастливият принц“ и „Славеят и розата“

Оскар Уайлд е познат като един от най-популярните писатели, поети и драматурзи, творили през XIX век в Лондон. Изключителните му пиеси и единственият му роман „Портретът на Дориан Грей“ го нареждат сред класиците в световната литература въпреки сравнително краткия му житейски път. А вълшебните му приказки, които често са първата среща на читателите с неговото творчество, са неразделна част от всяка детска библиотека. 

Днес разгръщаме новия луксозен сборник „Приказки“ (ИК „Сиела“), който събира най-красивите истории на Оскар Уайлд в единствено по рода си издание у нас. Елегантното перо на ирландския писател е придружено от оригиналните илюстрации на художника Дамян Дамянов и напълно новия превод на Венцислав К. Венков. Щрих и текст се срещат и отвеждат читателя в необятния фантастичен свят, който се намира някъде на границата между реалността и магията. 

В новото илюстровано издание на „Приказки“ приключенията на необичайните герои на Уайлд оживяват в някои от най-обичаните приказки на автора като „Щастливият принц“, „Славеят и розата“ и „Рибарят и неговата душа“. Повече от 100 години след написването си те не са загубили нито капка от закачливия си хумор и трагичната си красота. 

Макар и писателят да съчинява приказките си като подарък за своите синове, в същността си те обхващат общочовешки и универсални теми, които са подходящи както за малките, така и за вече порасналите деца.

Майсторското перо на Уайлд обрисува същността на човешката душа, в чиито център стои любовта. Любовта, която кара Щастливия принц да пожелае да бъде по-добър, лястовичката – да пожертва живота си, а Великанът егоист да осъзнае, че стените, които е градил цял живот, могат да бъдат разрушени.

С твърди корици и богатите илюстрации на Дамян Дамянов „Приказки“ е специално издание, което почита ирландския разказвач, с чиито фантастични истории за любов, приятелство и саможертва са израснали толкова поколения деца по света.

Рибарят и неговата душа

Оскар Уайлд

МЛАДИЯТ РИБАР ИЗЛИЗАЛ ВСЯКА ВЕЧЕР в открито море и замятал мрежи във водата.

Ако вятърът духал откъм сушата, не улавял или нищо, или – в най-добрия случай – почти нищо, защото вятърът бил зъл и чернокрил и пращал насреща му бурни вълни. Но задухал ли вятърът към брега, от дълбините излизали риби и се навирали в мрежите му, след което той ги изкарвал на пазара и ги продавал.

Всяка вечер излизал той в морето, докато веднъж мрежата му се оказала толкова тежка, че едва я изтеглил обратно в лодката.

– Абе, аз да не съм изловил всичката плаваща риба – рекъл си през смях – или да съм хванал някое тъпо чудовище, на което хората да се дивят, или пък някоя ужасна твар, която великата ни кралица моментално ще пожелае да притежава? – Напънал се той и затеглил грубите въжета с такава сила, че чак вените по ръцете му се издули като линии от син емайл около бронзова ваза. С тънките въжета пристягал постепенно кръга от плоски тапи и накрая мрежата изляза на повърхността.

Но какво да види! В нея нямало ни риба, ни чудовище, ни някаква ужасна твар, а само една дълбоко спяща русалчица.

Косата ѝ приличала на мокро златно руно, а всеки отделен косъм наподобявал фина златна нишка в стъклото на чаша. Тялото ѝ сякаш било от бяла слонова кост, а опашката ѝ – от сребро и седеф. Самата опашка от сребро и седеф пък била омотана в зелени морски водорасли; ушите ѝ били с формата на морски миди, а устните ѝ – с цвета на морския корал. Студените вълни обливали студената ѝ гръд и солни кристали блестели по клепачите ѝ.

На младия рибар свят му се завило от всичката тази хубост, протегнал ръка, придърпал по-наблизо мрежата, надвесил се през борда и грабнал малката русалка в обятията си. Но в мига, в който я докоснал, тя изкрякала като уплашена чайка, събудила се, по-гледнала го ужасено с бледоаметистовите си очи и се задърпала. Той обаче я притискал здраво, за да не му избяга.

Щом се убедила, че няма начин да му се изплъзне, тя се разплакала:

– Умолявам те: пусни ме. Единствена дъщеря съм на татко си – стария и самотен цар.

– Няма да те пусна – рекъл младият рибар, – ако не ми обещаеш да идваш да ми пееш, щом те викна, защото рибите обичат много да слушат песните на морските люде и ще пълнят мрежите ми.

– Нима наистина би ме пуснал, ако ти го обещая? – възкликнала русалката.

– Кълна ти се, че ще го сторя – отвърнал младият рибар.

Дала му тя исканото обещание, заклевайки се с клетвата на морските люде. Тогава той я пуснал от обятията си и тя бавно потънала разтреперана от необичайна уплаха.

И така, младият рибар всяка вечер излизал в открито море и викал малката русалка, а тя излизала на повърхността и му пеела. Около нея неспирно обикаляли делфините, а дивите чайки кръжали над главата ѝ.

Пеела им тя своята чудна песен: за морските люде, що превеждали стадата си от една пещера в друга, а бебетата си пренасяли на гръб; за тритоните с дълги зелени бради и космата гръд, що свирели с усукани раковини в прослава на преминаващия цар; за царския му дворец от кехлибар, с покрив от прозрачен смарагд и с под от бляскав седеф; и за морските градини, където по цял ден се веели огромните филигранни ветрила на корала, докато рибите се стрелкали насам-натам, сякаш били сребристи птици, а анемоните се вкопчвали в скалите и сьомгата хвърляла хайвера си в набраздените от водата жълти пясъци. Пеела му за огромните китове, що идвали от северните води с провиснали от перките им остри ледени висулки; за сирените, чиито разкази за приказни чудеса карали търговците да запушват ушите си с восък, за да не ги слушат и да вземат заради тях да скочат във водата и да се издавят; за потъналите галеони с високи мачти и вкопчили се в мачтите замръзнали моряци и за скумриите, които плавали напред-назад през страничните им отвори; за рачетата, които били страхотни пътешественици и непрекъснато обикаляли света, прилепени към корабните килове; за сепиите, които обитавали цепнатините на стръмните брегове и с едно протягане на дългите си черни пипала били способни да предизвикат по желание идването на нощта. Пеела за наутилуса с неговата лична лодка, издълбана от опал и управлявана с помощта на копринено платно; за веселите тритони, чиито арфи можели да приспят дори прословутото морско чудовище Кракен; за дечицата, които със смях яздели делфините; за излегналите се в бялата морска пяна русалки, що зовели с протегнати ръце моряците; за моржовете с извитите им бивни и морските кончета с разветите плаващи гриви.

А като запеела, рибата тон изскачала от дълбокото, за да слуша, и младият рибар я прибирал с мрежите си, а други риби нанизвал на харпуна си. И чак когато напълнел лодката с улов, русалката му се усмихвала и се потапяла обратно на дъното.

Но нито веднъж не се приближавала толкова, че да може той да я докосне. Често я викал и є се молел, но тя му отказвала; а когато се опитвал да я хване, тя се гмуркала като тюлен във водата и през този ден повече не се показала. Но с всеки изминал ден гласът є галел все по-нежно слуха му. Тъй сладко му звучал, че забравял и мрежи, и хитрини, и престанал дори за лодката си да се грижи. Цели пасажи от рибата тон го подминавали с яркочервените перки и изпъкнали златисти очи, но той хич не ги и забелязвал. Харпунът му лежал бездейно до него, а плетените му ракитени кошове така си и стояли празни. Седял той в лодката си замръзнал, със зяпнали уста и замъглени от почуда очи, и слушал, докато морската мъгла го обгърнела и луната скитница посребрявала изгорелите му от слънцето крайници.

Веднъж я повикал привечер и є рекъл:

– Русалчице, русалчице, обичам те. Омъжи се за мен, любов моя.

Но русалката поклатила глава:

– На теб душата ти е човешка – отвърнала му. – Ще те заобичам само ако прогониш своята душа от себе си.

– Че за какво толкоз ми е притрябвала тази моя душа? – рекъл си наум младият рибар. – Нито я виждам, нито мога да я пипна, нито я познавам. Защо не взема наистина да я прогоня от себе си, щом само така ще мога да се сдобия с толкова много щастие? – Надал радостен вик, изправил се в боядисаната си лодка и протегнал ръце към русалката: – Ще прогоня тази моя душа – зарекъл се, – та да станеш моя булка, а аз твой жених. И ще заживеем заедно на дъното морско, където ще ми покажеш всичко, за което досега си ми пяла, ще върша всичко, което пожелаеш, и никога няма да се разделим.

Малката русалка щастливо се засмяла и скрила лице в шепите си.

– Научи ме обаче как да я прогоня тази моя душа? – замолил я младият рибар. – Само ми подскажи как и веднага ще го сторя.

– Точно туй, уви, не знам! – отвърнала му малката русалка. – Ние, морските люде, души нямаме. – Изгледала го тъжно и пак се гмурнала към дъното.

Затова още на следващата сутрин, преди слънцето да се било вдигнало на човешка длан над хълма, младият рибар отишъл до дома на свещеника и почукал трикратно на вратата му.

Момчето послушник надникнало през прозорчето и като видяло кой е посетителят, дръпнало резето и му рекло: „Влизай“.

Младият рибар влязъл, коленичил върху благоуханната тръстикова рогозка и се примолил на зачелия се в Светото писание свещеник:

– Отче, влюбен съм в мома от морските люде, но душата ми ми пречи да постигна своето желание. Кажи ми как да се отърва от тази моя душа, която така и така не ми е нужна. За какво ми е притрябвала тази моя душа? Нито я виждам, нито мога да я пипна, нито я познавам.